Работодателските организации, обединени в АОБР – АИКБ, БСК, БТПП и КРИБ, входираха в парламента предложения за промени в Закона за извънредното положение, касаещи подпомагането на предприятията в насока запазване на заетост. Визират се най-вече проблемите в закона около компенсирането от държавата по схемата „60:40“.
В началото на писмото до парламентарния шеф Караянчева се изразява безпокойство от факта, че при над 60 000 принудително спрели работа и над 350 000 засегнати от кризата предприятия, при 5 000 души, оставащи без работа всеки ден, едва 228 предприятия (което е статистическа нула) искат да се възползват от подкрепата по реда на параграф 6 (схемата 60:40).
Причината по мнението на бизнеса е, че много под 1% от предприятията виждат възможност за запазване на работни места по предлагания ред заради същностни дефекти на закона (в параграфи 4 и 6 от преходните и заключителните му разпоредби), които работят в посока, обратна на желаната – вместо да способстват за запазване на работните места чрез разумно обезщетяване, тези норми правят запазването на заетостта невъзможно, разпореждайки работникът да получи брутното си трудово възнаграждение (т.е. цялото си възнаграждение) за времето, през което не полага труд.
При това положение, предприятието е принудено да освободи работника, за когото е забранено или не може да осигури работа, т.к. не е в състояние да доплаща на същия работник пълно възнаграждение срещу никакъв труд. И тогава обезщетението за безработица се поема напълно от държавата, за период до една година, вместо той да бъде запазен в заетост с по-малко разходи, изтъкват работодателите.
Те подчертават, че задължението за заплащане на пълния размер на трудовото възнаграждение на работниците и служителите, без положен труд, не намира опора нито в правната, нито в икономическата доктрина. Това е задължение за предприятията да заплащат еднакво както на работник, който е отработил пълно работно време, така и на работник отработил половината работно време, така и на такъв, който за същия период не е работил изобщо. С такова задължение не се компенсира липсващ доход от неположен труд, а се заплаща пълно възнаграждение срещу никакъв труд. Това не е компенсация, а ощетяване на предприятието и на работещите в него работници, които трябва да изработят и осигурят пари за подобна необоснована компенсация, която облагодетелства единствено неработещите.
Принципът на компенсиране на неполучен доход предполага даване на част от неполученото, никога даване на целия доход, се казва още в коментарите на АОБР.
За да се използват максимално, ефикасно и ефективно ограничените финансови ресурси на държавата, така че в рамките на същия ресурс да се осигури на повече хора адекватна подкрепа, най-вече там, където е най-потребно, цялостна компенсация на дохода може да е допустима само по отношение на възнаграждения равни на минималната работна заплата, а с нарастване на дохода интензитетът на компенсация следва да намалява, предлагат работодателските организации.
Те отбелязват, че поради извънредно кратките срокове на приемане, Законът страда и от други пропуски и противоречия, които следва да бъдат отстранени.
Обръща се внимание на факта, че в преходните и заключителните разпоредби се създава нов правен институт „преустановяване на работата при обявено извънредно положение“, без да му се дава легална дефиниция.
Предлага се в закона това да бъде заменено с понятието „спиране на работа“.
Проблемен е и създаденият нов чл. 267а – „Трудово възнаграждение при преустановяване на работата при обявено извънредно положение“, съгласно който за времето на преустановяване на работата работникът или служителят има право на брутното си трудово възнаграждение.
Според бизнеса задължението за начисляване и изплащане на брутното трудово възнаграждение на работниците при престой, скрепено със задължението за начисляване и изплащане на брутното трудово възнаграждение, в ситуация на извънредно положение от неработещи предприятия, за неопределено дълъг период от време, е предпоставка за постигане на точно обратния на целения ефект, а именно – съкращения на работници и служители, вместо запазване на заетостта.
Особено внимание се обръща на схемата „60:40“ и на заложеното условие за получаване на държавната компенсация – работодателят да плати останалите 40 процента от осигурителния доход плюс 20 % осигуровки.
Мярката според бизнеса е проектирана по начин, който препятства възможностите да бъдат подпомогнати онези, които най-много се нуждаят от подкрепа. Съществува реална опасност повечето работници и служители в предприятия, чиято дейност е засегната от противоепидемичните мерки, да останат без всякакъв доход, поради невъзможност на предприятията да осигурят 40 на сто от възнагражденията, осигурителните вноски и възможността да заплащат пълния размер на възнагражденията на работниците и служителите, за които е получена компенсацията за двойно по-дълъг срок, какъвто е сега установеният ред.
Същевременно, редица предприятия ще трябва да направят значителен разход, за да извършат съкращения, за да могат работниците да се регистрират и да получат обезщетения за безработица.
В тази връзка се предлага – за да се постигне реален ефект от предложената мярка и да се преодолеят идентифицираните проблеми, работодателите да не бъдат натоварвани с разходи за трудови възнаграждения и свързаните с тях осигурителни вноски, в случаите, когато работата на предприятието е спряна (напълно или частично) и когато работникът или служителят не полага труд. За периода на престой, работникът или служителят следва да получава обезщетение от фонд Безработица, като същевременно запази работното си място.
Предложението създава възможност едновременно за запазване на интересите на работниците и служителите, работодателите и тези на фиска, доколкото се намалява периодът до 3 месеца на изплащане на обезщетение, в сравнение с хипотезата, при която същите тези лица могат да получават същия размер на обезщетение за период до 12 месеца. По този начин работодателят ще запази заетостта в предприятието си.
Конкретно работодателите предлагат следните промени в текста на закона:
Текстът на чл. 267а да бъде изменен, както следва:
„Чл. 267а. (1) За времето на спиране на работата в случаите по чл. 120в, както и при установяване на непълно работно време от работодателя по чл. 138а, ал. 2 от Кодекса на труда, работникът или служителят има право на парично обезщетение по реда на §6 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. Периодът на спиране на работа се зачита за трудов стаж.
(2) При въвеждане на непълно работно време от работодателя по чл. 138а, ал. 2 от Кодекса на труда, размерът на паричното обезщетение се определя пропорционално на неотработеното време.“
Следната редакция:
§6. (1) По време на действието на този закон, но за срок не по-дълъг от три месеца, Националният осигурителен институт превежда парично обезщетение в размер на 60 на сто от размера на осигурителния доход за месец януари 2020 г. на лица, осигурени по чл. 4, ал. 1, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване от осигурители, отговарящи на критерии, определени с акт на Министерския съвет. Средствата се превеждат по банков път на съответните осигурени лица в срок до 5 работни дни въз основа на предоставена от Агенцията по заетостта писмена информация.
(2) Средствата, превеждани по реда на ал. 1, са за сметка на фонд „Безработица“ на държавното обществено осигуряване.
(3) Осигурителите по ал. 1 подават до Агенция по заетостта информация за лицата, попадащи в режима по чл. 120в или 267а по ред и условия, определени в акт на Министерския съвет.
7. Да се създаде точка в ПРЗ ЗМДВИП със следното съдържание:
„Дължимите обезщетения на осигурените лица, посочени в заявленията, подадени по реда на §6. от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., преди влизане в сила на този закон, се изплащат по реда на този закон.“
С предложения текст се уреждат случаите на вече подадените заявления.
