Безпрецедентната икономическа ситуация изисква нестандартни мерки за справяне с настъпващата депресия…
През март 2009 г. широкият индекс на акциите в САЩ S&P500 беше забил нос в земята на ниво около 770 пункта. През януари 2020 г., преди COVID-19 да плъзне из света, стойността на индекса беше 3280 пункта. Това са 325% покачване само за десет години.
Вярно е, че през 2009 г. на пазарите цареше нерационален песимизъм. Но дори ако вземем за база предишните по-спокойни години, цената на акциите в най-голямата икономика в света скочи с примерно 150%. За същия период, реалният БВП на САЩ нарасна с 22%, а годишната инфлация беше в рамките на 1.5–2.5%. Как стана възможен този фокус с цената на акциите, скъсали всякаква връзка с ръста на БВП и инфлацията?
Едно от обясненията е начинът, по който Вашингтон, а и повечето развити икономики се „справиха“ с финансовата криза от 2007-2009 г. Те наляха трилиони във финансовия сектор с презумпцията, че банките от своя страна ще ги отпуснат на реалния сектор и бизнесът ще изпълзи от дупката, оставайки в коловозите на добрия стар капитализъм.
На практика се случи съвсем друго: финансовите компании взеха публичните пари и ги превърнаха във финансови продукти, с които търгуват само те. С други думи, правителствената помощ чрез банките остана в банките. Подкрепата за реалната икономика пристигаше на час по лъжичка, което обяснява ниската инфлация на потребителските цени – и галопиращата инфлация при финансовите продукти.
Така реалната икономика и светът на финансите окончателно се обособиха като отделни вселени, като процесите в едната се отразяват на другата със закъснение и приглушени.
Това развитие на събитията показа, че мярката „даваме пари на банките да дадат добри кредити на хората“ не работи. Най-малкото, при сегашния размер на глобалния кредитен товар, този лост се е изчерпал. По тази причина, при сегашната корона-криза правителствата ще използват съвсем други опции за подпомагане на икономиката.
Именно затова Мартин Улф, доайен на финансовата журналистика, в последната си статия за Financial Times призова за справяне с кризата чрез директно монетарно финансиране, в условията на внимателен контрол. Това е другото име на „хеликоптерни пари“.
„Пари от хеликоптера“, най-общо, означава, че вместо правителството да дава милиарди лева народни пари на банки Х, У или ББР в очакване, че те после ще ги дадат на работодателите, които от своя страна ще ги вложат в икономиката под формата на заплати и инвестиции – същото това хипотетично, загрижено за хората правителство може просто да преведе по 2000 или 5000 лева в сметките на уязвимите домакинства.
Струва ви се много? Известният икономист Анатоле Калецки изчисли, че ако парите за „количествени улеснения“, дадени на финансовия сектор в САЩ след Голямата рецесия, вместо това бяха дадени на хората, едно 4-членно домакинство щеше да вземе 26 000 долара. Разпределяне на подобни суми сред населението щеше неимоверно да подкрепи потребителските разходи, тоест реалното производство, освен това да помогне и на ипотечните длъжници: по-малко разбити семейства и бездомници по улиците.
Друга форма на хеликоптерни пари са данъчните или осигурителни облекчения. Примерно, бюджетът да се откаже от данък сгради и ДДФЛ за половин година. Възможен е и някакъв „дългов юбилей“ (практикувано в Древен Израел опрощаване на всички дългове в обществото веднъж на 50 години), финансиран с пари на централната банка.
Поради различните форми, които могат да се приемат, не е ясно дали хеликоптерните пари са монетарна или фискална политика, но е безспорно, че при определени условия те работят. Препоръчвали са ги, в извънредни случаи, както Кейнс, така и Милтън Фридман. Хиперинфлацията не е задължително следствие от хеликоптерните пари – както ясно се вижда от историята на парите, а и макроикономическата теория е наясно с това.
Мартин Улф твърди: „Алтернативата на директното монетарно финансиране… е дълговото финансиране, което ще намали желаните ефекти върху растежа, отчасти заради очакванията то да завърши с поредния болезнен рунд от строги икономии“.
Ако не сте убедени от Улф, чуйте предложението на Уилем Бюитер, бивш главен икономист на Citigroup, а сега професор в Колумбийския университет и влиятелен анализатор. Той се обявява не просто за хеликоптерни пари, а за „пълна компенсация за работници, които губят доход в резултат от кризата“. Бюитер предлага правителствата временно да въведат универсален базов доход и директно да предоставят кредити или гаранции за бизнеса като кредитор от последна инстанция. Където е възможно, да се възлагат държавни поръчки на закъсали предприятия – като във време на война.
Ето какво още написа холандският икономист на 9 април 2020 г.: „Капиталистическите пазарни икономики трябва да отстъпят, поне временно, пред импровизирана форма на социализъм, целяща възстановяване на потока на доходите към домакинствата и приходните потоци за компаниите.“
Да погледнем това кощунство в перспектива: глобалният дълг, по данни от 2018 г. на Института за международни финанси, е достигнал 247 трилиона долара, или 318% от световния БВП. Само през последните 15 години световният дълг е нараснал със 150 трилиона долара. Товарът на дълга (около 75% от който е емитиран от компании, домакинства и правителства в „богатия свят“) е твърде голям, за да бъде обслужван. Нова дългова инжекция ще надуе финансовия сектор дотам, че той ще счупи цивилизацията.
Световните умове добре разбират това. Затова новият инструментариум за справяне с корона-кризата ще разчита много по-малко на кредити и много повече на директни канали за стимулиране – фискални или монетарни.
Хеликоптерните пари означават, че правителството ще предприеме най-добрите мерки в помощ на хората и бизнеса, като разпредели към тях средства или ги освободи от парични задължения, а централната банка ще осребри разходите, като увеличи баланса си. Само че тук има една уловка: това могат да направят страни, които имат централна банка. Чехия, Япония, Ангола, САЩ, Русия, Аржентина, Швейцария… Почти всички страни в света, с изключение на България.
Пациентът „България“ си няма централна банка, а валутен борд. Оказва се, че аргументът как валутният борд намалява, а не повишава устойчивостта на икономиката, като отнема възможността за адаптиране на системата, далеч не е абстрактен.
Следователно, България в средносрочен период (освен ако не реформира частично валутния борд) не може да приложи хеликоптерни пари и ще трябва да ползва изпитания механизъм с кредитите през банките. Равнището на държавния дълг е ниско – но това не може да се каже за дълга на домакинствата и предприятията, включително държавните.
Разбира се, в този сложен момент банките ще покажат нещо като човечност и няма да настояват за незабавно изплащане на дължимите им лихви и главници. Но те със сигурност ще потърсят своето в удобен момент – което освен рецесията заради срива на доставките, вещае и рецесия заради поредния остеритет. Освен това, новите високи нива на задлъжнялост ще депресират българското общество из основи.
Иронията е, че все пак ще се мъчим да предоставяме стимули с пари, взети от кредити – в свят, който прави съвсем други неща. България ще си надува кредитния балон сама, докато нашите международни партньори ще използват хеликоптера. Колкото и да сме добросъвестни с борда и бюджета, ще внесем инфлация: и по линия на международната търговия, и чрез обезценката на международните резерви, формиращи паричния съвет.
Ако има главен лекар в нашата болница, той трябва много бързо да се погрижи за реалната икономика на България: за производството на храни за вътрешния пазар, за вертикална интеграция и фокус върху крайни продукти, а не възли и детайли за износ. За публични програми за заетост, в изпълнение на смислени национални проекти.
Това с „ефективната алокация на средства през финансовите пазари“ други преди нас го играха – и никак не са доволни от резултатите. Всъщност, слабостта на националните здравни системи днес идва именно от икономиите, наложени заради обслужването на предишните „спасителни“ кредити.
