Анализ на Джеймс Карафано* за Geopolitical Intelligence Services разглежда сложните и в голяма степен застинали отношения между Запада и Беларус, като подчертава липсата на единна стратегия и ограничените възможности за съществена промяна.
Въпреки различията в подходите, сред западните държави преобладава скептицизмът, че която и да е политика би могла да откъсне Беларус от дълбоката ѝ зависимост от Русия в обозримо бъдеще. Дори евентуално прекратяване на войната в Украйна не би довело до значителна промяна в геополитическата ориентация на страната, изтъква авторът…
Възможностите за сближаване със Запада бяха сериозно подкопани след президентските избори през 2020 г., когато обявената победа на Александър Лукашенко предизвика масови протести и обвинения в изборни манипулации. Последвалите репресии, както и подкрепата на Беларус за руската агресия срещу Украйна, доведоха до санкции от страна на ЕС, САЩ и други западни държави. Допълнително напрежение създадоха действията на Минск, свързани с улесняване на миграционния натиск към Европа, както и системните нарушения на човешките права и ограничаването на политическата опозиция. В резултат икономиката на Беларус се ориентира още по-силно към Русия и Китай, а вътрешният контрол на режима се засили.
Историческият опит показва, че подобни ситуации трудно се променят отвън. Аналогията с периода на Студената война и ограничения успех на западните политики спрямо Източна Европа подчертава структурните ограничения пред всякакви опити за влияние върху авторитарни режими, намиращи се в орбитата на големи сили. И днес Западът не е склонен нито да инвестира ресурси за смяна на режима в Беларус, нито да прави значими отстъпки, което води до продължителен застой в отношенията.
На този фон администрацията на Доналд Тръмп се опитва да въведе по-прагматичен и гъвкав подход. Вместо конфронтация или пълна изолация, Вашингтон предприема ограничени и поетапни стъпки за ангажиране с Минск. Те включват дипломатически контакти, частично облекчаване на санкции и насърчаване на освобождаването на политически затворници. Тези действия са предимно символични и лесно обратими, което позволява на САЩ да поддържат натиск, без да поемат значителен риск.
Този подход отразява по-широка външнополитическа стратегия, ориентирана към постепенни и устойчиви резултати, а не към мащабни трансформации. Подобна логика се наблюдава и в други региони, където САЩ комбинират ограничено ангажиране с едни държави и стратегическо задълбочаване на отношенията с други. В случая с Беларус целта може да бъде както подобряване на конкретни аспекти от поведението на режима, така и изпращане на сигнал към Русия, че влиянието ѝ не е напълно гарантирано.
Въпреки това ефектът от американската политика остава ограничен. От една страна, тя предизвиква безпокойство сред източноевропейските съюзници, особено балтийските държави и Полша, които възприемат Беларус като потенциална заплаха за сигурността си. От друга страна, няма убедителни доказателства, че ангажиментът на САЩ подкопава доверието им в НАТО или в американските гаранции за сигурност. Американската военна мощ продължава да бъде ключов фактор в техните отбранителни стратегии.
Критики идват и от страна на защитници на човешките права, които поставят под въпрос съвместимостта между ангажимента с режима в Минск и заявените от САЩ приоритети, включително защитата на религиозните свободи. Репресиите срещу религиозни общности в Беларус поставят Вашингтон в потенциално противоречие със собствената му външнополитическа реторика, макар че засега този въпрос не е централна тема в американската политика.
Европейските държави като цяло не разполагат със собствена активна стратегия спрямо Беларус и често ограничават реакциите си до критика на американския подход. Според тях диалогът с Лукашенко рискува да легитимира режима и да засили позициите на Русия. В същото време третирането на Беларус единствено като инструмент на Москва ограничава възможностите на ЕС за влияние и допълнително засилва зависимостта на страната от Русия и Китай.
Поради липсата на ефективни дипломатически решения, някои държави в Източна Европа се концентрират върху укрепване на собствената си сигурност чрез засилване на граничния контрол, отбранителните способности и подготовката за хибридни заплахи. В същото време в части от Централна и Южна Европа се наблюдава по-голяма подкрепа за американския подход, макар и често базирана на оптимистични очаквания за възможно сближаване между Русия и Запада.
В крайна сметка политиката на САЩ спрямо Беларус може да се разглежда като част от по-широка стратегия за управление на риска и поддържане на стратегическа гъвкавост. Тя не цели бързи и радикални промени, а постепенно създаване на условия за дългосрочна стабилност. Успехът ѝ обаче остава несигурен, предвид дълбоките структурни зависимости на Беларус и ограниченията на външното влияние върху вътрешнополитическите процеси в страната.
Авторът формулира няколко вероятни сценария:
Докато президентът Путин е на власт — независимо от конкретното правителство — Беларус ще остане проблемен фланг по отношение на конвенционални и хибридни заплахи, както и на стратегически атаки срещу Европа.
Най-вероятно: Умерен ангажимент на САЩ към Беларус
Най-вероятният сценарий е САЩ да продължат с умерени стъпки към Беларус — конкретни, предимно символични, постепенни, взаимни и обратими. В същото време Вашингтон ще подкрепя НАТО и укрепването на северния фланг. Малко вероятно е в близко бъдеще Европа да изработи собствена стратегия за ангажиране с Минск, както и САЩ и Европа да хармонизират подходите си.
Несигурно: Край на войната позволява преоценка на Беларус
Ако се стигне до край на войната на Русия срещу Украйна при условия, които изглеждат стабилни, е възможно да има по-голяма координация и съгласувани политики между САЩ и Европа относно следващите стъпки спрямо Беларус.
В дългосрочен план САЩ биха могли да се стремят да създадат условия за проверими ограничения върху руското военно присъствие и инфраструктура в Беларус, евентуално чрез договорености с Москва в други области, като например икономиката. Всяка мярка, която би засилила конвенционалното възпиране на Европа и би намалила необходимостта от американски сили, би била привлекателна за тази администрация.
По-малко вероятно: Прекратяване на ангажимента на САЩ с Беларус
САЩ могат изцяло да се откажат от ангажимента, ако той се окаже безрезултатен. В момента Вашингтон разглежда диалога като усилие с нисък риск. Само ако Беларус предприеме сериозни враждебни действия, е вероятно САЩ да прекратят контактите с Минск.
В малко вероятния случай на срив на режима без последваща руска намеса, не е вероятно САЩ да вложат значителни усилия в подготовка на преход на властта, например чрез подкрепа на правителството в изгнание, базирано между Варшава и Вилнюс. По-вероятно е Вашингтон да се стреми към по-добра осведоменост за ситуацията в Беларус, за да идентифицира основата за бъдещо преходно управление.
В малко вероятния сценарий на срив на руското правителство, САЩ биха могли да се опитат бързо да разширят ангажимента си с Беларус.
*Д-р Джеймс Карафано е водещ експерт по предизвикателствата пред националната сигурност и външната политика на Америка, бивш вицепрезидент на базираната във Вашингтон фондация „Херитидж“ по въпросите на външната и отбранителната политика и директор на Института за международни изследвания „Катрин и Шелби Кълъм Дейвис“. Преди да поеме отговорност за екипа по отбрана и външна политика на „Херитидж“ през декември 2012 г., д-р Карафано е заместник-директор на Института „Дейвис“, както и директор на Центъра за изследвания на външната политика „Дъглас и Сара Алисън“ от 2009 г. насам. Джеймс Карафано е армейски ветеран с 25-годишен стаж, издигнал се до ранг на подполковник и служил в Европа, Корея и САЩ.
