Анализът на Адриан Николов и Теодор Недев е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Пикът на летния сезон носи със себе си най-голямото струпване на сезонни работници от страни извън ЕС в българската икономика. През последните няколко години се води и ожесточен дебат за ролята и добавената им стойност; често в този дебат обаче липсват данни. След като в предишна публикация разгледахме общата динамика и разпределение на работниците-мигранти, в настоящата се спираме по-подробно само на сезонните работници с разрешение за работа в България до 90 дни.
Този тип работници запълват най-непосредствените нужди на бизнеса – за кратко, в натоварените месеци на туристическия сезон, земеделските и строителните цикли. Длъжностите, произходът и регионалното им разпределение проследяваме въз основа на данни, предоставени от Агенция по заетостта. През 2025 година у нас са регистрирани 18 658 разрешения за 90-дневна сезонна заетост на работници от трети страни. Тяхното регионално разпределение е неравномерно, като най-високата им концентрация е в областите Бургас (8066 работници), Варна (3022), Пазарджик (1456) и Добрич (1219).
Съсредоточаването по Черноморието не е случайност, предвид длъжностите, които заемат. Макар и имената на професиите, посочени от Агенцията по заетостта, да не дават винаги точна представа за сферата на заетост на сезонния работник, ако разгледаме най-често срещаните длъжности, те са предимно свързани с хотелиерския и ресторантьорския бранш. Най-често срещаната длъжност е „работник, кухня“ с 3541 разрешения, следвана от по-общи категории като „общ работник“ и „сезонен работник“ с по около 2300 разрешения всяка. Малко след тях обаче отново се нареждат длъжности, свързани с туризма, например „Камериер/камериерка“ с 1655 разрешителни, „сервитьор“ (1374), „работник, ресторант“ (1054), „помощник-готвач“ и „готвач“ (общо 1206). Освен общите длъжности и тези, свързани с хотелиерство и ресторантьорство, се открояват и сезонните земеделски работници, които през 2025 г. са 1660 (или 8,5% от всички сезонни работници).
Регионалните данни противоречат на схващането, че сезонните работници от трети страни изместват местната заетост. Често тази идея се аргументира с удобно подбрани данни за свиваща се заетост сред определени възрастови групи. Ако обаче разгледаме на областно ниво изменението в коефициента на заетост за 2025 г. спрямо 2024 г. (на национално ниво изменение няма), то областите, които бележат най-голям спад не са тези, в които има висока временна заетост от трети страни. Напротив, корелацията между изменението в коефициента на заетост и разрешенията за временна заетост на ниво област е едва 2,7%. Корелацията с коефициента на икономическа активност е по-висока, но въпреки това не достатъчно висока, за да можем да твърдим, че сезонната заетост води до икономическа неактивност у местното население.
Що се касае до произхода на сезонните работници от трети страни, той също е силно концентриран, като следва общото разпределение на тази група трудови мигранти. Макар и през 2025 г. България да приема работници от 55 страни от всички континенти, почти половината идват от Узбекистан (4759) и Киргизстан (3589). След тях с по над хиляда работници се нареждат Турция, Бангладеш, Непал и Молдова. Всъщност почти всички сезонни работници идват от Азия, Източна Европа и Близкия изток – отвъд тях, за граждани на страни от другите части на света са издадени едва 145 разрешения.
