Европейският съюз може да стане зависим от внос за повече от 98% от нуждите си от природен газ до 2050 г., ако инвестициите в местен добив бъдат прекратени. Това означава дългосрочно предизвикателство пред енергийната сигурност, което би могло да направи блока все по-уязвим спрямо глобалния пазар на втечнен природен газ, отбелязва коментар, публикуван в The Conservative.
Предупреждението се съдържа в новия доклад на консултантската компания Wood Mackenzie, озаглавен „Каква роля може да изиграе местният добив на газ за енергийната сигурност на ЕС?“, който моделира три сценария за добив до 2050 г. Разликата между най-скромния и най-амбициозния сценарий възлиза на близо 1000 милиарда кубични метра (млрд. куб. м) общ обем на добива – количество, приблизително равно на тригодишното текущо потребление на газ в ЕС.
Европа вече е силно зависима от външни доставки. По данни на Wood Mackenzie около 85% от консумирания в ЕС газ се внася. Очаква се този дял да остане относително стабилен до началото на 30-те години на века, след което ще нарасне, тъй като няколко важни източника на доставки ще бъдат подложени на натиск.
Очаква се добивът от Норвегия в крайна сметка да спадне от сегашното си ниво, докато нарастващото вътрешно потребление на енергия може да ограничи износа от Северна Африка. Същевременно Европа постепенно се отказва от доставките на руски газ по тръбопроводи, които някога бяха основен стълб на енергийната ѝ система.
Втечненият природен газ все повече ще запълва възникващия недостиг. Wood Mackenzie прогнозира, че делът му в газовите доставки за Европа може да нарасне от около 40% днес до 63% през 2050 г. Още по-впечатляващо е, че САЩ биха могли да осигурят 77% от тези обеми, заменяйки една форма на концентрирана външна зависимост с друга.
Трите сценария на консултантската компания илюстрират как политическите решения биха могли да променят тази тенденция.
При сценария с ниски инвестиции, при който не се влагат средства в нови газови находища, добивът в ЕС спада от 43 млрд. куб. м през 2028 г. до едва 2 млрд. куб. м през 2050 г., с което местното производство практически се заличава.
Междинен сценарий, базиран на настоящите политики и инвестиции, би поддържал добива близо до 40 млрд. куб. м годишно до 2038 г. Дори това би изисквало значителни инвестиции, само за да се компенсира спадът в добива от изчерпващи се находища, като местното производство никога не би покрило повече от 17% от търсенето в ЕС.
Единствено сценарият с най-високи показатели (high case) на Wood Mackenzie променя съществено стратегическата позиция на Европа. Стабилните фискални условия, по-бързото издаване на разрешителни, по-малкото корпоративни ограничения и успешната проучвателна дейност биха могли да увеличат добива в ЕС до 77 милиарда кубически метра (млрд. куб. м) през 2042 г., покривайки до 38% от търсенето. Общият кумулативен добив при този сценарий би достигнал приблизително 1400 млрд. куб. м.
Геоложкият потенциал е съсредоточен предимно в Югоизточна Европа.
Проучвателната дейност е отговорна за около 680 млрд. куб. м от допълнителния добив, разграничаващ сценариите с ниски и високи показатели, като близо 70% от все още неоткритите ресурси се намират в Черно море и Източното Средиземноморие. Само на Гърция се пада около една трета от прогнозния проучвателен потенциал. Компаниите Energean и ExxonMobil се подготвят за сондиране на първия дълбоководно проучвателен кладенец в Гърция през 2027 г.
Кипър представлява допълнителна възможност. Wood Mackenzie моделира отделно максимален потенциал от 340 млрд. куб. м, които биха могли да бъдат транспортирани през Египет, макар и да предупреждава, че не целият този газ непременно ще достигне до европейските потребители.
Румъния дава пример за по-непосредствени перспективи. Очаква се проектът „Neptun Deep“ в Черно море, управляван от OMV Petrom съвместно с Romgaz, да достигне годишен добив от около 8 млрд. куб. м към края на 20-те години на този век.
Икономическите фактори също могат да подкрепят аргументите в полза на европейския добив. Wood Mackenzie изчислява, че цената на втечнения природен газ (LNG) от САЩ, доставян в Северозападна Европа, е с 68% по-висока (на прага на рентабилност) от тази на газа от „Neptun Deep“ и с 96% по-висока от тази на новите доставки от Норвегия. Добивът на газ на местно ниво или от близки находища чрез газопроводи позволява да се избегнат енергоемките процеси на втечняване и транспортиране, свързани с LNG.
Въпреки това въпросът поставя Европа пред сложна политическа дилема. Увеличаването на добива на газ би могло да подобри сигурността на доставките, докато същевременно ЕС се стреми към мащабна декарбонизация и намаляване на потреблението на изкопаеми горива.
В резултат на това държавите членки поемат в различни посоки. Страните от Черноморския регион и Източното Средиземноморие търсят инвестиции за проучвателна дейност, докато Дания, Франция и Испания ограничават издаването на нови разрешителни или начертават планове за прекратяване на добива на въглеводороди.
Следователно местният добив на газ не може да направи Европа енергийно независима, нито пък Wood Mackenzie твърди, че това е възможно. Вместо това докладът представя добива като начин за ограничаване на рисковете по време на енергийния преход, в рамките на който се очаква природният газ да остане част от европейската система още дълги години.
Ключовият фактор тук е времето. Проучванията, процедурите по издаване на разрешителни и разработването на находища в морето могат да отнемат много години, преди да бъде добит първият кубичен метър газ. Следователно решенията, взети през следващите пет години, биха могли да определят дали Европа ще навлезе в 40-те години на века със значима собствена газодобивна индустрия, или ще бъде все по-зависима от вноса на втечнен природен газ (LNG) отвъд Атлантика.
