Милиардни субсидии, забавено технологично развитие и рекордна смъртност са цената на продължаващата агония в този въглищен „бисер“, гласят изводите от нов доклад…
7 милиарда лева са съвкупните приходи от продажби за 2022 г. на енергийните предприятия от комплекса „Марица-изток“ (без да броим приходите на „Мини Марица-изток“). Резултатът, измерен на годишна база представлява 88% ръст – а при печалбата увеличението е още по-значително, десетократно. Можем ли тогава да твърдим, че облаците, сгъстили се през последните години около бъдещето на този най-голям горящ въглища енергиен комплекс в Южна Европа са се разсеяли?
Категорично не, ако отчетем икономическите фундаменти. 2022 г., а и голяма част от предходната 2021 г. не са типични за енергийния пазар. През 2022 г., вследствие на възстановяването на икономиката след пандемията и особено след избухването на войната в Украйна цените на електроенергията на свободния пазар се изстреляха нагоре, четири- и петкратно. Икономиката не понесе този ценови шок и отговори с рецесия в много европейски страни; активизираха се и алтернативните доставки на енергия. Така цените на тока през 2023 г. се върнаха на нивото от първото полугодие на 2021 г., а после се смъкнаха още по-надолу.
Междувременно и ефектите от изменението на климата се активизираха. Заради топлата зима търсенето на електроенергия в цяла Европа спадна. Видимите вече и с невъоръжено око климатични процеси говорят, че пазарът на квоти за емисии, и въобще климатичните политики на ЕС няма да се саморазрушат, както се надяваха някои. През последните години именно цената на квотите за емисии дърпа назад финансовите показатели във въглищната енергетика и особено в „Марица-изток“. Високите цени на тока през 2021/2 г. с лекота покриха по-високите разходи за квоти. През 2023 г. с нормализирането на цените въглищните дружества отново са „на червено“.
Да добавим и това, че регламентираните още през 2001 г. държавни субсидии за големите частни ТЕЦ в „Марица-изток“ много скоро ще изтекат. Българската държава през 2022 г. е платила около 550 млн. лв. по договори за „разполагаемост“ на двете „американски централи“. Освен тези пари за „разполагаемост“, т.е. необвързани с реалното производство, Националната електрическа компания е задължена да изкупува електроенергията и да предоставя квоти на двете ТЕЦ, притежавани от „КонтурГлобал“ (от май 2022 г. в портфейла на частния инвестиционен фонд KKR) и AES.
По всичко личи, че България скоро ще се освободи от задължението да плаща субсидии за въглищна енергетика, които изглежда надхвърлят 1 млрд. лв. годишно. Договорът с „КонтурГлобал“ изтича в началото на 2024 г., а с AES през 2026 г.
Изтичането на договорите от 2001 г. само по себе си не означава, че България задължително ще спре да плаща, под една или друга форма, на „американските ТЕЦ“. Някой в министерствата може да има добри приятели в централите и да реши да не ги разочарова изцяло. На подобна мисъл навежда скорошното назначение на бивш директор в „КонтурГлобал“ на поста заместник-министър на енергетиката на Република България.
Така или иначе, без огромни и нарастващи държавни субсидии, „Марица-изток“ не може да функционира: актуалната себестойност на произвежданата електроенергия е значително под пазарната цена, и изглежда тази ценова пропаст ще се задълбочава. Икономическата логика говори, че при това положение държавата би следвало бързо да вземе мерки в няколко насоки:
1) Осигуряване на надеждни алтернативни източници на електроенергия за националното стопанство на по-ниски цени.
2) Осигуряване на (и създаване на условия за разкриването на) работни места за хората, много от тях с висока квалификация, които ще бъдат освободени при закриването на въглищната енергетика.
3) План за дългосрочното развитие на регионите, в които ще се случи всичко това.
По отношение на работните места, пряко заетите във въглищните мини и ТЕЦ в „Марица-изток“ са около 11 300 към края на 2022 г. Да приемем, че всички засегнати работни места при отказ от въглищата ще достигнат 40 хиляди. Задава се страшна безработица? Някой предприемач би казал точно обратното: ще се освободи голямо количество квалифицирана работна ръка, която може да се използва за промишлено производство с по-висока добавена стойност. Нали именно липсата на работна ръка ограничаваше развитието на българската икономика? Освободените от „Марица-изток“ може да са глътка въздух за цялата национална промишленост.
Предвид това, което днес се лее от политическите трибуни, профсъюзните централи и повечето медии, държавните мерки относно бъдещето на „Марица-изток“ ще са от типа „снишаване“. Този безотговорен подход първо задуши полъха на Перестройката в България през 80-те години на миналия век, после забави пазарните реформи през първата половина на 90-те и обрече българите на десетилетия бедност, а след приемането ни в ЕС отложи десетки важни решения, за които сега плаща цялото общество. Само един скорошен пример: дерогацията за България относно минималните акцизни ставки при тютюна не остави повече пари в потребителите, а допринесе за най-високия дял на пушачите в ЕС, съответно за най-високата смъртност в света.
Сега същото снишаване е на път да отрови и енергийния преход към възобновяеми енергоизточници в България. Вместо да се планира бърз и ефективен изход от въглищата, решаването на проблема се отлага, тъй като ще има висока политическа цена. Но цената на „снишаването“ по отношение на въглищата за българската икономика и общество ще е още по-висока:
1) Човешки животи: замърсяването на въздуха заради дейността на Маришките ТЕЦ отнема годишно живота на поне 1000 души, оценено с различни статистически модели. Също и според текущите данни на НСИ, дори на фона на рекордната за света смъртност в България, смъртността в община Гълъбово е много висока – 25 промила.
2) Забавяне на технологичното обновление на българската икономика. С 405 кг петролен еквивалент на 1000 евро БВП, България изостава в областта на енергийната ефективност не само от всички останали членки на ЕС, но и от страните в Западните Балкани. Днес в структурата на българската икономика доминират енергоемки и замърсяващи производства; това ще е така, докато въглищната енергетика в „Марица-изток“ съществува.
3) Загуба на възможността голяма част от националния енергиен преход да се осъществи с европейско финансиране. Към настоящия момент Фондът за справедлив преход е отделил близо 1.18 млрд. евро за изоставянето на въглищата в българските региони. Тази сума е недостатъчна, но би могла да нарасне, ако европейските партньори видят ангажимент от българска страна. За европейските фондове за излизане от въглищата се конкурират много страни и региони; ако тръгне късно към тях, България ще остане с пръст в устата.
4) Загуба на производствен потенциал в „Марица-изток“. Работната сила, концентрирана понастоящем в региона, е действително „сила“; тя би могла да се пренасочи към по-чисти производства, създаващи висока добавена стойност, например в съвременни индустриални паркове и подкрепяни от държавата крупни производствени мощности в подходящи чисти отрасли. Ако решенията за бъдещето на „Марица-изток“ се отлагат, тази работна сила бързо ще се разпилее. И днес, с работещи на пълна пара ТЕЦ, регионът обезлюдява, независимо от високите заплати.
5) Запазване на сенчеста и офшорна собственост в някои по-малки дружества в „Марица-изток“, които от десетилетия корумпират националната бизнес среда.
6) Обременяване на цените на електроенергията на вътрешния пазар със скрити и явни субсидии.
Повдигнатите в този текст проблеми – и ред други, касаещи демографските процеси и сценариите за развитие на „Марица-изток“ – са обсъдени в по-голяма дълбочина в нов изследователски доклад, съчетаващ научните подходи на регионалната икономика, икономическата география и демографията. Заключението на доклада гласи, че снишаването, тази стара българска бойна тактика, в този конкретен случай ще донесе само разходи и беди на българското общество и икономика.
За разлика от това, един амбициозен план за справедлив енергиен преход (тоест, парите от ЕС и печалбите от инсталирането на ВЕИ върху бившите въгледобивни участъци в „Марица-изток“ да не отидат в специално подбрани ръце и джобове) може да се превърне в огромен стимул за развитие на изстрадалата българска икономика. А и за нормализиране на българското държавно управление, свикнало да оставя на „пазара“ да разчиства бъркотиите, които то старателно създава.
