В блога на Cato Institute известният историк и икономист Диърдри Н. Макклоски представя основнте тези в предстоящата за излизане нейна книга „Равенство на позволението: Политиката на постижимия либерализъм“ (Equality of Permission: The Politics of Feasible Liberalism). В нея тя изследва взаимодействието между институциите, законите, морала на политиците и възпитанието. Публикуваме есето й, тъй като смятаме, че то корелира много подходящо на случващото се у нас (особено през последните два дена), което за пореден път поставя въпросите за съвестта, привилегиите, морала и действията, облечени в удобното „служа на обществото“…
От новите и старите посегателства върху нашите свободи сме научили, че добрата политика зависи не толкова от добрите институции, колкото от добрите морални нагласи, които ги подкрепят. Подходът „създай институции и готово“ не е рецепта за успех. Държавните служители, които прилагат разпоредбите, вършат полезна работа, когато гарантират например, че във фабриката „Triangle Shirtwaist“ не се блокират пожарните стълби или че военни хеликоптери не навлизат в гражданските коридори за подход към Националното летище. Една разпоредба обаче често се оказва неразумна: когато обявената ѝ цел е напълно непостижима; когато скритата ѝ цел е корумпирана; или когато институциите, натоварени с прилагането ѝ, се управляват от хора с неразумни убеждения или лоши морални нагласи. Институциите, които налагат „върховенството на закона“ – като съдилищата и полицията – са нещо чудесно, стига самите закони да не са неразумни и да не се прилагат от бандити. И дори ако законът остане разумен и чист в своята буква, крайният резултат от неговото върховенство зависи в решаваща степен от това кой го тълкува.
С други думи, ако зли или неразумни хора завземат властта в една нация – било чрез преврат, било чрез избори – никаква институционална структура или правен кодекс не могат да ни спасят със сигурност; или поне не толкова сигурно, колкото обикновено си представяме. Да „изхвърлим негодниците“ на следващите избори не помага, ако на тяхно място дойдат други негодници или ако сегашните вече са опорочили самия изборен процес.
От друга страна, наличието на достатъчно „велики и добри“ хора – или просто на обикновени, почтени граждани – може да накара дори една разклатена институционална система, натрупала през годините множество прецеденти (като например английската конституция и общото право), да функционира доста добре. Почтените хора могат от време на време да коригират нещата. Освен това, по силата на своите принципи, такива хора не злоупотребяват с властта си – поне според това как самите те разбират понятията „принцип“, „злоупотреба“ и „власт“. В крайна сметка, не правните структури или институциите, а етиката е тази, която определя как се движат нещата.
В крайна сметка етиката – добра или лоша, за добро или за зло – управлява почти всяка човешка група, независимо от нейния мащаб: от разговор, брак или компания приятели, до спортен отбор, бизнес или цяла нация. Един смислен разговор зависи от това, което философите наричат „максими на Грайс“. Добрият брак се крепи на любов или уважение, или и на двете. Успешният спортен отбор разчита на екипен дух. Успешният бизнес зависи от вътрешната мотивация. Успешната банда крадци се крепи на омерта. С други думи, добре замислените и добронамерени закони, катехизиси, външни стимули, върховни съдилища, обществено одобрение, традиционни норми – та дори и при наличието на няколко добри и почтени хора – се оказват безполезни, ако твърде много от останалите не са зрели личности, които уважават себе си, другите и нещо, което надхвърля самите тях. Вярно е, както установяват шотландските мислители от XVIII век, че на „мезониво“ – по средата – може да възникне добродетелен ред, създаден от хора, които в известен смисъл не са напълно добродетелни на „микрониво“ (макар че, както отбелязват шотландците, алчността не е нещо добро). А понякога един тиран – като Петър Велики или Ли Куан Ю – може чрез принуда да постигне добър резултат на „макрониво“, налагайки промени отгоре надолу.
Но в общи линии, класическите, гражданските, демократичните или либерално-републиканските теоретици – от Аристотел и Цицерон до Джордж Оруел и Франсис Фукуяма – са прави: функционирането на институциите отразява преобладаващия характер на хората. През 1787 г. антифедералистите, сред които и Джордж Мейсън, разбират това много добре. Понякога характерът на хората може да бъде „усъвършенстван“ чрез възпитание на душите и държавническо изкуство – идея, застъпена от Мадисън в 10-ия текст от „Федералистът“. Но, както той самият се опасява в същия текст, характерът може и да бъде покварен от умел демагог или егоистична фракция. Ако липсва широко разпространено разбиране за една зряла и достойна свобода – която може да бъде облагородена от добродетелен оратор (като президента Обама) или покварена от такъв, лишен от добродетели (като президента Тръмп) – то либерално-демократичната република е обречена на провал. Както Мърси Отис Уорън от Плимут пише на Джон Адамс през март 1776 г.: „Надявам се, че Америка разполага с повече от един политик, притежаващ способността да формира характера на своя народ – да изкорени пороците и глупостите, които открива, и да възпита добродетелите, които липсват“. Надежди.
Разговорите за етика може да изглеждат неуместни в книга, посветена на политиката. Икономическата и политическата наука отдавна са доминирани от материалистичен подход. „Без проповеди, моля – ние сме учени! За нас, сериозните съвременни хора на науката, е направо неудобно дори да споменаваме етиката.“ Подобно е положението и в реалистичната външна политика. Особено през XX век етиката започва да се разглежда просто като въпрос на субективно, произволно и културно обусловено мнение, лишено от логика и доказателства – нещо като „Балтиморския катехизис“, налаган от монахини. Смята се, че тя няма място в научните изследвания – дори в дисциплини като икономиката или политологията, които, на пръв поглед, се занимават именно с етика. Това неудобство пред етиката е своеобразно ехо от начина, по който са били разрешени религиозните войни в Европа, както и от американското правило за учтивост в едно многообразно общество, стремящо се да запази мира: да не се повдигат теми като религия или политика по време на вечерята за Деня на благодарността.
Но хората, както отбелязва Хюм, неизбежно притежават морални чувства, етика, любов и омраза. Етиката неизменно изплува на повърхността. В политически план тя се проявява чрез възмущението, което изпитваме към хората от противоположния лагер. Човек остава с усещането, че такива хора не са просто глупаво подведени – по начин, който би могъл да се поправи чрез наставление. Напротив: щом правилото за взаимно уважение бъде нарушено, ние прозираме очевидното им зло, заявяваме го и започваме да се борим с него. Американските демократи изразяват възмущение от порочната липса на „майчинска“ благосклонност у републиканците; републиканците пък се възмущават от порочната липса на „бащински“ патриотизъм у демократите. Междувременно, в духа на изданието *Dartmouth Review* от времето на Динеш Д’Соуза, идеолозите на движението MAGA са възприели поведение, напомнящо юношеска радост от дразненето както на „майката“, така и на „бащата“ – макар че политиците от MAGA разчитат на гласовете на изпълнени със страх традиционалисти, които копнеят именно за „бащата“.
Но трябва да преодолеем неудобството, тъй като моралните нагласи са от жизненоважно значение за човешките дела. По-добре е да ги признаем, а след това – в реалната политика – да подходим правилно към тях. В своето красноречиво „лебедово песен“ след десетилетия работа като колумнист в „Ню Йорк Таймс“, Дейвид Брукс отбелязва „колективната загуба на вяра у американците“. „Най-тежката културна рана е загубата на споделен морален ред… Това създаде едно „оголено“ обществено пространство, в което липсва широко съгласие относно това кое е истинно, красиво и добро. Без споделени стандарти за правилно и неправилно е невъзможно да се разрешават спорове; невъзможно е да се поддържат социалното сцепление и доверието. Всяко здраво общество се гради върху някаква споделена представа за свещеното.“ Да.
