„The hardest thing in the world to understand is the income tax.“
(Алберт Айнщайн, 1952 година, според свидетелство на Леон Матердорф)
„Данъците не са прости“
(Димитър Събев, 2021 година)
Продължение на статията „Какво означават изборите за данъците и в частност за равния данък“ от 9.04.2921 година…
Стана дума, че ако има план за данъчна реформа в условията на тази година, нужното съгласие за промяна може да получи идеята за необлагаем минимум, застопорен на равнището на минималната работна заплата (МРЗ). Да бъде приложен такъв минимум при 10-процентен и какъвто и да е пропорционaлен данък изобщо не е нова идея. Тя присъства и в проектозакона на авторите на идея за плосък данък Боб Хал и Ал Рабушка от 2007 година, който цели промяна на закона за щатския НАП. Това всъщност е идея за не съвсем пропорционален данък, а в България, където равнопоставеността на данъкоплатците в приложеното поле на облагане е универсална, обща за всички, това е идея за премахване на пропорционалността и въвеждане на прогресивен данък. Това, надявам се ще стане ясно малко по-долу. Но нека първо обърна внимание на някои спорове и факти, които имат отношение към опита у нас и в ЕС.
Някои съществени обсъждания или защо данъчната политика е сложна работа
Тази идея за необлагаем минимум бе отстоявана от колегата Пламен Орешарски през 2013 година. Но не бе приложена поради, доколкото може да се съди по не особено ясните дебати по този повод в тогавашния парламент, несъгласие от страна на ДПС. Това бе мъдър подход от страна на тази партия. Най-вече защото нейните депутати очевидно защитаваха интереса на своите избиратели.
Но вариант на данъчна система с равен данък и необлагаем минимум бе обсъждан през 1997-2003 година, първоначално съвместно с подобна инициатива в Словакия и Полша. Необходимостта от дерегулиране на съответните данъчни системи бе надлежно анализирана и представена на публиката в отделните страни.
В Полша идеята бе погребана заедно с оставката на тогавашния министър на финансите (Лешек Балцерович) през юни 2000 година, а той бе един от основните й поддръжници, заедно с Института за частно предприемачество и демокрация на Търговската палата във Варшава.
Когато през март 1998 година словашките ни колеги Юрай Ренцко (от Института за либерални изследвания) и Ян Оравец (от Фондация Хайек) представиха техния замисъл за реформа пред съответната комисия в парламента, той бе културно „освиркан“. За да се осъществи замисълът, Ян обяви, че създава Съюз на данъкоплатците, който да се застъпи за промяната, като убеди политиците и обществеността.
У нас социологическото проучване (представително), проведено от Дочо Михайлов, показа, че 30% от собствениците на фирми предпочитат прогресивен данък със седем прага на облагане, 25% – по-скоро пет „ставки“ (т.е. де факто действащата система), 19% смятаха, че е възможно и трябва да се въведе двустепенна прогресивна система на облагане и 25% подкрепяха един праг за всички категории доход. Но от друга страна, 50% от респондентите искаха да има данъчни преференции и отстъпки.
Както мисля съм писал и преди, реформата у нас категорично не получаваше подкрепа и очевидно бе необходимо широко и продължително обсъждане, което и бе проведено между 1998 и 2007 година. Идеята на Оравец ми се понрави и, горд с нея, аз обявих в предаване по радио „Свободна Европа“ през април 1998-ма, че и в България подемаме инициатива за създаване на съюз на данъкоплатците с мисия като тази в Словакия. Това бе грешка: до края на месеца фирмите за данъчни консултации (част от тях – съветници към министерството на финансите) регистрираха три „съюза“ на данъкоплатците.
Идеята у нас сполучи поради упоритото убеждаване, подкрепено с аргументи, всеки от който подлежеше на коментар и опровержение. Централна роля в аргументацията изиграха а) обосноваването на 10-процентния праг (от колегата Георги Стоев, ние от ИПИ само му проверихме изчисленията), но най-вече б) съставянето на алтернативни на правителствените годишни бюджети с 10% подоходен данък (идеята бе на Георги Ангелов, който композира и първия такъв бюджет), без съкращаване на социални разходи.
В крайна сметка този подход убеди и БСП,[i] при категоричното настояване за рационалност и обществена полза от реформата от страна на НДСВ (чийто финансов министър първоначално бе против) и ДПС. Останалата част от историята и ефектите от въвеждането са добре описани в книгата Плосък данък в България: предистория, въвеждане, резултати, чиито изводи са актуални и неопровергани и до днес.
В Словакия идеята бе осъществена през 2004 година. Това бе втората след Естония страна от бившия съветски блок, която въведе равен данък. Той бе на равнище 19% от корпоративния и личния доход, като бе унифициран и ДДС – също 19%. Промяната на ДДС бе взета предвид и бе един от ориентирите за определяне на процента равен данък. Въпреки прилагането към ДДС, там реформата не бе „плоска“ по повод облагането на доходите: от него бе освободен доходът на равнището на „жизнения минимум“, изчисляван от правителството, през 2004 година – 80 832 словашки крони на година (около 162 евро на месец) и актуализиран всяка година.
Тази двойственост на словашкия пропорционален данък и начина на определянето на неговия праг му изиграха лоша шега. В края на 2012 година дори Първата глобална конференция за плоския данък не можа да разубеди новонадигащата се коалиция Смер (на български – „посока“) на премира Роберт Фицо в недалновидността на популистката й идея за отмяна на този данък.
Втора такава конференция не се състоя. Всъщност бе въведена тристепенна пропорционална система с необлагаем минимум тогава от 5 040 евро на година и 25% данък за доходи, което са 176.8 пъти над годишния „жизнен минимум“. Тъй като заплатите на президента, депутатите, министрите и върховните съдии и прокурори не са на това равнище, за тези длъжности бе въведен 5% данък „солидарност“. Изобщо солидарността бе основен аргумент в реториката на „Посока“ в навечерието на отхвърлянето на пропорционалния данък.
Както в Англия през XIX век, и както в САЩ, Швейцария и Индия, така и в Словакия след 2013 година облагането на богатите не дава видим резултат. След 2013 година увеличението на приходите от този данък е от 0.84% от БВП, според данъчната статистика на ОИСР – два пъти по-ниско от средния дял на подоходните данъци от БВП на страните членки.[ii]
Потенциалните ефекти от необлагаемия минимум
Айнщайн е прав в онова, което, както изглежда, е и негово мнение за облагането на доходите.
Основният проблем е в прехвърлянето на собственост върху част от дохода на данъчните власти, с чиято общосъбрана сума се финансират дейности от името на всички. При всички подобни действия, независимо от системата на облагане, възниква известния в икономиката „проблем с гратисчийството“. На макро равнище, т.е. не на ниво пътуване гратис в обществения транспорт, държавата възможно и много вероятно започва да се възприема като инструмент, чрез който всеки се опитва да живее за чужда сметка с помощта на правителството.
Това определение на „държава“ също се появява през 1848 година и принадлежи на Фредерик Бастиа. И то много често се възпроизвежда в съревнованието за обществени длъжности в условията на представителна демокрация.
Един от основните упреци към равния данък е, че той бил „регресивен”, т.е. данък, който приложен еднакво към хора с различни доходи е в по-голяма тежест на онези с по-ниски доходи, отколкото за онези с по-високи доходи.
Точно този проблем решава равният данък.
Доколкото обаче това не е единственият данък, в съчетание с данъци които също са фиксирани, сумата на дължимите данъци винаги се оказва по-тежка за онзи с по-ниски доходи. Например, когато разходите за храна са 29.6% от всички разходи (какъвто той е за 2020 година), ДДС всъщност тежи повече на доходи на равнището на средните или под него. Същото важи за акцизите, данъците върху имотите, държавните такси и т.н. Политически е по-изгодно да искаш въвеждане на прогресивен данък, отколкото да се занимаваш с тези данъци.
Преимуществото на равния данък е, че данъкоплатецът има известен контрол върху своите знания и умения, конкурентност и в общи линии нему е известно в какво следва и може да инвестира, за да промени доходите си нагоре. При равни други условия това е достъпният начин да се намали тежестта на всички данъчни плащания върху единица доход.
Статиститиката на данъчните приходи по пера показва точно това.
Динамиката на преминаване от една група доходи в друга също е налице, макар и да изисква малко време, за да се установят фактите и макар да е ясно, че тази динамика зависи от безброй обстоятелства.
Данните на ЕВРОСТАТ (техен источник е НАП) за чистите доходи по различни категории данъкоплатци показват увеличение на доходите. Например при данъкоплатец със средни доходи без деца увеличението на реалните доходи от 2011 до 2020 година е 54%, но за такъв с четиричленно семейство и доход три пъти над средния, увеличението за тези десет години е 44%.
Информация от НАП, предоставена по ЗДОИ на в-к Капитал, показва, че групата данъкоплатци с доходи на равнището на минималната работна заплата намалява, а най-бързо нараства тази на данъкоплатците с условно определени средни доходи, но това се случва и във всички останали категории доходи. Същата е и динамиката на депозитите според данните на БНБ, въпреки че коментарите върху нея се съсредоточават върху 500-те милионни депозита, а не върху ръста на спестяванията в над 2 000 000 сметки на хора със среден размер на общите доходи.
Ако пак се върна към примера с Индия, Словакия и другите страни – облагането на по-заможните не увеличава приходите в бюджета и не премахва неравенствата. Той е труден за спазване, защото не само по-заможните, но и данъкоплатците от средна ръка, когато работят за себе си, в частния сектор или в несубсидирани държавни предприятия (не са нетни бенефициенти на държавния бюджет), са кредитори на държавното преразпределение. И в някакъв момент те могат наистина да стигнат до извода, че мнозина се опитват да живеят за чужда сметка. Разбира се те могат да стигнат и до обратния извод, но за това са необходими правила на играта, които като например в Швеция са в сила от 1860-те години досега.
Последните изследвания на Сър Ангъс Дийтън (Нобелов лауреат по икономика за 2015 заради изучаването на динамиката на бедността) също показват, че по-високото облагане на богатите е „вероятно неосъществимо“ по тези причини.
Извън избора на заможните да плащат или не, има друг проблем и той е следният:
- при необлагаем минимум от 650 лева на месец, данъкът би бил нула процента;
- при доход 651 лева на месец, дължимият данък е 65 лева, 780 лева на година;
- Увеличението на данъка при преминаване от първата категория към втората категория доход за облагане огромно;
- При 600 хиляди работещи на МРЗ, стилизирано изчисленият данък е 468 милиона лева;
- Тези хора са изправени пред задачата дали да работят за повече доходи или да не правят това, или да работят, но да не декларират доходи над необлагаемия минимум;
- Към тях следва да се добавят самонаетите 878 хиляди през 2020 година, чийто предполагаем данък при 650 лева праг е 684 милиона лева;
- Общият размер на поставените под въпрос приходи в бюджета е 1.153 милиарда, около 1/3 от сегашните приходи от облагане на доходите на физическите лица.
Ясно е, че за да се управляват тези рискове, управляващите, които и да са те, ще трябва да увеличат други данъци, защото не би било възможно да се съкратят разходи в такива пропорции. Но това не са всички възможни рискове за преразпределението. През 2013 година, по време на предложения тогава „модел“, Десислава Николова направи подобни, но по-разширени изчисления. Който желае, може да направи допълнителни оценки на рисковете за бюджета и неговите бенефициенти.
Защо се получава така?
През март тази година, с присъщата му откровеност, Ангъс Дийтън стигна до извода, че екдноактната експроприация на богатите е много по-осъществим подход за финансиране на нуждите и/или намеренията за преразпределение от прогресивното поданъчно облагане. Според допитвания до общественото мнение над 4/5 от британците биха одобрили такава политика. Няма голяма разлика със замисъла на Маркс от средата на XIX век.
Причината е в поддържаната вяра в закостенялостта на обществените страсти и в политическата реторика, разпалваща завистта на хората и призоваваща към обществен конфликт.
Един от първите ефекти на всеобщото избирателно право за фискалните уредби е внедряването на вярата, че някой нещо е откраднал, за да се замогне, т.е., че това е правило.
От друга страна, хората харесват очакването, не някой друг ще плаща данъците – така се печелят избори.
Трето, едва след това се разбира, че едно е да го пише на хартия нещо като данъчен закон или МРЗ, различно е той да се спазва и съвсем различно е да се спазва дълго време и в международен контекст.
Четвърто, хората са опортюнисти и винаги искат да имат онова, което нямат. Затова е много сложно да забележат и запомнят, че едно малцинство – дори да му се изземе всичко – не може да изхрани дълго време никое мнозинство.
[i] Преди и след изборите от 2005 година, народни представители от БСП с опит в публичните финанси, държавния и частния бизнес обсъждаха с нас от ИПИ дизайна на реформата и впечатлението ми е, че те искрено вярваха, че пропорционалното облагане, ако не е лява идея (Маркс и Енгелс са яростни застъпници на пропорционалното данъчно облагане още през 1848 година), то поне не противоречи на интересите на техните избиратели, които се приемаха като по-възрастната и по-малоимотна част от електората. В двата цитата от Дж. Ст. Мил в предишната статия, той очевидно има предвид именно това застъпничество, но не смята за нужно да се позове на „Комунистическия манифест“, вероятно защото това е езотерична книжнина на периферна на политическия дебат партийна секта. (Налага ми се да отбележа, че работите и делото на Мил в предишната статия не са предмет на анализ, а се използват само и единствено за илюстрация за духа на епохата преди въвеждане на пропорционален данък.)
[ii] Пак по тази статистика се вижда, че в Швеция например приходите от този данък спадат от 18 на 12% от БВП, динамиката тези бюджетни приходи в Норвегия флуктурира около 10% от БВП, но не и в Дания. Статистиката на ОИСР е идентична на тази на ЕВРОСТАТ и показва, че ефективното облагане доходите в тези страни е практически почти пропорционално. На различно равнище и при много ниски прагове на прогресивност, когато е въведена такава скала на облагане. Източникът на онагледяване, на който се позовах поради качеството на графиката, възпроизвежда данните на ОИСР.
