До средата на века стотици милиони жадни емигранти ще чукат на портите на богатия свят
Световната история е на път да се промени благодарение на един сравнително малък проект, стартирал през 2018 г. в далечна Кения. Без много шум, в провинция Киунга на брега на Индийския океан беше пусната в експлоатация инсталация, която използва соларни панели, за да превръща морската вода в питейна. Покачващите се океански води все по-често проникват в кладенците, от които местното население черпи вода. Принудени да пият бракична вода, местните и особено децата развиват множество заболявания. Новата обезсолителна система им носи здраве и живот.
Скептикът ще побърза да отбележи, че колкото и благородно да е описаното начинание, съдбата на населението на границата между Сомалия и Кения не е фактор от световна величина. В някакъв смисъл това е така, но въпросната технология е уникална и действително може да доведе до глобални последици. Първо, проектът е с малък мащаб и изобщо не е скъп.
Там, където няма ток
Различни технологии за обезсоляване на морска вода се
прилагат от древността, в края на 1950-те се появяват и модерни обезсолителни
заводи. Но разходите, включително за електричество, са високи и подобни инсталации
на стойност милиарди могат да си позволят предимно страни като Кувейт и ОАЕ.
Докато в Киунга е въведена технология за 0.5 млн. долара, която осигурява 70
хил. литра питейна вода в денонощие. Ако приемем, че тя ще се ползва само за
питейни нужди – говорим за регион, страдащ от остър недостиг на вода – инсталацията
може да утоли жаждата на 20 хил. души.
Второ, новата обезсолителна система използва енергия от слънцето, а не от електрическата мрежа. Тоест тя е автономна и може да се монтира в отдалечени райони. Трето и може би най-важно, инсталацията се изплаща за броени години. Но преди да се спрем върху икономиката на проекта, да се запознаем кой стои зад него.
„Виновникът“ е Give Power Foundation – неправителствена организация, посветила се на използването на соларна енергия за нуждите на най-бедните региони на планетата. Началото й е поставено през 2014 г. от Tesla, но след 2016 г. фондацията придобива независимост и начело с президента си Хейс Барнард разгръща дейност, финансирана с дарения на банки, институции и частни филантропи.
По данни на ООН, 291 млн. деца по света ходят на училище, в което няма прокарано електричество. Give Power Foundation дотук е инсталирала соларни панели в 2650 училища и е донесла за пръв път ток на 400 хил. ученици в страни като Конго, Гватемала и Непал. Проектът с обезсоляването на океанските води в Кения е пилотен и ако се окаже надежден, може да се повтори на хиляди места по света.
Живот на цена 1 стотинка
Малките обезсолителни системи се захранват от 100
соларни панела, а денонощната им работа се осигурява от две акумулаторни
батерии на Tesla.
Без да дава подробности за новаторската технология, Барнард посочва, че разходите
от половин милион долара може значително да се оптимизират. Толкова е струвал прототипът,
но ако се премине към серийно производство и монтаж, цената може да падне дори до
100 000 долара за инсталация. Не е никак много, предвид „наградата“: осигуряване
на бистра и чиста питейна вода за цяла община, страдаща от остра жажда.
Сред местното население на Киунга се е утвърдила цена на питейната вода от 1 цент за 4 литра, т.е. близо два литра за 1 стотинка. При подобно заплащане, което не е много по-високо от това за чешмяната вода в България, разходите за прототипа ще се възвърнат на петата година. Но ако разходите се понижат със серийно производство, инвестициите ще се изплатят само за година. Известно е, че средната продължителност на живота на соларните панели е около 18 години. Следователно мини-обезсолителната фабрика може не само да спасява човешки животи, а и да печели пари.
Проектът осигурява още един положителен страничен ефект – насърчава местното предприемачество. Ясно е, че от места, в които няма електричество, не може да се очакват и водопроводи. Доставката на питейната вода до населението на Киунга вече се превръща в бизнес, като водата се пълни в бидони и всяка сутрин се разнася с пикапи из общинския център и околните села.
Елемент от местната култура е, че носенето на вода вкъщи е задължение на жените. Описаната дейност по доставката е поета от възрастни жени и така повече доходи остават при тези, които едновременно са и най-уязвими, и поддържат жива общността. И за да е ползата пълна, младите момичета, доскоро задължени всеки ден да вървят с часове, за да донесат вкъщи делва с полусолена вода, са освободени от този тежък ангажимент. Броят на момичетата, посещаващи училище, рязко е нараснал.
Жаждата разпалва войни
„Всичко това е прекрасно – не се отказва
скептикът – но как то ще промени световната история?“
Глобалната промяна на климата вече е засегнала водните ресурси на много страни. ООН изчислява, че до 4 млрд. души поне през един месец в годината са подложени на някаква форма на „воден стрес“. Изказват се и мнения, че гражданската война в Сирия е провокирана от продължителната суша, намалила добивите в земеделието и предизвикала миграцията на 1.5 млн. души от селски райони в градовете – включително в тези градове, където през 2011 г. пламнаха протестите.
Ескалацията на водната миграция е въпрос на време. Според авторитетни прогнози, към 2050 г. заради тежки суши и наводнения 150-200 млн. души ще трябва да сменят местоживеенето си. Някои учени дори считат, че през този век броят на климатичните бежанци ще достигне милиард. Покачването на морските води не само ще измести милиони хора от крайбрежията, но ще засегне и източниците им на питейна вода, както и възможностите за производство на храни със земеделие и животновъдство.
Поне за обитателите на крайбрежията – които в световен мащаб са стотици милиони, новата соларна обезсолителна технология обещава, че няма да се стигне до масова смърт от жажда или убийствени епидемии заради заразени водоизточници. Също и богатият свят може за момент да си отдъхне, че със сравнително неголеми инвестиции може да се предотврати вълната от жадни емигранти.
Но истината е, че соларната система, пусната в експлоатация за пръв път в Кения, повдига повече въпроси, отколкото проблеми решава. По какъв път е поел светът, който праща космически сонди извън Слънчевата система, докато милиони и милиарди хора не разполагат с питейна вода? За какво си харчат парите международните агенции за „развитие“, след като толкова перспективна и хуманна технология чака на щедростта на частни дарители? Колко страшни трябва да станат последиците от екологичната криза, преди световните лидери да ги забележат?
