Как текстилният отрасъл през последните 20 години допринесе за демографската криза в България – и превърна едно заспало китайско село в световен промишлен център…
Упадъкът на текстилната и шивашката промишленост е сред най-характерните, но все още слабо изследвани процеси в новата стопанска история на България. Към 2001 г. в производството на тъкани, дрехи и кожени изделия са заети около 200 хил. души; пикът в индустрията е достигнат през 2006 г. с 234 хил. работници. В края на 2022 г. броят им се сви до 113 хил. души. В рамките на само две десетилетия делът на заетите в отрасъла спрямо общия брой на заетите в българската икономика намаля от 7.6 на 3.7 процента.
Преди да коментираме спада в текстилната и шивашката промишленост, нека първо се опитаме да обясним нейния ръст след 2000 г. Производството на тъкани, кожи, дрехи и обувки – да го наречем събирателно „текстил“ – разчита на два основни фактора: ниска цена на труда и интеграция в международни вериги на доставки, изнасящи продукция на платежоспособни пазари.
След ликвидирането на социалистическата индустрия, съвпадащо по време с масовото изоставяне на отглеждането на тютюн, в периферните, но гъстонаселени райони на България се освободи многобройна работна ръка. Икономическата принуда – средно 30% безработица, ниски пенсии и социални помощи, ниски цени на продукцията от домашното стопанство и т.н. – се съчета с проевропейската ориентация на България след 1997 г. и това подейства благотворно на текстилния отрасъл.
От благоприятните условия, към които трябва да причислим и изградените преди 1990 г. трудови навици и умения на населението, се възползваха многобройни малки и големи, чуждестранни и български предприемачи, които бързо се включиха в световните мрежи за доставки на тъкани и облекла. Шивашките и текстилните предприятия в България работеха най-вече на ишлеме и рядко създаваха собствени търговски марки. Те бяха, и са, най-ниската брънка в една дълга верига, която като цяло създава висока добавена стойност, но работниците в цеховете не извличат особени ползи от това.
Лошите условия на труд, мизерното заплащане и изнурителната продължителност на работния ден в шивашките потилни са пословични. Но демографията, която първоначално направи възможен ръста на този отрасъл, с времето задейства спирала, водеща към упадък.
Трайно ниската цена на труда принуди хората в регионите, където текстилът се опита да запълни образувалия се вакуум след дезинтеграцията на плановото стопанство, да мигрират в чужбина или по-голям град. Ниското заплащане на труда евентуално провокира и по-ниска раждаемост, включително защото текстилът е предимно „женска“ промишленост.
Резултатът от десетките хиляди индивидуални стратегии за излизане от плачевното положение на работещи бедни не закъсня. В някои райони, където бяха направени инвестиции в отрасъла, работодателите бяха принудени чувствително да повишат нивото на заплащане, за да се конкурират за работната ръка, която да обслужва производствените им мощности. Заплатите достигнаха до по-рано нечуваните за отрасъла 1500-1800 лв.
На много други места обаче предприемачите просто си закриха бизнеса, защото не бяха в състояние да се конкурират с новите текстилни центрове в Югоизточна Азия и Африка – нито с ниска цена на труда, нито с мащаби на производството. Тези бизнесмени не бяха инвестирали в производителност и маркетинг и логично загубиха мястото си на пазара.
Може да се каже, че упадъкът на текстилната промишленост е благоприятно развитие за националната икономика – по същия начин, както на индивидуално ниво намаляването на консумацията на хляб е белег за преминаване към по-здравословно хранене. Разбира се, процесът може да се изтълкува и по друг начин: от строго икономическа гледна точка многобройната евтина работна сила е ценен актив, който не е добре да се губи. Проблемът е, че активът „евтин труд“ не е никак траен, включително защото прекомерната експлоатация на работниците с времето води до обезлюдяване на регионите.
Но историята на текстилната и шивашката промишленост в България би могла да има и съвсем различна развръзка, както показва примерът на Китай. В Датанг в югоизточната китайска провинция Джъдзян се произвеждат над 1/3 от чорапите на света, затова често го наричат Чорапения град. Този бизнес за над 10 млрд. долара се формира от 6 хил. предприятия (10 хил., ако броим и семейните фирми), в които са заети 150 000 души.
Началото на Чорапения град е повече от скромно – до края на 1970-те Датанг всъщност е село, чиито жители отглеждат ориз, а месечните заплати са под 10 долара. За да припечелят някой допълнителен юан, местните хора плетат в домовете си чорапи и ги продават край пътя. Със старта на пазарните реформи в Китай няколко предприемчиви хора от селото купуват стари фабрични машини за производство на чорапи, опростяват ги, за да могат да се управляват ръчно и постепенно увеличават мащабите на дейността си.
Само след 10 години поминъкът на Датанг изцяло зависи от чорапената индустрия. След четвърт век, през 2004 г., производството достига 9 милиарда чифта и Датанг се превръща в световен първенец; първоначалните надомни предприемачи са вече милионери. Днес в града живеят 77 хил. души, а „внесените“ работници от други градове и провинции са още 111 хиляди. В съседство на Чорапения град се появяват „Градът на вратовръзката“, „Градът на бельото“, „Градът на детските дрехи“ и т.н.
Стремителният възход не е неспирен: към 2014 г. в Датанг се формира свръхкапацитет за производство на нискокачествена продукция, която трудно се пласира на претенциозни международни клиенти. Избухват ценови войни, условията на труд се влошават, в града възникват екологични проблеми.
В този момент се намесва „държавата“: в рамките на една година са закрити няколко хиляди чорапени фабрики и цехове, които не отговарят на стандартите; останалите се ангажират да усъвършенстват производството и продуктите си. Мащабите се окрупняват и се въвеждат нови технологии, включително във фазата на дизайна. Следва нов ръст на производството до сегашните 27 млрд. чифта.
Да опитаме да извлечем поуки от съпоставката между залеза на шивашкия и текстилния отрасъл в България – и възхода на един град в Китай, благодарение на същия този отрасъл.
Първото нещо, което обяснява китайския успех, е специализацията. Цял град се насочва към сравнително тесен клас продукти, което позволява задълбочаване на производствените и търговските умения. Второ, бизнесът е традиционен – спомнете си, че още докато Датанг е малко аграрно селище, местните допълват доходите си с надомно производство на чорапи.
Трето, предприемачите са много на брой, стотици и хиляди, което от една страна насърчава конкуренцията, а от друга способства появата на обща индустриална инфраструктура. Четвърто, държавата се намесва в решителен момент, когато факторите на първоначалния успех са вече изчерпени и е нужна нова стратегия. „Невидимата ръка на пазара“ може би би довела до същото – но след дълбока криза, която би разстроила социалния живот в града, би довела до монополни структури и т.н.
В българския случай виждаме първоначален ръст, който се дължи на достъп до евтини и умели работни ръце – последван от несанкционирана експлоатация на трудовите ресурси. Липсва технологично и пазарно развитие: навсякъде се работи на ишлеме. Намесата на държавата, доколкото има такава, се свежда до поддържане на ниска цена на труда и ниска данъчна тежест за предприемачите. Средната заплата в Чорапения град днес е около 1500 лв. месечно; на повечето места в България това е недостижимо ниво в сферата на текстила.
В България днес е прието да се говори, че в икономиката, както и навсякъде, „липсва държава“. В същото време има масово неразбиране относно това, което държавата трябва да прави и не трябва да прави в сферата на икономиката. Например, не е работа на държавата да плете чорапи. Чорапеният град се появява и развива благодарение на уменията и предприемчивостта на стотици семейства. Ако вместо тях решаваше държавата, тя по-скоро щеше да накара хората да правят не чорапи, а подводници.
В България често се говори и за това, че „държавата не трябва да се меси в пазара“. Издигнали този лозунг, куп наши министри и други големци на държавна заплата с радост щяха да оставят проблема с чорапения свръх-капацитет на „невидимата ръка“. Резултатът щеше да е дълбока социална криза и загуба на пазарни позиции за сметка на други части на света, където държавните служители мислят по-стратегически.
В опустошената демография на българските региони опитът на Датанг надали е приложим директно. Но вероятно в десетки български селища има „дремещи звезди“ – традиционни знания и умения за създаване на специфични продукти със световно търсене. Пазарната звезда няма да изгрее по поръчение на държавата – но лесно може да залезе, ако държавата я няма. Простете сравнението, но пазарният импулс и държавната стратегия са свързани като чифт чорапи. Страна, където този факт не се осъзнава, обикновено ходи боса.
