Статусът е нулев резултат, не богатството. Човешката психология обаче остава силно чувствителна към относителния статус, като често цени мястото в йерархията повече от абсолютните придобивки и дори приема лични загуби, ако това намалява усещаното неравенство, твърди Адам Омари в текст за блога на Human Progress…
Това лято Илон Мъск стана първият трилионер в историята. Поддръжниците му отпразнуваха трилионите долари пазарна стойност и хилядите работни места, които той е помогнал да бъдат създадени чрез разработването на пионерски електромобили и ракети за многократна употреба. Критиците обаче възприеха събитието като своеобразен референдум за неравенството. Бърни Сандърс заговори за „алчността и властта на управляващата класа“. Александрия Окасио-Кортес и Елизабет Уорън отново призоваха за облагане на огромните богатства. След това акциите на SpaceX паднаха под цената си при първичното публично предлагане и състоянието на Мъск се сви до скромните 850 милиарда долара — спрямо краткотрайния му връх от 1,4 трилиона долара.
Спадът почти не предизвика коментари. Когато Мъск „спечели“ стотици милиарди долари нереализирано богатство, политиците говореха така, сякаш парите са били отнети от всички останали. Когато повече от половин трилион долара изчезнаха, никой не предположи, че богатството е било възстановеноо на обществото. Ако не друго, милиони акционери — включително служители от работническата класа, притежаващи акции, както и пенсионните сметки на обикновени американци — също загубиха пари.
Икономистите могат да обяснят разликата между доход и дялово участие, между богатство на хартия и пари, които могат да бъдат похарчени. Но истинският спор е психологически. Хората не харесват неравенството, дори когато приливът повдига всички лодки. Ако всеки стомилиардер дари над 99 процента от нетното си състояние за благотворителност и запази един-единствен милиард, хората пак ще се оплакват, че съществуват милиардери.
Богатството може да бъде създавано. Именно затова икономиката расте всяка година и затова повечето хора могат да си позволят основни стоки като хладилници, които някога са били лукс.
Но статусът е игра с нулев резултат. Ако един човек се изкачи нагоре в йерархията, всички под него по определение се оказват по-надолу.
Експериментите в социалната психология последователно показват, че хората се интересуват повече от мястото си в йерархията, отколкото от богатството. Мнозина биха приели по-нисък доход, ако това ги поставя над съседите им, вместо по-висок доход, който ги поставя под тях, а здравето и щастието им зависят повече от относителното им положение, отколкото от абсолютния им доход.
Хората дори са готови да плащат, за да намалят разликата. Когато един човек предложи как да бъдат разделени 100 долара, а другият може само да приеме предложението или да провали сделката и за двамата, неравнопоставеното предложение редовно бива отхвърляно, като отхвърлящият се отказва от реални 20 долара, за да попречи на непознат да прибере 80. Тази асиметрия се проявява още в ранното детство. Петгодишни деца дори са готови да пожертват част от собствената си награда, за да запазят предимството си пред свой връстник.
Завистта не е просто порок, съществуващ сам за себе си. Тя е система за откриване на значими различия в статуса и ресурсите. Хората са еволюирали в групи, които са били едновременно кооперативни и конкурентни. Споделянето на храна и взаимният обмен са носели ползи и за двете страни, но достъпът до земя, съюзници и партньори е бил ограничен, а издигането на съперник е можело да намали собствения дял. Да следиш кой има повече е било адаптивно поведение.
Проблемът започва, когато тази система не може да различи отнемането от създаването. Богатството, натрупано чрез изобретяването на нещо полезно, трябва да бъде повод за признание, а не да се възприема като заплаха.
Мъск не притежава един трилион долара под формата на храна, къщи или валута. Той притежава дялове в компании, чиито цени отразяват очакванията на инвеститорите за това какво ще произведат тези компании. Сравнението между богатството на един човек и съвкупното богатство на цели народи превръща един непрозрачен счетоводен баланс в познат проблем: изглежда така, сякаш един от членовете на групата е присвоил общата плячка.
Убеждението, че всичко е игра с нулев резултат, превръща личното сравнение в морална логика на противопоставянето между групи. Човек, който завижда на по-богатия си съсед, се чувства малък. Човек, който се възмущава от една „експлоататорска класа“, се чувства праведен. Английският писател Джордж Оруел забелязва този модел: социализмът често е мотивиран повече от омраза към богатите, отколкото от любов към бедните.
Мъск може отново да достигне четвъртата си запетая — или да загуби още няколкостотин милиарда. Мястото му в йерархията може да се променя драматично, без това да е съпроводено с каквато и да било съответна промяна в обстоятелствата на всички останали. Именно затова печалбите предизвикват възмущение, а загубите — мълчание. Числото се възприема като оценка на статуса.
