Привържениците на минималната държава свалиха интелектуалната летва….

Равен данък – с този северномакедонски евфемизъм доц. Красен Станчев назова в скорошна статия в Икономически живот пропорционалния данък, добил гражданственост в България като „плосък.“ Както и да го наречем, идеята му е проста: да обложим доходите на всеки човек с равен процент. Примерно, при 20% данъчна ставка човек с 500 лв. доходи ще плати 100 лв. и ще му останат 400 лв., а човек с 5000 лв. ще плати 1000 лв. и ще му останат 4000 лв.

Според мислителите-гиганти, върху чиито рамене стъпвам, този плосък данъчен подход не отговаря на човешкото понятие за честност, освен това е рушителен за обществото. Станчев отдавна пропагандира противоположно гледище по въпроса. Но не разномислието между нас провокира написването на този текст.

Докато защитава гледната си точка във въпросната статия, Красен Станчев използва аргументи, които са не просто подвеждащи. Те може да се изтълкуват като обида към теоретичната и фактологическа подготовка на неговите читатели.

По-долу обръщам внимание на три дефекта в аргументацията в статията „Какво означават изборите за данъците и в частност за равния данък“. После излагам съвсем накратко моя възглед за ползите от данъчна нормалност в България.

I. Докато развива тезите си за „равния данък“, Станчев се позовава 10 пъти на Джон Стюърт Мил (1806-1873). Мил, за съжаление, е класик, за когото в пълна сила важи правилото, че почитта на потомците не означава четене. Но дори невежеството на нашето време не обяснява как размислите на този искрен либерал и феминист, съчувстващ на работническите маси, може да се ползват за плоска данъчна агитация.

Мил развива възгледите си за данъчното облагане в книга V от своя труд Принципи на политическата икономия. Там четем следното: „Равенството при данъчното облагане… означава равенство на направената жертва.“ Пазарен фундаменталист може да се закълне върху Айн Ранд, че според горния пример, човекът, който плаща 1000 лв. от 5000 лв. доходи прави десет пъти по-голяма жертва от онзи, плащащ 100 лв. от 500 лв.

Нормалната човешка логика е друга: единият жертва в името на държавата една пета от калориите, отоплението, дрехите и книгите на децата си. Другият вероятно жертва част от възможността си да спестява и консумира лукс. Пиша това като човек, който принадлежи по-скоро към втората група.

Вярно е, че по-нататък в текста Мил посочва: „Да се облагат по-високите доходи с по-висок процент, отколкото по-ниските, означава да се обложи с данък находчивостта и спестовността…“ (industry and economy в английския оригинал). Но той изтъква това, след като в предходния абзац категорично се обявява за въвеждане на необлагаем минимум – и то такъв, който е „достатъчен да осигури потребното за живота и здравето, както и за предпазване от обичайните страдания на тялото, но без глезотии.“

Да помислим за времето, когато Дж.Ст. Мил пише това. Първото издание на прочутите Принципи е от 1848 г. В годините на Манчестърския капитализъм, най-влиятелният икономист на своята епоха защитава необлагаем минимум на доходите. През XXI век, в една по Конституция социална държава, икономистите не виждат причина да се въведе необлагаем минимум за поне 400 000 българи, работещи на минимална заплата.

Всъщност, по времето, когато са писани Принципите, никоя страна в света не прилага прогресивен данък върху доходите[i]. Съответно, по-лесно е да разберем предпазливостта на Мил по този въпрос, отколкото ако той беше проявил бурен ентусиазъм. Да умуваме върху неговата позиция за пропорционалния и прогресивния данък не е по-удачно от това да се сърдим на д-р Карл Маркс защо в Капиталът той не се застъпва за правата на работещите през интернет платформите.

Резервите към прогресивния данък (тогава той е толкова екзотична идея, че Мил изписва името му на френски, l’impot progressif) се компенсират с излишък от радикалния подход към облагането на наследствата. Според Мил завещаните средства следва да се облагат с толкова висок – и прогресивен данък, че младите хора на практика да имат равен старт в живота, в една наистина меритократична система. Популярните днес предложения на Тома Пикети са просто интерпретации върху Мил.

Мил е писал за много други неща, освен за данъци. След като Станчев изпитва толкова силно Милово влияние, че го цитира 10 пъти в една статия, може би ще се нареди и сред застъпниците на де-растежа? „Политическите икономисти винаги са виждали – пише Мил в книга IV от Принципите – че увеличаването на богатството не е безгранично…“ И още: „Ако земята загуби голяма част от своята приятност… заради неограниченото нарастване на богатството и населението“, то следващите поколения трябва да положат всички усилия за постигане на икономика в стационарно състояние.

Милс е многопосочен и в пълна сила човек на времето си. Солидарността му със социалистическите идеи и загрижеността му за положението на хората и природата е безспорна. Да се използват неговите възгледи, за да се аргументира „равен данък“ през XXI век, е подвеждащо.

Тук се изкушавам да цитирам оценката на антрополога Дейвид Гребър (1961-2020), професор в Лондонското училище по икономика, във връзка с Лудвиг фон Мизес, един често цитиран от Станчев автор: „За Мизес, армията (на държавната администрация) става проблемна, единствено когато тя се употребява за промяна на пазарните резултати, които причиняват неоправдани страдания на бедните.“

II. И наистина – всичко, което е добро, а понякога и спасително за по-бедните работещи хора, но може да повлияе отрицателно на част от печалбите на собствениците на голям капитал, се заклеймява от кръга икономисти, на който Станчев е представител. Културна деградация, социална тъкан, сигурност, здравен статус, екосистеми, демографски перспективи – всичко е без значение, ако засяга дохода на капитала.

В тази линия попада и критиката на минималната работна заплата в разглежданата тук статия. „Минималната работна заплата не помага, а вреди на хората с ниски доходи“ – твърди Станчев и заявява, че „всички икономисти“ са „убедени“ в това. Е, освен тези, които „вярват“ на „недоразбраната“ глава VI от Капиталът на Карл Маркс.

Ако бях млад икономист и търсех ориентир в живота, тутакси щях да се засрамя, ако случайно вече бях разгръщал дебелия Марксов том. Как да посегнеш към тази книга, след като ти казват, че „всички“ са убедени в нещо – освен онези, които „вярват“ на Маркс. Ерго: вярващите на Маркс са „никой.“ С един куршум – два заека: хем громиш минималната заплата, хем отпъждаш народа от вредни учения.

Без да съм най-големият почитател на брадатия мислител с диплома по философия, за мен е очевидно, че за един съвременен икономист непознаването на Маркс е далеч по-голям дефект, отколкото „вярата“ в него. Освен в някои сектантски кръгове, в научните среди днес усърдно се изтъкват особените приноси на Маркс в теорията.

Но какво всъщност се съдържа в „недоразбрания“ VI раздел от първия том на Капиталът? „Незаплатеният труд на работниците е средството, с което се води конкурентната война“ – четем на едно място там. На друго Маркс заявява: „Капиталистът наистина иска да получи колкото може повече труд за колкото може по-малко пари.“

Quell horreur! Не ми се мисли какво ще стане, ако неукрепналият мозък случайно попадне и на III раздел,разказващ за борбата за нормална продължителност на работния ден. За „белите роби“ и за официалното становище на фабриканти на стъкло през 1865 г., че „редовното хранене на децата“ в техните фабрики е невъзможно, защото щяло да доведе до „разпиляване“ на топлина от пещите…

III. Станчев използва Швеция като пример в подкрепа на ниския плосък данък – което е не по-разумно от това да се позоваваш на Мил във връзка с радикални десни теории. Цитирам: „И в наши дни, приходите от преки данъци върху доходите в бюджетите на Норвегия и Швеция е 10-12%, а със социалните данъци там и в Дания фактически е налице почти плосък данък от малко над 20%.“

Отваряме Евростат и виждаме, че данъците върху доходите в Швеция през 2019 г. възлизат на 17.7% от БВП (от тях 14.6% са данъци върху доходи на домакинствата), а в Дания процентите са съответно 29.6% (26.5%) от БВП. Тези две добре уредени страни са с най-високи подоходни данъци в ЕС, освен това са сред шампионите по данъчна и осигурителна тежест, със съответно 43.6% и 46.7%. За сравнение, в България данъците върху доходите (на физически лица и корпорации) възлизат на 5.3% от БВП, а данъчната и осигурителна тежест е 30.3%.  

Всъщност, Станчев може би е бил подведен от извора, който цитира: вашингтонският тинк-танк Tax Foundation, за който Пол Кругмън каза, че „не е надежден източник“. Tax Foundation са инициатори на Деня на свободата от данъци и адвокати на данъчните реформи на Доналд Тръмп. По-скоро бих се доверил на Евростат.

Също така, бих бил подозрителен към наратива на Станчев, че „богатството на Швеция се обяснява с ранното въвеждане на правилните институции“ през XIX век – разбирай, на свободния пазар. Други автори изтъкват силното работническо движение след 1850 г., организирането на първия национален профсъюз през 1886 г. и вълната от яростни стачки срещу ниското заплащане, някои от които са разпръсквани с куршуми, преди най-сетне да се подпише Споразумението от Салтсйобаден от 1938 г., с което профсъюзи и работодатели се задължават да работят в национален интерес.

Още много може да говорим за Мил, Маркс и Швеция, но мисля, че и казаното дотук е достатъчно. Личното ми мнение за данъците е, че са неприятни. Не ми е кеф, когато ги плащам. Но именно те са входният билет към проспериращото общество: към доброто образование, ефективното здравеопазване, сигурността, почтените политици. Защото отдавна е установено (още от Бостънската чаена завера), че плащането на данък дава право на платеца да изисква насреща нещо от правителството.

Днес богатите успели българи плащат някаква сума на държавата – значително по-ниска от еквивалента в други европейски страни – и после махат с ръка. „Те ме лъжат, че ми предоставят услуги, аз ги лъжа, че им плащам.“ Съвсем друго би било, ако данъците им вземаха по-сериозен размер от дохода. Щяха да блъскат по портите на Министерския съвет, докато не получат видими резултати.

Успешните и умни общества имат по-високи данъци, в частност преки данъци. Това е статистически факт. Изоставащите и глуповати държавни управления, удовлетворени от ролята на трудов и суровинен придатък, се хвалят с ниски данъци – и с ниска цена на труда. Данъците не са за глупавите, данъците са за умните общества. А в глупавите общества винаги се намират „умници“, които заобикалят правилата и си спестяват данъка. В резултат на което глупавото общество изостава още повече.

Не искам за България бъдеще на глупаво, изоставащо общество, сведено до ролята на суровинен и трудов придатък. Ниските данъци няма да „насърчат стопанска инициатива“, нито ще „привлекат чуждестранни инвеститори.“ Напротив, ниските данъци ще доведат до деградация на материалната и социална инфраструктура, държейки България завинаги в плен на бедността.


[i] За кратко и по-скоро неуспешно, Англия въвежда прогресивен данък във връзка с Наполеоновите войни. После президентът Линкълн налага прогресивен данък заради Гражданската война в САЩ. Следващите случаи са през Първата световна война, с намесата на Уилсън, и в Голямата депресия, благодарение на Ф.Д. Рузвелт. След II Световна война, в годините на бурен икономически растеж, пределната данъчна ставка върху доходите в САЩ е 91% – действаща за суми над 2 млн. долара в днешни пари.




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"