По-рано тази седмица присъствах на интересна лекция на доц. д-р Ани Бурова на тема „Литературата в контекстите на прехода; преходът в интерпретацията на литературата“.
Тя бе изнесена в Театралната зала на Софийския университет и бе част от цикъла публични лекции на неговия Културен Център. Цикълът „Култура на прехода“ без съмнение е едно достойно за уважение начинание. Това се разбира от проведените досега лекции. Предстоящите също обещават да станат интересни мисловни и образователни събития
Струва ми се, че втората част от заглавието на лекцията на колегата Бурова по-точно предава съдържание на нейната лекция.
Ако правилно съм разбрал доц. Бурова, случилото се след 1989 година в България и тази част на Европа присъства в книжнината, най-вече романите, у нас като разочарование, не съвсем радостни преживявания, размисли и съдби на героите, понякога – може би често – с елемент на гротеска.
Като подразбиращ се мизансцен на сюжета и оценките на живота и историята от персонажите, които движат фабулата на така наречения преход като общо взето нерадостно събитие или низ от достойни за съжаление събития. Преходът е един вид мрачна даденост, която би могла да се случи, възникне в по-сияйни варианти, но която все пак позволява на писателите да романизират своите тълкувания – не непременно пишейки за „прехода“ за прехода като преход, често вписвайки действието в друг исторически контекст.
Във връзка с това настроение ми се струва уместно да разкажа някои тълкувания и слово-употреби на самото понятие „преход“.
Логически погледнато
Преходът е някаква промяна, преминаване от едно място до друго или от едно състояние в друго. Когато говорим не за промяна на пространственото разположение, а за изменение на обществени състояния, промяната може да се случи само по два начина – по-нататък става по-добре или по-нататък става по-зле.
Както ще стане ясно от примерите по-долу, „преходите“ са предмет на описание и размисъл по повод всяка възможна обществена промяна, но в политологията, историографията и социалната философия е по скоро към „промяната, а не към „прехождането“.
Прехождането предполага начално и крайно състояние, установени точки във времето. Началното е известно – като точки в миналото и настоящето, крайното състояние е неопределено, защото още не е „точка“, не се е с л у ч и л о.
Ако се върнем към Карл Махайм (глави първа и втора на „Идеология и утопия“), по повод началното и сегашното състояние са налице тълкувания, възхвали, безразличия и оправдания. Те могат да са и предмет на опити за „контрол върху колективното подсъзнателно“, които според Манхайм са „проблем на нашето време“ и следствие на „демократичното разпръскване на знанието“. По повод не-случилото се още крайно състояние са налични предположения, въжделения, мечти и надежди, възможно и опити за научни или ненаучни обяснения и догадки.
Това последното състояние е по определение „утопично“, не-тукашно, защото не е сега.
Това не-тукашно не-сега, естествено, стихийно или нарочно може да се използва за оценка на настоящето. Предполагам затова Манхайм уточнява в подзаглавие замисълът на книгата си като „увод в социологията на знанието“.
Разбира се, тези неща зависят от това как тече времето, какъв е неговият ритъм, каква е неговата скорост.
Според Фернан Бродел – благодарение на много хора основните му книги са преведени на български – времето „на света“, „le temps du mond“, има три основни ритъма: географски (промяна природата и/или околната среда), културно-исторически (промени в цивилизацията и икономиката) и събитийно-исторически (histoire événementielle, нещо като политически – смяна на хора и управители, със или без съгласие на управляваните).
Скоростта на тези „ритми“ е не просто различна, а гностически различна.
- При географския ритъм промяната е толкова бавна, че е необозрима за едно поколение без наблюдения, записи и статистика на промените, по повод тълкуването на които винаги са възможни спорове
- При културно историческия скоростта може да е „материална“ (например ресурси, машини и средства за общуване), но незабележима и не-запомняща се без нарочен „отчет“, когато не пречи, а помага – когато пречи, обикновено се помни и обсъжда, но и културна – като начин на живот и промените в него: мисля, че те се забелязват, но попадат в социологията на знанието по Манхайм.
- Събитийно-историческият ритъм на времето е очевидно най-бърз, но и нещо като „живот в историята“, който променя нещата, но самата промяна може да остане незабелязана, защото скоростта често пречи на осмислянето на насоките и тенденциите в по-дълъг срок.
Погледнато икономически
На нобеловия лауреат по икономика за 1986 г. („за неговия принос в развитието на договорните и конституционни основи на теорията за вземане на икономически и политически решения“) Джеймс Бюкенен обикновено се приписва наблюдението, че „икономиката ограничава хорските утопии“. Не е той автор на това изказване.
Но по-важно е друго:
- Икономиката като знаниева дисциплина анализира „човешкото поведение като връзка между цели и оскъдни средства за постигането им, които имат алтернативни приложения“ (това определение е изказано от Лайонел Робинс през 1935 г., но е почти общоприето сравнително отскоро).
- Второ, не като знание, а като икономически живот, винаги възможният и необозрим индивидуален избор, действително ограничава утопичните очаквания и възгледи, независимо дали възникват спонтанно или са по някакъв начин политически или властово предизвикани. Той осцилира между „анархията и Левиатан“.
Словоупотребата на понятието „преход“ в икономиката има два смисъла – класически и скорошен, съвременен
В микроикономиката (а и в счетоводството, като следи в отчетите) понятието „преход“ също се употребява най-вече в изчистен от подробности смисъл на „разходи по прехода“, сиреч за преминаването от една технология към друга, инвестиции, свързани с този процес, смяна на хора и начина да се управляват или организират някакви дела.
По аналогия с микроикономиката и без особено внимание след 1989 г. набързо сякаш възниква „транзитологията“ – под-дисциплина в политическите науки, международното и икономиката като изследване на процеса на промяна от един политически режим към друг, главно от авторитарни към демократични режими. Това е определението на колега от Института за Европейския университет във Фиесола, Италия (цитирано в Уикипедия).
Изучаването на прехода търси някакви критерии за оценка на това кой от двата изхода е налице. Например Европейската банка за възстановяване и развитие издава от 1994 г. „доклади за прехода“, основани на конвенционални показатели. Тези доклади постепенно еволюират от съсредоточаване върху Индекса на прехода от централно планиране (либерализация на цените, частен сектор в БВП, банкиране и други подобни, до 2016 г.), към индекси за „конкурентоспособна, добре управлявана, зелена, приобщаваща, устойчива и интегрирана“ икономика.
Но последните два доклада са за стопанските предизвикателства на войната в Руската федерация срещу Украйна и техният предмет няма почти нищо общо с какъвто и да е преход от централно планиране към пазарна икономика и/или от диктатура към демокрация.
Точното им наименование би трябвало да бъде друго и да анализира липсата на „преход“ в Русия, или дори липсата на де-ленинизация, десталинизация или дори денацификация в тази страна след Втората световна война.
Тази еволюция на индексите и отчетите за прехода от „социализъм към капитализъм“ не пречи на по-нататъшната употреба на понятието. Комисията на ЕС разполага в момента с „механизъм“ за „справедлив преход“ към климатично неутрална икономика, „Индекс за енергиен преход“ и познава поне стотина подобни индекса. Композирани от кого ли не.
В някои от тях участвам или съм имал принос и аз. Не мисля, че това винаги е основание за гордост.
Много често имам работа с нещо, което би трябвало на се нарича „икономически примитив на прехода“.
Погледнато културно-исторически или политологически
Както стана дума, начинът на разбиране на промяната и на историческото време са много важни за словоупотребата
В ограничения смисъл на „преход“ от социализъм (комунизъм) към капитализъм или от централно планиране към пазарна икономика, промяната е лесно разпознаваема.
Но не може да бъде осмислена културно. Социологията на знанието за това е културна: подлежи на тълкувания от гледище на споменатите категоризации на Манхайм и Бродел.
По-точно подлежи на тълкувания на:
- Съотнасянето на въжделеното състояние (не-сегашното, утопичното) към всекидневните дадености и очаквания;
- Включеността на всекидневната (събитийно-политическа) промяна в историческата и цивилизационната.
Преди войната на Руската федерация с Украйна, заедно с Пенчо Пенчев, Илия Лингорски, Стоян Панчев и други колеги, по идея на Панчев, подготвихме три кратки филма с интервюта на тема „Преходът като Златен век България“. Не знам дали онова, което казахме, е повлияло някому, но най-важното филмче е гледано над 60 хиляди пъти. А оценката бе изказана за първи път от Соломон Паси през 2008 г. в един парламентарен дебат, позовавайки се на серия публикации на Института за пазарна икономика. През 2013 г. събрахме онова, което той явно бе прочел и анализи, които той, струва ми се, не би могъл да познава, в отделен сборник, под заглавие „Отвъд стопанските нещастия“.
Преходът е период, който лесно подлежи на разпознаване. Поне както е взет предвид в тези филмчета и сборника.
Неговите критерии, според Янош Корнаи и мен са следните:
- политически настроения, които повече ценят пазара от централното планиране;
- пазар, на който господстват потребителите;
- твърди бюджетни и затова парични ограничения;
- естествена безработица
- естествена (по възможност) ритмичност на деловите цикли.
За България всичко това по някакъв начин се е намествало между 1991 и 1998 г.
Колегата Бурова започна лекцията си с констатацията, че спорът тук за началото и края на прехода не е свършил. От полит-икономическо гледище и според критериите на Корнаи (и не само) тава твърдение не е вярно.
Политически-събитийният по Бродел „преход“ приключи през лятото на 1991 г. Другото, със стъпки напред-назад – към средата на 1997 – края на 1998 г.
От гледище на събитийната промяна
Както стана дума, словоупотребата на „преход“ се е разгърнала до неузнаваемост. Вероятно поради неразбиране на описаните й тънкости в разбирането на общественото знание от Манхайм и на цивилизационната смяна и събитийно време по Бродел.
Всъщност онзи, който първи употребява „преход“ в политически контекст е Карл Маркс.
В „Критика на готската програма“ (1875 г.) той казва, че „между капиталистическото и комунистическото общество лежи период на революционно превръщане на първото във второто“, който е „политически преходен период и държавата на този период не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата“.
Тази теза е повторена дванадесет пъти в „Държавата и революцията“ (1917 г.) на Владимир Ленин. Идеята за класова диктатура тук е доразвита като изначална и безкомпромисна доминация на една партия, чието представителство на пролетариата няма друг механизъм освен самочувствието на водачите и привържениците на тази партия. Как този „преход“ ще е стъпка по пътя към друго състояние, което не е диктатура, не е ясно.
Може би първата теория на онова, което в съвременните доклади на Европейската банка, може да нарече „икономически преход“, е разработена през 1920 г. от Николай Бухарин, в книгата му „Икономика на преходния период“, част първа. Втора част не е написана. Съдържанието на теорията на Бухарин е всъщност описание на сторилата се тогава необходима държавна намеса с насилие в икономиката. Но има и намеци за нуждата от „връщане назад“ към практиката на пазара, частната собственост и предприемачеството.
След година Ленин ще издаде своята „Нова икономическа политика“, която ще се превърне в ръководство за временно възстановяване на капитализма в ограничени стопански „пространства“, за да бъде преодолян абсолютният и никога сетне не повторен управленски хаос от експеримента с насилието.
Връщането назад е предприето и възприето, защото лайтмотивът на тази политика е: властта е наша, можем да експроприираме, когото поискаме, когато поискаме.
Съзнателно или не, темите за насилието, диктатурата и експроприацията присъстват в много съвременни писания, част от тях на икономисти, за „проходния период“ и прехода.
Сериозните от тях също не са малко. Мой добър познат дори учреди Институт за икономиката на преходния период.
Фондацията, която управляваше и поддържаше архива на този институт бе затворена по внушение на Кремъл в началото на 2021 г.
Напълно легитимен проблем на всеки преход е ЛЕГИТИМНОСТТА в политическия процес на промяната.
Под „легитимност“ тук се разбира вярата, че дадени управляващи, правила на играта и действия по налагането им са най-подходящи в момента. Този смисъл на термина присъства в трудове не само на Манхайм, но и у Макс Вебер и Лудвиг фон Мизес.
Но заслужава особено внимание и възгледа на Сеймур Мартин Липсет в „Political man: the social bases of politics“ (1960) и „Revolution and Counterrevolution: Change and Persistence in Social Structures“ (1968).
Липсет успява да покаже, че легитимността е криза на обществената промяна; ако не се създаде легитимност за съществен брой групи, е възможна нова промяна или „връщане назад“ (Political Man, p. 78).
Още по интересни са констатациите на Гордън Тълок в The Paradox of Revolutions (1971):
- Решението на човек да участва в революция…не засяга вероятността тя да успее.
- Всеки безмилостен управник може да индивидуализира и придаде заплашителни размери на разходите за участие в революция.
- Затова „в повечето революции хората, които свалят правителство, са висши служители в това правителство преди революцията.“
- „Исторически, общата форма на революция е не толкова ефективен деспотизъм, който е свален от друг, не твърде ефективен деспотизъм, който има малък или никакъв ефект върху общественото благо.“
Преходът след 1989 г. като „революция назад“
Част от неразбирането на прехода след началото на 1990-те години в тази част на Европа се дължи на обстоятелството, че тукашните „революции“ не са за преминаване към някакъв „рай“ или непознато бъдещо състояние.
Тяхната движеща мотивация е възстановяване на някаква позната в миналото и от сравнителни наблюдения НОРМАЛНОСТ. Тази нагласа към реституция на вече известна нормалност също е добре описана в политологическата книжнина.
Но тя присъства и в трудовете на Георги Марков, Александър Солженицин и Вацлав Хавел от преди 1980-те, като възвание „да не се живее в лъжа“.
Анализът на речите на Балцерович, Валенса, Гьонц, Желев, Клаус, Стоянов и Хавел също позволява да се види, че те не обещават „Едем“, райско състояние на земята, от гледище на което да се оценя настоящето. Донякъде в тях присъства „път към Ханаан“.
Общественото одобрение към процеси (от 1998 до 2007 г.) като членство в НАТО и Европейския съюз не е „за да вземем едни пари“, както често се обяснява с желание да се подкупят избирателите. Одобрението тогава е символно, за завръщането на страните като България там, където са били. То също е и плод на желание „да се затвори страницата на миналото“ от 1944 до 1989 г.
Преходът „продължава“ защото политиците от Европейския съюз използват все по-често житейските предизвикателства (здраве, продължителност на живота, и околна среда), за да печелят одобрение и избори, запазят или разширят собствената си намеса в живота на хората. Това обяснява и размножаването на индексите на прехода („енергиен“, „климатично-неутрален“, „социално-вклюващ“ и „устойчиво-развиващ“).
Политическата реторика донякъде естествено се превръща в агитация за щастие.
Затова и (както правилно отбеляза колегата Бурова) добрите български романи от 1990-те години досега се връщат към други исторически контексти.
