През април белгийският министър-председател Барт Де Вевер обяви една неочаквана икономическа мярка: неговото правителство възнамерява да започне преговори с ENGIE, за да си възвърне собствеността върху седемте ядрени реактора, които френската енергийна компания експлоатира на територията на Белгия – в Доел и Тианж. През последното десетилетие тези електроцентрали осигуряваха 45% от произведената в Белгия електроенергията, припомня Николас Мюлдер в свой анализ за изданието legrandcontinent.eu…
В една икономическа ситуация, белязана от скок на цените на енергията и увеличаване на разходите за живот, национализацията на ядрената енергетика би позволила осигуряването на евтина и надеждна електроенергия за потребителите. Национализирането на ядрената енергетика би било изгодно и от финансова гледна точка, тъй като, веднъж изградени и въведени в експлоатация, ядрените централи са твърде печеливши. Седемте реактора осигуряват на ENGIE стабилна годишна печалба в рамките на 1,5-2 милиарда евро. Това обяснява защо едно дясно правителство, обявяващо се твърдо в подкрепа на свободния пазар, като това на Барт Де Вевер, което освен това е критично настроено срещу високите социални разходи във Валония и предлага отменянето на санкциите срещу Русия, би предприело толкова силно интервенционистка мярка в белгийската икономика.
Това, което предприема Белгия, не е нищо ново: тя е последната западна демокрация, която поема по пътя на национализацията. При правителството на Киър Стармър Великобритания започна повторната национализация на железниците си през 2024 г., а през 2025 г. пое фактическия контрол върху последния действащ стоманодобивен завод в страната – в Скънторп. В момента се подготвя принудителното му придобиване от китайския му собственик – групата Jingye. Очаква се новият министър-председател Анди Бърнам да поеме контрола върху изпитващото финансови трудности дружество Thames Water и да разпростре тази кампания на национализация и върху други водоснабдителни дружества, както и върху дружества от жизненоважнисфери на обществените услуги като електроснабдяването и газоснабдяването.
Във Франция Националното събрание гласува през ноември 2025 г. и през юни 2026 г.за национализацията на активите на групата ArcelorMittal. Това решение следва поредица от стратегически придобивания, осъществени от френската държава, сред които са корабостроителниците Chantiers de l’Atlantique през 2017 г. и изкупуването на частните дялове в енергийния гигант EDF през 2022 г. По същия начин нидерландските власти предвиждат държавно участие в най-големия корабостроител в страната – Damen, и от години провеждат програма за изкупуване на говедовъдните стопанства, които имат голям дял в прекомерните емисии на азот.
Извън Европа национализацията също намира подкрепа сред различни политически партии от целия политически спектър. В САЩ второто правителство на Доналд Тръмп се стреми да утвърди господството на държавата не само в сектора на редкоземните елементи, но и спрямо големите технологични компании, специализирани в социалните мрежи, производителите на полупроводници, стоманодобивните предприятия и компаниите за изкуствен интелект. През 2025 г. то придоби мажоритарен дял в MP Materials – единственият рудник за добив на редкоземни елементи в Съединените щати; наложи продажбата на цена по-ниска от пазарната на американските активи на TikTok на консорциум от американски инвеститори в рамките на една от най-мащабните технологични експроприации през този век; запази т.нар. „златна акция“ в US Steel, за да се наложи над японските ѝ собственици; и придоби 10% дял в производителя на електронни чипове Intel. Наскоро Тръмп също така загатна за възможността държавното участие да бъде разширено и към компаниите, развиващи изкуствен интелект.
В началото на лятото на 2026 г. в Съединените щати се разгоря истински национален дебат относно публичната собственост върху компаниите за изкуствен интелект. OpenAI вече предложи на Белия дом да придобие 5% дял от капитала на компанията.
Най-амбициозното предложение обаче дойде от преподавателите по право Джереми Беърър-Френд и Сара Полц, публикувано в Columbia Journal of Tax Law: да бъде наложен еднократен данък в размер на 50% върху капитала на компаниите за изкуствен интелект със системно значение, като той обаче бъде платен в акции. Тази политическа идея, която се състои в прехвърлянето на 50% от капитала на големите компании за изкуствен интелект в публичния сектор, наскоро получи подкрепата на сенатора Бърни Сандърс и други представители на лявото крило на Демократическата партия. Днес тя се разглежда като авангардно направление в прогресивната политика по отношение на изкуствения интелект.
Извън западния свят също се наблюдават множество процеси на национализация на всички континенти. Така например Мексико и Чили започнаха съответно през 2018 г. и 2023 г. действия за поемане на контрола от страна на държавата, съответно върху своите вериги за доставки на литий. Златните мини и находищата за производство на уран бяха национализирани в Мали, Буркина Фасо и Нигер, след като военни хунти завзеха властта в тези страни в началото на 20-те години. В Индонезия правителството на Прабово Субианто започна мащабна програма за конфискация на активи на чуждестранни компании в секторите на палмовото масло и никела. Приходите от тези операции бяха използвани за засилване на обществените услуги и за финансиране на новия държавен инвестиционен фонд на Джакарта – Danantara.
Засилващото се неравенство, дължащо се частично на непрекъснато увеличаващите се разходи за живот, предизвиква социално напрежение, представляващо важен фактор, който не може да бъде пренебрегнат, за обяснението на тази засилваща се вълна от национализации и нарастващ държавен контрол върху частната собственост. В Берлин на общ референдум, проведен през 2021 г., беше одобрена експроприацията на Deutsche Wohnen & Co., най-голямата частна компания собственик на недвижими имоти в града. Тази мярка е допустима съгласно член 14 от германския Основен закон (Grundgesetz) – конституцията на страната, който позволява на държавните органи да отчуждават недвижима собственост с цел подобряване на благосъстоянието на населението. Част от това е и гарантирането на достъп до жилища на достъпни цени. Призивите за национализация на железниците, водоснабдяването и обществените услуги във Великобритания произтичат от същия стремеж за защита на общественото благосъстояние.
На общинско равнище Париж и Барселона през последните години провеждат политики, насочени към придобиване на частни терени с цел увеличаване на дела на обществените пространства и инфраструктура. В Ню Йорк новият кмет Зохран Мамдани представи стратегия, която той нарече „Block by Block“ („Квартал по квартал“), която позволява на града да отчуждава рушащи се жилищни сгради, или такива, в които са наети само няколко апартамента. В много случаи смисълът на тези политики на отчуждаване не се състои толкова в реалното им прилагане, колкото в тяхното стимулиращо въздействие. Заплахата от одържавяване насърчава частните собственици да влагат повече средства в инвестиции и модернизация на инфраструктурата, за да избегнат загубата на собствеността си.
Нова световна вълна на национализации
Това, на което сме свидетели с всички тези инициативи за засилване на публичния контрол и държавната собственост в индустрията на първо място – явление, което на пръв поглед изглежда разнородно, но в цялост разкрива забележителна последователност – е появата на нова световна вълна на национализации. Това явление не е нещо ново и ние вече сме го наблюдавали в миналото. Историята показва, че национализациите обикновено се случват на последователни вълни. Те често са служили като политически сигнал при различни исторически състояния – от войни и ясно изразени идеологически промени до икономически депресии и резки ценови сътресения.
Ето защо национализациите често се концентрират в кратки, но интензивни периоди. Но съществува също и ефектът на имитация и демонстрация на сила: от момента, от който големите държави започнат да национализират активи, това насърчава и други страни да предприемат подобни действия.
От 2016 г. насам се наблюдава разпадане на представата за неприкосновеността на частната собственост, както и на консенсуса около свободната търговия и икономическия принцип на laissez-faire (ненамеса на държавата в икономиката). От 2021 г. насам използването на индустриалната политика, митата и санкциите като средства за политически и икономически натиск се превърна в широко разпространена практика по света. Военните конфликти с висока интензивност в Източна Европа и Близкия изток породиха нови интервенционистки тенденции както в международната, така и във вътрешната икономическа политика. Целта е да се стабилизират пазарите, да се предотврати изнасянето на производства, да се гарантира снабдяването на страната с жизненоважни стоки, както и да се налагат санкции на противниците и да се конфискуват ресурсите на съперниците.
В този смисъл настоящата вълна от национализации е свръхдетерминирана от множество причинни фактори. Но всяка свръхдетерминация се съпътства от противоречия и може да бъде характеризирана като специфична комбинация от доминиращи и подчинени тенденции. Сред различните движещи сили на настоящата вълна от национализации (геополитиката, екологично-инфраструктурната криза и социалния конфликт) доминиращият фактор е първият: радикализирането на геоикономическите политики, водени от Съединените щати и все повече следвани от държави като Китай, Иран, Русия, Индонезия и страните членки на Европейския съюз.
Този процес може да бъде характеризиран по различни начини: според Адам Туз може да се каже, че наблюдаваме настъпването на една американска „хиперагенция“ в постхегемоничната епоха; Ерик Хелайнер, от своя страна, говори за „неомеркантилистки свят“; а Арно Орен описва това като завръщане към нова фаза на „капитализма на ограничеността“.
Независимо от използваните определения, тази промяна се утвърждава като структурна и идеологически разнородна: социалисти демократи, привърженици на „Make America Great Again“, партийни функционери на Лейбъристката партия, фламандски националисти, чилийски и мексикански популисти, военни хунти в държавите от Сехел и бивши индонезийски генерали – всички те осъществяват програми, които допринасят за тази световна тенденция: да прибягват към национализацията.
След като това е установено, как да оценим тази вълна от национализации от историческа гледна точка? В статия, наскоро публикувана в списание Finance and Development на Международния валутен фонд, имах възможност да се върна към три вълни на национализация, които белязаха XX век. Първата беше възходът на национализацията като част от политика за борба с кризата. Тя беше от етатистки тип и започна по време на Голямата депресия, когато световната икономика се срина, а водещите национални индустриални предприятия започнаха да бъдат повторно национализирани след повече от половин век на нарастваща глобализация.
В тази вълна участваха множество действащи лица с много различни политически убеждения – от прогресивни демократи като Франклин Рузвелт, Народния фронт на Леон Блум във Франция и популистите в Мексико, до фашистките режими на Хитлер и Мусолини, като се мине през генералите в Латинска Америка и сталинската държава-партия в Съветския съюз.
Втора вълна се състоя в края на 40-те години, когато европейските държави национализират голяма част от обществената си инфраструктура, жилищния фонд, енергийните си системи и значителна част от индустриалните предприятия. Тези реформи се вписват в по-ясно оформеното общо идеологическо разбиране, основано на следвоенното възстановяване и на нов обществен договор, който отстоява принципите на социалната справедливост и по-активната роля на държавата.
Това разбиране надхвърли простото разделение между леви и десни партии и засегна както християндемократите, социалдемократите, консерваторите, така и либералите.Всичко това с ясната цел да се преодолеят последиците от фашизма и да се демократизира икономиката. Студената война и неравенствата, наследени от империалистическото господство обаче наложиха сериозни ограничения върху способността на т.нар. държави от „Третия свят“ да провеждат подобен тип политика. Затрудненията, свързани с платежния баланс, както и насилствената намеса и подривните действия водени от западните държави, възпрепятстваха национализациите, въпреки че редица страни в Латинска Америка, Африка и Азия многократно се опитваха да сложат ръка върху чуждестранни активи. Такъв беше случаят с Иран (1951–1953 г.), Гватемала (1954 г.) и Египет (1956 г.).
Този неравнопоставен режим на отчуждаване, който улесняваше национализациите в страните от Севера, но практически ги правеше невъзможни в страните от Юга, започна да се променя през 70-те години, когато хаосът в международната парична система след разпадането на системата от Бретън Уудс предостави по-голяма гъвкавост в осъществяването на експроприациите. Съединението прави силата: държавите от ОПЕК използваха приходите си от петрол, за да поемат контрола върху своите въглеводородни ресурси, докато страните от Г-77 поведоха кампания в Организацията на обединените нации за увеличаване на дела им в световния доход.
През 1975 г. развиващите се държави национализираха по едно чуждестранно предприятие (главно с американски, британски, германски и френски капитали) на всеки четири дни. „Шокът на Волкър“ (1979–1981 г.) и последвалата световна дългова криза сложиха рязко край на този процес. Въпреки това този период остава най-продължителната вълна на национализации, наблюдавана досега.
Представената по-долу класификация на трите вълни на национализация през XX век не е изчерпателна. Ако се върнем към периода преди 20-те години на XX век, могат да бъдат откроени и други подобни периоди: продължителният процес на секуларизация на църковните имоти и премахване на църковните привилегии (1760–1870 г.); национализацията на железопътните компании (1860–1900 г.), през който повече от една четвърт от световната железопътна мрежа е национализирана; огромната вълна от конфискации на вражеско имущество станало по време на Първата световна война, когато воюващите страни конфискуваха значителни активи на своите противници, проправяйки по този начин пътя към Октомврийската революция от 1917 г. Това гигантско по своето значение събитие доведе до едни от най-мащабните експроприации, познати в световната история.
Независимо дали разглеждаме настоящата вълна на национализации като четвъртата за сто години или като седмата за последните два века, остава фактът, че тя е благоприятствана от определен брой фактори, които лесно могат да бъдат идентифицирани. Това е широко разпространено политико-икономическо явление, което обхваща както различни региони на света, така и различни категории активи.
След като вече успяхме добре да я идентифицираме, сега трябва да я анализираме. Сравняването ѝ с предишните вълни на национализация ни позволява да откроим както нейните най-нови аспекти, така и онези, които я доближават до предходните.
Национализиране в епохата на глобализирания капитал: безпрецедентната конюнктура на 20-те години на XXI век
Вълната на национализации през 20-те години на XXI век напомня тази от 30-те години на XX век, тъй като съвпада с разпадането на един предишен международен икономически ред: от една страна либералната световна икономика, основана на златния стандарт, изградена през 70-те години на XIX век, а от друга – съвременният неолиберален свят на свободната търговия и господството на глобалните капиталови потоци, който се оформя от 70-те години на XX век. Днешната тенденция напомня също така периода между двете световни войни, доколкото национализацията се използва като инструмент от много широк кръг държави, заемащи както господстващи, така и подчинени позиции в световната икономика.
През 30-те години на XX век национализации се извършват в Съединените щати, Боливия, Франция, Съветския съюз, Великобритания и Румъния. Днес отново сме изправени пред широко разпространена вълна от национализации, която обхваща както най-богатата държава в света – Съединените щати, така и някои от най-бедните, като Нигер. Това ясно отличава настоящата вълна от двете вълни в средата на XX век, при които те се извършваха или в най-силните икономики (през 40-те години), или в най-слабите (през 70-те години).
В настоящия момент всички едновременно се борят за привилегировано място в световната икономика, използвайки всички налични средства. Макар че дългогодишните механизми за дисциплиниране, упражнявани от глобалния Север, и властта на кредиторите остават силни, интересът и вниманието към контрола върху международните икономически норми са значително по-слаби, отколкото преди. Поради това една сравнително благоприятна нормативна среда, в която много развиващи се държави могат да извършват национализации, вероятно ще се запази, докато неомеркантилизмът продължава да доминира.
Въпреки това, както откриха страните от Г-77 през 70-те години, това не означава, че развиващите се икономики разполагат с пълна свобода на действие. Продължават да съществуват тежки икономически средства за принуда. Остават сериозни икономически ограничения: може ли чуждестранната собственост да бъде изкупена? Може ли държавата да устои на неизбежната ответна реакция от страна на инвеститорите и правителствата, които се противопоставят на национализацията? Възможно ли е да се постигне нов modus vivendi между държавите, извършващи национализации, и мултинационалните корпорации? Перифразирайки Маркс: държавите могат да национализират както пожелаят, но не могат да извършват експроприации при каквито условия пожелаят.
Една последна важна прилика между 20-те години на XXI век и 30-те години на XX век е политико-идеологическото многообразие сред привържениците на национализацията. И в двата случая усещането за неотложност е толкова силно, а социалният и икономическият натиск в нейна полза е толкова мощен, че политическите табута и традиционните идеологически разделения в крайна сметка отстъпват пред натиска на обстоятелствата. Доналд Тръмп и Бърни Сандърс имат много малко общо помежду си в идеологически план, освен убеждението, че американският либерализъм от края на XX век се е провалил в очите на американското общество. Тръмп е привърженик на регресивното преразпределение с авторитарни тенденции, докато Сандърс подкрепя прогресивното преразпределение и е привързан към демократичните ценности.
Политиката, насочена към разширяване на публичната собственост върху предприятията в областта на изкуствения интелект, ще има много различни последици в зависимост от това кой я осъществява. Ентусиазмът на Тръмп в това отношение е ясно отражение на неговата обсебеност от борсовите курсове, на силния му интерес към личното обогатяване и на склонността му да третира държавата като частна фирма.
За сметка на това при Сандърс има друг дълбок философски аргумент, с който се обявява в защита на публичната собственост. Като се има предвид, че компаниите в областта на изкуствения интелект вече присвоиха голяма част от нашия живот, от нашите данни и от нашата култура, без да изплатят каквото и да било възнаграждение на собствениците и творците, чиито труд позволи създаването на големите езикови модели (LLM), според него е справедливо хората, които са били ограбени по този начин, да получат обратно част от средствата, генерирани благодарение на техните способности.
За да разберем тази нова епоха на национализации, е важно да обърнем внимание на структурните различия в мотивацията за провеждането им. Зад политики, които на пръв поглед изглеждат сходни, се крият съвсем различни политически програми, икономически интереси и обществени визии. Структурните аналогии на равнището на политиките не могат и не трябва да ни отклонят от необходимостта да ги тълкуваме и да предприемаме политически действия, за да се изправим срещу тях, да ги оспорваме, да ги подкрепяме или да ги адаптираме.
Това, с което настоящата вълна ни сблъсква, е неизбежният характер на тази политика в една епоха, белязана от структурни промени в световния икономически ред, геополитически съперничества и климатични и енергийни кризи. Необходимо е отново да се обърнем към историята на принудителните промени в собствеността, да приспособим нейните поуки и уроци към съвременните условия и да си изясним добре какво те могат и не могат да изпълнят. Тя може да постигне повече, отколкото твърдят най-яростните ѝ противници, но не толкова, колкото очакват най-ентусиазираните ѝ привърженици.
Поставянето на настоящето в историческа перспектива помага преди всичко да се разбере какво е новото и безпрецедентното в това, което преживяваме днес. Ако има нещо наистина ново, то е специфичното съчетание между широко разпространената национализация в различни държави, при различни идеологии и в различни икономически сектори, и същевременното запазване на исторически високи равнища на трансграничната мобилност на капитала. На хоризонта не се очертава нито нова Голяма депресия, нито друга криза на деглобализацията.
Никога досега не сме живели в свят, в който държавата разширява контрола си върху собствеността, докато едновременно с това глобализацията на капитала и финансите остава толкова силна, колкото е днес.
Именно в тази поразителна действителност се крие новостта на настоящата историческа ситуация.
