Във втората част от поредицата си за изданието Human Progress д-р Стивън Дейвис разглежда старото оплакване, че съвременният живот е лишил света от смисъл, изтъквайки, че доколкото това твърдение изобщо е основателно, то е следствие от просперитета и свободата. Първата част от поредицата можете да прочетете тук…
Загубата на смисъл в модерния свят
Един от повтарящите се аргументи срещу съвременния свят е, че той се характеризира с все по-задълбочаваща се загуба на смисъл. Тезата не е, че природният свят, човешкият живот или обществото действително са лишени от смисъл в обективен план, а че все по-често биват възприемани и разбирани именно по този начин. С други думи, става дума за аргумент, свързан с широко разпространено състояние на духа и определена нагласа на ума, които уж са породени от преживяването да живееш в съвременния свят и от въздействието на основните и преобладаващи начини на мислене на модерността върху колективното съзнание на хората. Според тази теза хората все по-често изпитват онова, което обикновено се нарича „аномия“ (буквално „липса на норми“) – състояние на психическо изтощение, безцелно лутане и усещане, че нищо няма значение и че животът, както и всяко човешко действие или избор, са лишени от смисъл.
Твърди се, че това има широкообхватни и вредни последици както за начина, по който хората живеят и действат, така и за културата и цялостния начин на живот в обществото. Аномията поражда парализа и апатия, които парадоксално се съчетават с безпокойство и вътрешна възбуда. Усещането за безсмислие и безполезност води до вредни и разрушителни действия и поведения, като самоубийства и злоупотреба с психоактивни вещества, пораждайки онова, което днес наричаме „смърт от отчаяние“. Често се твърди, че аномията е и причината хората да не желаят да имат деца или да поемат ангажименти към бъдещето. В културата и изкуството тя се разглежда като причина за създаването на произведения, които са или тривиални и повърхностни, или мрачни и изпълнени с душевни терзания.
Диагнозата за това широко разпространено състояние на духа, както и самият термин „аномия“, са формулирани класически от френския социолог Емил Дюркем в книгата му „Самоубийството“ от 1897 г. Тази книга обаче е вдъхновена от по-ранен труд от 1881 г. – „Самоубийството и смисълът на цивилизацията“ на Томаш Гариг Масарик (по-късно първият президент на Чехословакия). Масарик твърди, че самоубийството е индивидуален отговор на една по-мащабна криза на смисъла и целта в съвременната цивилизация. За Масарик и Дюркем основната причина за аномията е разпадането на структурите и правилата, които ограничават личния избор, съчетано със загубата на вяра в организираната религия. В резултат изчезва представата, че Вселената като цяло и отделните същности в нея имат определен телос, или цел, която предопределя правилното съществуване на човека (крайната причина в класическата философия). Вместо това, според тях, хората се изправят пред огромно множество от възможности за избор, без да разполагат с каквато и да било структура, която да ги насочва, и без представа за крайната цел на живота, отвъд собствените им лични предпочитания и решения.
Дюркем и Масарик далеч не са единствените, достигнали до подобна диагноза. Други автори излагат сходни тези в края на XIX и началото на XX век, след което този тип аргументация се превръща в стандартна част от арсенала на критиците на модерността. Сред най-известните примери са Фьодор Достоевски (особено в „Братя Карамазови“, но и в други негови произведения), Фридрих Ницше и Томас Харди. Аномията е и основна тема в творчеството на френския философ Албер Камю, най-вече в „Чужденецът“. Интересното е, че не всички тези автори възприемат загубата на смисъл като неизбежна и неотменима последица от живота в модерността. Например и Ницше, и Камю смятат, че човек може да се освободи от аномията чрез съзнателен личен избор, макар че никой от двамата не вярва в съществуването на колективно решение на проблема. Масарик, от друга страна, смята, че подобно избавление може да бъде постигнато чрез развитието на нови форми на обща цел и колективен смисъл. Повечето автори обаче следват Дюркем в заключението, че аномичното състояние на духа е неизбежен резултат от начина, по който хората вече живеят, и от разомагьосването на света под въздействието на рационализма и утилитаризма.
Но как и защо според авторите на тази диагноза състоянието на отчаяние и липса на смисъл е свързано със съвременния свят? Техният отговор е, че аномията е неизбежна последица от основни характеристики на модерността. За мнозина най-важната от тях е загубата на религиозна вяра и заместването ѝ с материализъм и, в областта на моралната философия, с утилитаризъм. Посочват се обаче и редица други причини. Една от най-изтъкваните е урбанизацията и начинът, по който градовете уж откъсват хората от природата и възвишеното. Друга е изкуствената рутина, породена от съвременния труд, която принуждава хората да водят повтарящ се живот без очевидна цел или смисъл за повечето от тях, тъй като работата е насочена към постигането на чужда цел – например тази на капиталиста. Друг разпространен аргумент е, че съвременният свят е прекалено комфортен и лишен от предизвикателства и опасности, а именно последните придават истински смисъл на живота.
Тази аргументация води до възгледи и позиции от втората половина на XIX век, които днес биха изглеждали на мнозина странни или погрешни. Най-забележителното е, че тя допринася за възвеличаването на войната като нещо, което придава смисъл на живота на участниците в нея, дори когато цената е смърт или осакатяване. Едно от класическите изложения на подобно разбиране е разказът на германския войник и писател Ернст Юнгер за преживяванията му на Западния фронт – „В стоманените бури“. Но той далеч не е единственият. Друг пример е ирландският патриот и революционер Патрик Пиърс, който през 1915 г. (!) твърди, че младите мъже имат късмета да са родени именно в тази епоха, защото имат възможност да избягат от задушаващата скука и безсмислието на буржоазното общество и да се потопят в опасностите и героизма на войната. Дори след ужасите на двете световни войни и на други военни конфликти автори като Майкъл Ийстър и Ана Лембке продължават да твърдят, че съвременният живот не предлага достатъчно предизвикателства и следователно е лишен от смисъл.
Освен секуларизацията се изтъкват още два аргумента. Първият е, че съвременният свят предлага прекалено много възможности за избор между алтернативи, които по същество не се различават една от друга, така че самият избор няма реални последици. Това изобилие от възможности обърква и претоварва хората. Според тази теза сблъсъкът с избори без особено значение – например между 23 различни вида дезодорант, както гласи известната шега на Бърни Сандърс – подкопава самата идея за смислено и целенасочено действие.
Вторият аргумент е, че съвременните условия на живот едновременно пораждат и въздигат в ценност индивидуализма и личната автономия. Според критиците това означава, че хората вече не са част от социална структура, която им осигурява смисъл и цел, макар че по своята същност подобна социална интеграция ограничава индивидуалното себеизразяване. Това е основният аргумент на Дюркем, въпреки че, което е интересно, той също твърди, че прекомерната социална интеграция и твърде строгите колективни правила по парадоксален начин биха довели до резултати, сходни с тези при липсата на правила. Именно тази идея – че безсмислието е продукт на отсъствието на общоприети правила и норми – обяснява защо терминът „аномия“ придобива толкова широко разпространение.
Какво можем да кажем за всичко това? Един очевиден коментар е, че разглежданите явления попадат в категорията на онова, което днес наричаме „проблеми на богатите общества“. Притеснението от липсата на смисъл, породена от прекалено големия избор и комфорт и от отсъствието на ясни правила, не е проблем за хората, които се чудят откъде ще дойде следващото им хранене, как ще си осигурят храна и подслон или живеят под властта на строгите правила, налагани исторически от религиозните институции и държавата. Голяма част от тази аргументация съвсем основателно може да бъде определена като „оплаквания на презадоволените“ – трудностите, с които човек би могъл да се сблъска, след като действително сериозните проблеми, ограничаващи или застрашаващи живота му, вече са решени. С други думи, доколкото много хора наистина усещат, че животът им е лишен от смисъл или цел, с основание можем да определим това като проблем на успеха – проблем, чието възникване в много отношения всъщност е нещо положително.
Второ, изобщо не е ясно дали в аномията има нещо специфично модерно. Философи и религиозни мислители още от времето на стоиците и Буда насам говорят за липсата на изначален или трансцендентен смисъл в живота и света и предлагат начини за справяне с нея. Психологическите явления, описани по-горе, са били обект на обстойни разсъждения още в античността и в християнската традиция под названието „акедия“ – термин, който, което е любопитно, отново набира популярност в съвременната популярна психология, както и в теологията и моралната философия. Християнският грях на леността също съответства на усещането за безсмислие и състоянието на апатия, което то поражда (грях, защото представлява отхвърляне на радостта и смисъла, които Бог предлага). Още през XVII век, преди настъпването на модерността, Робърт Бъртън изследва описаното състояние на духа в мащабния си труд от 1621 г. „Анатомия на меланхолията“. Очевидно е, че подобно състояние на духа и съществуване не е било непознато и преди появата на съвременния свят.
Разбира се, критиците отговарят, че днес това явление е станало много по-разпространено, дори нормално, вместо да бъде нещо необичайно и патологично. Но дори и засега да приемем това твърдение, от него не следва, че аномията е неизбежната цена на модерността, още по-малко че тя е основание да отхвърлим ползите от съвременния свят. Както твърдят някои от авторите, диагностициращи този проблем, съществуват начини за справяне с него. Повечето от тях се свеждат или до простото приемане на липсата на трансцендентен смисъл и продължаване напред с живота – такава например е позицията на английския философ Бъртранд Ръсел, – или до създаването на смисъл в живота чрез собствените ни съзнателни избори и ценностни оценки – възгледът на Ницше и на екзистенциалисти като Камю.
Именно последното е ключовият момент. Общото между всички тези оплаквания е убеждението, че човешките същества не са способни да понесат бремето на пълната автономия и че смисълът в крайна сметка може да идва единствено отвън – било от Бога и откровението, било от някаква колективна общност (която по една необяснима причина се оказва съставена от реални хора от плът и кръв, които всъщност правят избора). Всъщност няма никаква причина да приемаме изложената по-горе, единствено с цел аргументация, теза, че тази екзистенциална тревожност е широко разпространена. Изглежда, че повечето хора смятат живота и отношенията си с другите за напълно смислени и не изпитват описаните душевни терзания. Трябва да помним, че самоубийството, което Дюркем и Масарик разглеждат като крайна проява на предполагаемата криза на смисъла, е рядко явление, което става все по-рядко в повечето богати държави. Казано просто, съвременният свят до голяма степен е изграден върху убеждението, че именно изборът и целенасочените действия на отделния човек са източникът на смисъл, наред с отношенията му с другите хора. Тезата, че смисълът може да идва единствено отвън, е отхвърлена. Емпиричните доказателства, че светските и отворени общества са по-щастливи, подкрепят този възглед.
Съвременният живот поставя личния избор в центъра и разширява кръга от възможности, достъпни за обикновените хора. В модерността търсенето на смисъл и цел се осъществява чрез индивидуални действия и доброволно сътрудничество между хората. Ето защо трябва да отхвърлим оплакванията от аномията и, доколкото те имат някакво основание, да ги разглеждаме като проблем, произтичащ от успеха.
