Анализът на Руслан Стефанов е от блога на Центъра за изследване на демокрацията…
На 10 февруари Службата за контрол на чуждестранните активи към Министерството на финансите на САЩ наложи санкции на пет български официални лица, като посочи, че те са участвали в системна корупция в българските институции, с акцент върху енергетиката. Това действие е поредната стъпка в битката за ограничаване на завладяването на държавата в българския енергиен сектор, който остава тясно свързан с влиянието на Кремъл както в страната, така и в региона като цяло. То следва предишната серия от подобни санкции, обявени през юни 2021 г., предизвикани от десетилетия на безпрепятствено лошо управление, измами и корупция в енергийния сектор. Политическите партии, засегнати от тези санкции, се опитват всячески да ги игнорират, а досега българските институции не са успели да представят убедителен отговор на нито едно от тези обвинения в завладяване на държавата.
Русия в огледалото за обратно виждане
България е една от най-уязвимите страни в Европа за руските операции за влияние. Русия е наследила мрежите за влияние от съветската епоха в газовия, петролния и ядрения отрасъл на страната, като има достъп и контрол до технологиите, финансовите потоци, знанията и безопасността в тях. През 2008 г. Путин отбеляза кулминацията на хватката на Кремъл върху енергийния сектор на България с подписването на договор, който тогавашният президент на страната нарече „българския голям шлем“ в областта на енергетиката. Превърналият се междувременно в нарицателен израз за стратегическа корупция „голям шлем“ се състои от три проекта, нито един от които не представлява непосредствен стратегически интерес за България:
- газопроводът „Южен поток“, който в крайна сметка бе финализиран като „Турски поток“ през 2020 г.;
- АЕЦ „Белене“, чието строителство бе прекратено от българския парламент през 2012 г., след като Агенцията за държавна финансова инспекция разкри сериозни нарушения при възлагането на обществени поръчки и финансови нередности в реализацията му;
- петролопроводът „Бургас – Александруполис“, от който България безуспешно се опитва да се откаже като миноритарен акционер от 2009 г. насам.
След присъединяването на страната към Европейския съюз през 2007 г. рисковете за енергетиката и климата непрекъснато намаляват и се доближават до средното ниво за ЕС. Този преход е подкрепен от значителни публични инвестиции от кохезионните фондове на ЕС, насочени към демократизация, либерализация и зелен преход в производството, преноса и разпределението на енергия. Тази тенденция обаче беше рязко прекъсната от предизвиканата от Русия енергийна криза през 2021 г. и началото на пълномащабната война на Кремъл в Украйна през 2022 г. Войната разкри дългогодишната подготовка на Русия да използва енергетиката като оръжие в Европа и извади наяве олигархичните мрежи, използвани от Кремъл за влияние върху европейски правителства.
След нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. българският президент и служебните правителства последователно се опитват: (1) да възобновят преговорите с Газпром; (2) да поддържат дерогацията на България от петролното ембарго на ЕС срещу Русия; и (3) да заплашат да наложат вето на санкциите срещу държавния ядрен сектор на Русия. Мащабът и дълбочината на влиянието на Русия в българския енергиен сектор ще продължат да излизат наяве през следващите месеци, тъй като отделянето на Европа от бизнес практиките на завладяване на държавата от страна на Кремъл ще се ускорява.
Стратегически плитчини
На 17 януари 2023 г. българското правителство обяви предложението си за енергийна стратегия на страната за следващите тридесет години (2023 – 2053 г.). На всеки, който е следил спорадичното изпълнение на предишната енергийна стратегия до 2020 г., ще му бъде простен здравословният скептицизъм по отношение на настоящото предложение. Показателно е, че българският парламент промени енергийната стратегия за 2020 г. само веднъж, през 2018 г., за да позволи вмъкването в нея на ускореното изграждане на продължението на „Турски поток“ през територията на България. Това не попречи на Русия да прекрати доставките на газ за България през април 2022 г. Новата стратегия на правителството изглежда като колекция от „най-големите хитове“ на всички изпитани практики за завладяване на държавата и руско влияние от последните двадесет години, в явно противоречие със стратегическите приоритети на Европейския съюз. Въпреки това, стратегията успява да не спомене слона в стаята: петрола и газа – двата основни енергийни източника, които осигуряват приблизително половината от крайното енергийно потребление на България (49,7% през 2021 г.[1]).
Може ли България да се откъсне от Русия по отношение на петрола?
По отношение на петрола (и на природния газ) е важно да се следи как страната изпълнява ангажимента си да се откъсне от дълбоко вкоренената зависимост от Кремъл в областта на енергетиката, както и ефективно да прилага санкциите на ЕС спрямо Русия. Забраната на ЕС за внос на руски суров петрол и рафинирани продукти влезе в сила на 5 февруари 2023 г. като част от пакета от санкции на ЕС. Българското правителство се бори упорито за дерогация от тези санкции – и спечели. В резултат на това, най-голямата българска компания, „Лукойл“, може да продължи да преработва руски петрол и да продава рафинираните продукти на български и/или украински потребители чрез своята рафинерия и нефтохимически комплекс в Бургас. Правителството защити дерогацията с аргумента, че нейното прилагане ще предотврати срив на пазара, ще повиши данъчните приходи и ще спомогне за намаляване на цените по бензиностанциите в страната. Въпреки тези твърдения, през февруари 2023 г. цените се увеличиха, макар и незначително. Това припомня влиянието на Москва в българската политика и многобройните, безплодни опити на българското правителство да договори по-добри цени с „Лукойл“, въпреки че държавата е миноритарен акционер в рафинерията, притежаваща „златна“ акция. Всъщност, през последното десетилетие носителите на правата на тази „златна“ акция в рафинерията от страна на българското правителство са лица, които са защитавали и пряко са работили по руски енергийни проекти в България, като един от тях е и сред последните санкционирани по глобалния закон „Магнитски“.
Няма нужда от дерогация на „Лукойл“ от санкциите на ЕС срещу Русия. „Лукойл“ е безспорният петролен барон на България. Компанията притежава и управлява единствената рафинерия в страната. Тя управлява и единственото нефтено пристанище, Росенец, на дългосрочна концесия, която изтича чак през 2046 г. „Лукойл“ притежава и управлява и единствения тръбопровод за нефтопродукти, свързващ рафинерията с основните райони на търсене на нефтопродукти, включително София, както и около 90% от законово определения капацитет за съхранение на нефтопродукти в страната – т.нар. акцизни складове. Откакто става част от активите на „Лукойл“ през 1999 г., рафинерията „Нефтохим Бургас“ е платила данъци върху доходите в България за цели четири години (2007 г., 2016 г., 2017 г., общо около 78 млн. евро, а през 2022 г. – около 1,8 млн. евро). В замяна на усилията на България да поддържа потока на руския нефт въпреки санкциите, „Лукойл“ обещава да плати повече данъци през 2023 г. (около 45 млн. евро) и през 2024 г. (около 280 – 360 млн. евро). Затова мнозина се съмняват в истинските мотиви на българското правителство да се бори за запазване на дерогацията на „Лукойл“ от санкциите на ЕС срещу Русия, включително заради липсата на основания за запазване на дерогацията.
„Нефтохим Бургас“ може да работи нормално, без да преработва руски нефт. България е в състояние да получава доставки на суров петрол и други суровини от неруски източници. Рискът, ако има такъв, от достигане на точката на принудително спиране на „Нефтохим Бургас“ би бил налице само ако „Лукойл“ продължи да се снабдява с всички суровини от Русия и да продава всички продукти изключително на българския пазар. Въпреки това рафинерията може да работи с различни потоци суров петрол от цял свят и в този случай не би имало ограничения за износа на рафинирани продукти.
Ето защо позицията на българското правителство по отношение на искането за дерогация за руския нефт не може да бъде обяснена логично. Тя се изразява в предоставяне на значителна пряка финансова помощ на руското правителство и на „Лукойл“, като същевременно се твърди, че се подкрепят политиките, инструментите и финансовата рамка на Украйна и ЕС за справяне с проблема.
Неотдавнашните безпрецедентни по обем санкции по Глобалния закон „Магнитски“ могат да помогнат на българските власти да ускорят откъсването на страната от руската енергийна зависимост. Това обаче изисква решителни политически действия от страна на трите политически партии, засегнати от санкциите – които бързо бяха наречени „Коалиция Магнитски“ – да приемат, подкрепят и въведат устойчиви съдебни и антикорупционни реформи, насочени към ограничаване на практиките на завладяване на държавата в енергийния сектор.
