Сегашната икономическа криза в Китай разкрива структурни проблеми, но не трябва да погребваме твърде бързо икономика, чието бъдеще сега зависи повече от геополитически фактори, изтъква Робер Бойе в коментар за alternatives-economiques.fr*…
Моментът е подходящ да се определят източниците и границите на китайския капитализъм, защото новостта на ситуацията отсява повечето интерпретации. По-основателен става структурният анализ, вдъхновен от теорията за регулирането. Очевидните политически грешки и настоящата несигурност свидетелстват за криза в начина на развитие, който позволи бързия възход на Китай.
Не можем да изброим всички прогнози, които бяха последователно опровергани. Първо, Китай трябваше да срещне същите трудности като Съветския съюз и икономиката му да се срине! Напротив, запазването на централната роля на комунистическата партия в държавата в продължение на три десетилетия способстваше за ускорената модернизация на производството.
Второ, интеграцията в световната икономика трябваше да доведе до постепенна нормализация и възприемане на демокрацията под натиска на новите средни класи.
Напротив, пътят възприет през 2013 г. след идването на президента Си Дзинпин на власт отразява укрепването на властта на комунистическата партия над населението, което се вижда от мобилизирането на цифровите технологии, като инструмент за контрол над всички компоненти на ежедневния живот.
Трето, беше време, когато, според икономическите прогнози, Китай трябваше да се превърне във водещата световна сила до 2030 година. Но историята учи, че балансираният растеж с постоянни темпове е само теоретична конструкция, тъй като режимите следват своя логика на развитие, което преминава през фазите на скок, ускоряване, после забавяне, ако не и стагнация.
В крайна сметка именно капанът на икономиките на средно ниво се използва, за да се обясни неспособността на Китай да поддържа очакваните от управляващите темпове на растеж.То ва обаче много слабо охарактеризира Китай, тъй като крайната социална поляризация всъщност е в основата на един небалансиран социално-икономически режим.
Пренебрегване на значението на инфраструктурното и жилищното строителство
Анализите на икономистите основно се съсредоточаваха върху обясненията на забележителното наваксване в изоставането в индустриалното развитие, което се прояви в оказването на натиск върху САЩ и Европа чрез засилването на конкуренцията.
Единствено специалистите по Китай отдавна говореха за определящата роля на публичните разходи в инфраструктурното и жилищното строителство. Ако се върнем към световната иономическа криза от 2008 г., именно благодарение на увеличаването на тези разходи опасността от световна депресия беше частично ограничена.
Оттогава този лост се използва за съживяване на икономиката, която обаче не успя да се върне към двуцифрени темпове на растеж. Неговата многократна употреба в крайна сметка създаде тенденция към свръхнасищане както по отношение на градската и летищната инфраструктура, така и по отношение на жилищата.
Според Goldman Sachs през 2023 г. броят на свободни жилища се равнява продажбите за 4,8 години напред. Това обяснява прекратяването на плащанията през 2022 г. от една от най-големите компании в сектора, Evergrande, а след това и заплахите които тегнат над Country Garden.
На свой ред, спадът в дейността на строителните компании отслаби банките, които до голяма степен (75%) са ги финансирали в търсене на ливъридж чрез кредитиране. С една дума, секторът с недвижимите имоти легна в основата голяма криза. В този смисъл Китай, през 2023 г. се присъединява към финансовите кризи, разтърсили Япония през 1990 г., Югоизточна Азия през 1997 г. и накрая САЩ през 2008 г. и Испания през 2011 г.
Местните финанси не са устойчиви
Ние обаче не виждаме простото повторение на предишни кризи, защото се намесва друга характеристика на китайския социално-икономически режим, която допълнително влошава финансовата нестабилност.
Наистина, местните власти, които нямат функционираща данъчна система, прибягват до използването на едно средство, за да успеят да попълнят своите ресурси: нараства делът на постъпленията от продажбата на права за ползване на земя на предприемачите.
Спадът в тяхната дейност изчерпва ресурсите им и по този начин способността им за действие и легитимиране пред местното население.
От дълго време Пекин се опитва да прилага различни средства за възстановяване на устойчивостта на местните финанси, без обаче да постигне съществен успех. Намесата на централната власт е разкъсвана между два императива: избягване на фалита на редица местни стопански субекти, без с това да се подновява нов цикъл на задлъжнялост.
Поради това традиционният инструмент, който е понижаването на лихвения процент от страна на Централната банка, показва своята ограниченост, тъй като финансовите дисбаланси не са конюнктурни, а сочат към дисфункционалния характер на взаимоотношенията, които с времето са се развили между местните власти, предприемачите, търговските банки и централната политическа власт в Пекин.
Крах на политиката на търсене
Спадът в китайската икономика не се дължи само на превръщането на кризата с недвижимите имоти в макроикономическа криза. Всъщност от 2013 г. стратегията на Пекин е да намали зависимостта на растежа си от износа за сметка на споделяне на блогасъстоянието с цялото население, което може да се осъществи само с нарастването на вътрешното търсене. Десетилетие по-късно провалът е очевиден.
Ако през 2008 г. делът на потреблението в БВП е бил 35%, той се увеличи до 39% през 2019 г., последван от лек спад заради Covid-19. Въпреки това доходите от заплати представляват 52% от БВП, което означава норма на спестяване в рамките на 25% през 2019 година.
Политиката срещу Covid-19 доведе до намаляване на вътрешното търсене, тъй като депозитите в банките се увеличиха скокообразно. Това отразява рязката загуба на доверие от страна на потребителите: индексът, който го измерва, показваше стабилност от 120 след 2019 г., сдед което спадна стремглаво до 90 в началото на 2022 г. и оттогава не е възстановил предишното си ниво.
Това не се дължи на колебанията на властите, които не спряха да насърчават този преход към „споделено благосъстояние“ и „по-добро качество“ на растежа, насочен към вътрешните нужди. Устойчивостта на китайския начин на развитие е основната пречка. Всъщност той е изграден върху синергията на стратегиите на три субекта.
В основата е съюзът на местно ниво между политическите власти и предприемачите, както частни, така и държавни: първите гарантират условията за дейността на вторите чрез достъп до земя и различни разрешения в контекста на умишлено замъглени права на собственост.
Тяхното сътрудничество има за цел увеличаване възможно най-бързо на производството и постигане на максимална възвръщаемост. Това трябва да намери израз в специализацията, което се проявява в способността за износ в целия свят.
Така, като се имат предвид скромните заплати, световните производствени цени обикновено се формират чрез конкуренцията на множество местни субекти. Растежът подхранва местните финанси и известно преразпределение към населението, а фирмите се ползват от подкрепа, която прави възможно справянето им с несигурността, идваща от световната икономика.
В Пекин, партията-държава възнаграждава с повишение най-добрите местни ръководители, като един от основните критерии е растежът, интересът от който е двоен.
От една страна, той захранва данъчните приходи на национално ниво, от друга страна, дава възможност да се спази обещанието за подобряване на стандарта на живот в замяна на запазване на монопола върху властта на Китайската комунистическа партия. Компромисът между тези две страни ясно присъства в начина на икономическо развитие.
Предприемачите могат да бъдат част от този компромис, от момента в който се ограничат до ролята да бъдат участници в икономическия живот и да отговарят на директивите на ККП и държавните власти. Тогава те могат да разчитат на Пекин да стабилизира макроикономиката чрез различни регулации и чрез кредитната и валутната политика.
Тогава е ясно, че проектът за „споделено благосъстояние“ се сблъсква с факта, че местните предприятия нямат никакъв интерес да увеличават заплатите повече, отколкото това се изисква от конкуренцията на пазара на труда: техният пазар надхвърля местния и по този начин те биха загубили своята конкурентоспособност, тъй като исканията на работниците им ще бъдат удовлетворени от други местни предприятия. От техническа гледна точка в Китай търсенето се увеличава с увеличаването на печалбата и следователно намалява с намаляването на заплатите.
Ограниченията в начина на развитие
В резултат на това опитът за установяване на (скромна) социална защита, финансирана чрез данъчно облагане на печалбите, има отрицателно въздействие върху търсенето, тъй като намаляването на инвестициите и загубата на конкурентоспособност надвишават ръста на вътрешното търсене.
Освен това, след 2008 г. подобряването на условията на кредитиране доведе до съживяването на растежа чрез увеличаването на разходите за инфраструктура, инвестициите в недвижими имоти и създаването на финансови инструменти, предназначени за борба с влошаването на местните финанси.
Обаче тази намеса е все по-малко ефикасна. Много инфраструктури се използват недостатъчно и се появяват градове-фантоми, изоставени веднага след завършването им.
Жилищата се превръщат в основа за спекулации до такава степен, че да влоши допълнително едно вече значителното свръхпроизводство. Следователно постепенното забавяне на растежа прави проблематично изплащането на кредитите както от строителните предприемачи, така и от клиентите и местните власти. Дисбалансите се предават успоредно на банките и финансова система.
Така кризата в недвижимите имоти и финансовата система е до голяма степен знак, че начинът на развитие е достигнал своите граници. Синергиите, които бяха неговата сила, се превръщат в пречка пред възобновяването на натрупването.
Спадът се предава на останалата част от икономиката, включително и на промишлеността, която също страда от свръхпроизводство така, че да предизвика спад на потребителските цени.
Страхът от навлизане във фаза на дефлация е спирачка за растежа и заетостта, както се вижда от трудностите, които висшистите срещат при намирането на работа.
Съчетаването на три кризи
Началото на 20-те години и по-специално политиката на властите спрямо пандемията разкри недостатъци, дълго прикривани от динамиката на растежа.
На първо място е необходимо да се избегне сривът на сектора на недвижимите имоти, без обаче да се проявява трескава прибързаност в спасяването на най-слабите компании. В това отношение това не е повторение на американската ипотечна криза, тъй като мащабът на свръхкапацитета е неизмерим.
Също така някои анализатори предлагат национализация на жилищата, така че строежите да бъдат завършени и купувачите да не бъдат ограбени от спирането на плращанията от страна на предприемачите. Това е връщане към приватизацията от 1998 г., която е далечният първоизточник на сегашните трудности.
Друга особеност е, че държавните банки имат възможността да не изискват плащането на поредните вноски, като го отложат във времето. Регламентирането на просрочените плащания е специфично и по никакъв начин не е като това в Съединените щати или Европа.
Вторият приоритет е продължаването на проучването на мерки, които биха могли да доведат до алтернатива на начина на развитие, основан на взаимовръзката със световната икономика и на излишъците във външната търговия.
На теория двата възможни пътя са съответно изграждането на широко социално законодателство и институционализиран компромис, който да закрепи законодателно увеличаването на заплатите в съответствие с увеличаването на производителността. Тези две решения обаче се сблъскват със структурата на властта.
От една страна, нито местните, нито централните икономически субекти са готови на отстъпки, които биха намалили техния темп, основан на реинвестирането на печалбите им.
От друга страна, ККП не може да приеме създаването на власт на работниците, самостоятелна по отношение на един социален контрол, който цифровите технологии довеждат до крайност. Очевидно начинът на развитие, насочен към „споделено благосъстояние“, противоречи на основополагащата концепция на режима.
И накрая, една съответна данъчна система трябва да осъществи споделянето на отговорностите и ресурсите между Пекин и административните органи на различните нива. Всъщност трябва да бъде прекъсната връзката между продажбите на права за ползване на земя и финансирането на местните власти в полза на една функционална данъчна система, облагаща активите, а не паричните потоците.
Трябва също така да се приеме социално законодателство, което вече няма да дискриминира селските райони в полза на градските и ще се опита да избегне една голяма опасност: обедняването на пенсионерите, тъй като застаряването на населението е по-бързо от увеличаването на средствата, които икономиката отделя за финасирането на здравеопазването и пенсиите.
Загуба на доверие
Доверието в способността на правителството да спази обещанията си вече беше разклатено. Например, когато то насърчи населението да вложи спестяванията си в акции на борсата, което предизвика спекулативно движение, което от своя страна съсипа всички онези, които смятаха, че могат лесно да забогатеят.
Но през ноември 2022 г., в отговор на суровостта и нехуманността на наложените здравни ограничения като средство за борба срещу Ковид-19, китайците в цялата страна се мобилизираха и демонстрираха по улиците.
Това беше явление без прецедент след Тянанмън. Много хора посочваха президента по име, без страх от устройствата за лицево разпознаване. Кризата с недвижимите имоти само задълбочи разрива между народа и ръководството, защото мнозина се страхуват да не загубят имуществото си.
Едно относително дълго продължило, по-скоро колектнивно ръководство, беше последвано от централизация, концентрация и персонализация на властта в ККП.
В миналото един минимум от дебати в рамките на ККП направиха възможно съгласуването на различни гледни точки и интереси в търсене на компромис между политическите цели и икономическото развитие, което благоприятстваше легитимирането на монопола на ККП при упражняването на властта.
С идването на власт на Си Дзинпин управлението стана по-авторитарно и консолидирането на политическата власт действаше в ущърб на зачитането на компромиса в рамките на ръсоводството.
Налагането на политиката на „нулев Covid-19“, въпреки разногласията в елита, несъмнено е следствие от тази трансформация, настъпила в ККП. Погрешните решения стават по-вероятни и карат китайците да се съмняват в способността ѝ да контролира социалното и икономическото развитие.
През есента на 2023 г. объркването на властите е очевидно. Традиционните инструменти като лихвените проценти, кредитите и плановете за възстановяване, губят своята ефективност. Поради липса на резултати правителството спира публикуването на по-чувствителните статистически данни, а верността на обявените темпове на растеж се поставя все повече под съмнение.
Това е още един индикатор за голяма криза: експертите и мениджърите губят доверие в разчитането на ситуацията и са обхванати от все по-голяма несигурност.
Способността за нов скок
В Съединените щати някои прогнозират „японизация“, т.е. дълга стагнация, спиране на иновациите, което ще доведе до това, че Китай вече няма да бъде най-мощната от големите икономики.
Поставянето на високотехнологичния сектор под контрола на Си Дзинпин би подпечатало края на заплахата, която тегнеше върху преследването на хегемонията на Съединените щати. Тази промяна от надценяване към подценяване на потенциала на Китай е неоправдана.
Първо, завръщането на Alibaba в редиците на управляващите имаше за цел да напомни, че компанията може да просперира, докато проектите ѝ са съвместими с целите, поставени от властите.
Оттогава бяха подновени държавните програми, насочени към наваксване на изоставането в най-новото поколение микропроцесори, които станаха изключително важни за развитието на изкуствения интелект.
Да се мисли, че това е невъзможно, означава че Съединените щати ще се превърнат в единствената система, способна за иновации, което пътят за развитието на Китай отрича.
Страната стана първа по научни публикации и патенти в редица дейности. След като се възползва от ноу-хауто на чуждестранните мултинационални компании в областта на автомобилостроенето, преходът към производството на електрически автомобили и фактът на създаването на огромен брой конкурентносспособни предприятия, показват, че те са отговорили на целите на индустриалната политика. Конкурентният натиск се усеща в Европа, която вече е твърде закъсняла.
По отношение на екологичната компонентна, която е призвана да обхване всички сектори, Китай заема парадоксална позиция: основен производител на въглеводородни емисии и главен причинител на екологични щети, той е и водещият производител на оборудване, предназначено за възобновяема енергия – вятърни турбини, батерии, редкоземни елементи и други метали.
Тъй като не успява да развие вътрешния си пазар, Китай може да актуализира начина си на растеж въз основа на приходите от износа, доколкото засилването на протекционизма в Съединените щати може да го позволи.
И накрая, политическата ксонфигурация вътре в Китай днес не е като тази на Япония през 90-те години: оцеляването на ККП изисква бърза и ефективна реакция, тъй като причините за поставянето под въпрос на нейното управление се увеличават. Неотложността и опасността от загуба на властта са мощни фактори за осъществяване на обновяване, включително политическо.
Дефлационен фактор
Една ера в международните отношения завършва: Китай вече няма да бъде локомотивът на световния икономически растеж.
От една страна, сега той произвежда по-голямата част от оборудването, което преди внасяше от Германия, неговата национална система за научни изследвания и иновации несъмнено е една от най-завършените, макар че все още не е напълно автономна.
От друга страна, страните-производителки на природни ресурси, вече няма да могат да се възползват от скока на цените, на който разчитаха за развитието на икономиката си.
Две други неизвестни са възможни. Началото на дефлацията в Китай ще смекчи инфлационния натиск в останалия свят, но същевременно ще задейства протекционистки мерки.
Върховенството на геополитическите съображения над икономическите императиви поставя под въпрос взаимозависимостта между националните държави и взаимното допълване на специализациите.
Както показва нахлуването на Русия в Украйна, бъдещето на обществата е засегнато от голяма несигурност, която противоречи на всякакъв икономически детерминизъм.
Дали през следващите години централният въпрос за китайските ръководители няма да бъде бъдещето на Тайван?
*Превод Георги Саулов
