Понякога отсъствието на някого е също толкова забележимо, колкото и присъствието му. Когато президентът на САЩ Доналд Тръмп, китайският президент Си Дзинпин и руският президент Владимир Путин се срещнат в четвъртък в рамките на форума за Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС), Европа – най-големият търговски блок в света – ще отсъства, което прави впечатление, отбелязва коментар на Ройтерс.

От Китай заявиха, че тази тристранна среща на върха ще бъде от „решаващо значение“ за световния мир и стабилност. Лидерите имат да обсъждат множество глобални кризи: продължаващата от години война на Русия в Украйна; проточилата се война в Иран; контрола върху ядрените оръжия; както и надпреварата за надмощие в сферата на изкуствения интелект.
Мащабни дипломатически пробиви изглеждат малко вероятни, но символиката все пак е от значение. Тази тристранна среща напомня за една отминала епоха на „политика на великите сили“, когато шепа столици са решавали въпроси, засягащи голяма част от света, докато са пушили пури и са пиели напитки.
Европейският съюз не е член на АТИС. Въпреки това, за Европа са заложени също толкова важни интереси по ключовите теми на срещата, колкото и за останалите участници. Отсъствието ѝ в толкова съдбоносен момент подчертава пропастта между огромната икономическа тежест на блока и ограниченото му геополитическо влияние.
Въздействие, по-слабо от потенциала
По почти всеки показател Европа е икономически гигант. Според данни на ЕС, през 2025 г. търговията на Съюза с останалия свят възлиза на малко над 8 трилиона евро (8,8 трилиона долара) – което се равнява на близо 16% от световната търговия със стоки и услуги. Това поставя ЕС пред САЩ (с 13,5%) и Китай (с 13,0%).
И все пак, геополитическата мощ на блока не съответства на икономическата му тежест. Конфликтът в Украйна е ярък пример за това.
Постигането на трайно уреждане на конфликта би било трудно без участието на Европа. На първо място, конфликтът се развива на европейския континент, а всяко решение може да включва присъединяване на Украйна към структури, свързани с ЕС, или поемане на ангажимент тя да не се присъединява към такива. Друг важен аспект са миналите и настоящите икономически отношения на ЕС както с Русия, така и със САЩ.
Преди пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна през 2022 г., Европа беше най-важният енергиен пазар за Москва. Русия осигуряваше около 40% от вноса на природен газ в ЕС и една четвърт от вноса на петрол, като през 2021 г. спечели около 100 милиарда евро от продажби на енергийни ресурси за ЕС – сума, равняваща се на 62% от общия внос на ЕС от Русия. По този начин Москва има силен стимул да търси решение, което би възстановило част от тези търговски връзки, докато се опитва да възстанови икономиката си, тежко пострадала от години война и санкции.
Всяко възраждане на енергийните връзки на Европа с Русия би имало значителни последици за Вашингтон. Американските производители на енергийни ресурси запълниха голяма част от недостига, след като през 2022 г. Европа съкрати повечето доставки на руски петрол и газ. Към момента САЩ са най-големият доставчик на петрол за ЕС, а през настоящата година са осигурили и близо две трети от вноса на втечнен природен газ (ВПГ).
Въпреки това, в усилията си да договори край на конфликта в Украйна, Тръмп многократно оставя Европа на заден план, докато Москва се противопоставя на опитите на европейските държави да си осигурят място на масата за преговори.
Това отчасти се дължи на предпочитанието на Тръмп към двустранни споразумения, но също така отразява и вътрешните разделения в ЕС – особено между западноевропейските и източноевропейските държави членки, които имат коренно различни възгледи относно заплахите и възможностите, свързани с Москва.
Близо деветмесечният конфликт, засягащ Иран, също подчертава отслабващата геополитическа тежест на блока.
Европейските сили играеха ключова роля в дипломатическите усилия, довели до сключването на ядреното споразумение с Иран през 2015 г., по време на управлението на бившия президент на САЩ Барак Обама. Теоретично, Европа би могла да изиграе важна роля в постигането на споразумение за прекратяване на настоящия конфликт – било чрез съдействие за гарантиране на корабоплаването през Ормузкия проток, или чрез поемане на ангажимент за наблюдение на евентуално подновено споразумение относно ядрената програма на Техеран.
Досега обаче Европа предимно спазва дистанция, реагирайки главно чрез остри изявления. Дори европейските лидери да се опитат да се намесят, вероятността за успех вероятно би била много по-малка, отколкото при държави като Пакистан и Катар.
Кротък великан
ЕС не е свръхсила като САЩ или Китай. Както отбеляза канадският премиер Марк Карни по-рано тази година, Европа спада към категорията на така наречените „средни сили“ – понятие, което няма строго дефинирани граници.
Как тогава да си обясним това, предвид мащаба и богатството на ЕС, както и дългата история на континента в центъра на световните събития?
На първо място, външнополитическият механизъм на ЕС се основава на консенсус и често е тромав. Съюзът може да използва значителната си колективна икономическа мощ – чрез санкции, регулации и търговска политика – само когато всичките му 27 държави членки постигнат съгласие. Освен това националните правителства запазват съществен контрол върху външната политика и политиката за сигурност.
Военната мощ разкрива тази празнина най-ясно. През 2025 г. държавите членки на ЕС са похарчили общо 418 милиарда евро за отбрана – ръст от 20% спрямо предходната година. Това е реакция на правителствата както на руската заплаха, така и на натиска от страна на администрацията на Тръмп, която настоява Европа да поеме по-голяма част от тежестта за собствената си отбрана.
Но дори и тези 418 милиарда евро, похарчени от отделните държави за военни нужди, не създават „армия на ЕС“. Въоръжените сили остават под контрола на националните правителства, а колективната отбрана на Европа продължава да зависи в голяма степен от Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) и, в крайна сметка, от военната мощ на САЩ.
Осъзнавайки проблема, Франция, Германия и още девет държави членки на ЕС наскоро призоваха за реформи, които да ускорят вземането на външнополитически решения в рамките на Съюза и да затруднят блокирането им от отделни правителства.
Въвеждането на подобни промени обаче няма да бъде лесно предвид множеството разнопосочни интереси – особено на фона на нарастващата популярност на европейски партии от крайното дясно и крайното ляво, много от които се отнасят с подозрение към военните инициативи на ЕС.
В крайна сметка, превръщането на ЕС от икономически гигант в геополитическа сила изисква нещо повече от процедурни реформи. Изисква се преосмисляне на самата идентичност на Съюза.
Ако това не се случи, Европа рискува да остане извън дискусии, които биха могли да имат сериозни последици за нейната икономика и национална сигурност. Примерът с Шенжен дава представа какво може да се очаква.









