Въпреки сходствата, за които вече стана дума ситуацията в началото и края на столетието не е напълно идентична. Ако в зората на 20 век България без никакво съмнение е периферна „варварска“ страна, през изтеклите 100 години формата на това варварство се промени. През досоциалистическите години бяха възприети откъслечни фрагменти на икономическа модерност. Социализмът реши редица модернизационни проблеми, но го направи по уродливия начин на една затворена схема, подчинена на изкривени относителни цени и автархичен растеж.
В края на века България е чужда на Европа не толкова с патриархална архаичност, колкото с отсъствието на базисните рефлекси, стандарти и институции на една пазарна икономика в стопанската й традиция.
Но има ли нещо „особено“ в българския казус през изтичащия 20 век? (Студията на Румен Аврамов е създадена в края на 90-те години на 20 век, б.р.) По какво се различава България? С какво е интересна? Кое учудва в нея при поглед отвън?
В стопанския мир една страна може да остави забележими следи с периоди на забележителен растеж. История на века помни не едно „чудо“, проблеснало в различни части на света. В тази позитивна хроника името на България би могло да се спомене само два пъти – със златното десетилетие от началото на столетието и с годините на ускорен растеж през апогея на социализма. Двата примера са нееднозначни, с дълбоко разминаване между приличните количествени параметри на растежа и повърхностните (дори негативни) промени в манталитета и институционалните устои на икономическия живот. Отделен въпрос е, че има редица съмнение доколко дори и официално регистрираните темпове са забележителни в сравнение с темповете на съседни или съпоставими държави. Нищо не дава основание тези две български чудеса да останат в световните стопански анали.
Има държави, които свързват името си с дълбочината на стопански катастрофи и страдания, но България няма да се нареди и между тях. Въпреки кратките интензивни инфлационии епизоди през 1919-1922 или през 1996-97, големите хиперинфлации на столетието, които ще се запомнят, имат друг адрес: това са германската и австрийската 1923-24, унгарската 1946, израелската 1982, боливийската 1985, югославската през 1993 година. България е от силно засегнатите страни през годините на голямата депресия, но и тук мащабът на бедствието едва ли надхвърля съществено неговите прояви в страни със сходна икономическа структура и ситуация.
В обществената памет често като връх на несправедливо страдание се посочва договорът от Ньой. Оставям в страни неуловимото и спорно понятие за справедливост в подобни конфликти. Но не мога да не напомня, че между емблематичната „назидателна“ сума, която фигурира в договора (2,5 млрд. златни франка) и фактически платеното от България е налице огромна пропаст. Зад безкрайно усложнените перипетии около преговорите по външния дълг и репарациите винаги прозира невидимата ръка на стопанските реалности и на дисконтирания пазар, която нагажда прекомерните претенции на кредитори и длъжници към обективно възможното. Но то не се дава на готово – „възможното“ може да бъде постигнато единствено, ако има кой да се бори интелигентно и с въображение за него.
Една страна би могла да стане по-забележима, ако се превърне в поле на интересен социален или икономически експеримент. В известен смисъл за България, както и за повечето малки периферни страни, нишата на оригиналност не е в генерирането на модели, а в тяхното изпробване и в играта на прецедентите.
Първоначалното изграждане на българските икономически институции след Освобождение е ставало на празно място и – както често в такива случаи – чрез копиране на готови образци. България „се сродява“ по много линии с Белгия, а първите търсения (почти на всички равнища) са вървели чрез пряко и хаотично напипване на опита в една или друга западна страна. Механичното копиране е типично за маргинални общества, които се конструират и правят опит да влязат в модерността.
Но в редица моменти от изтичащото столетие, България е била избирана за експериментални цели.
Стабилизационните планове на ОН от 20-те години са важен пример в това отношение. Преди да се превърнат в макроикономически стандарт те са прилагани в сравнително тесен кръг държави. България е сред тези страни, наред с Австрия, Естония, Гърция и Данциг… Тогава тестовата група е била много по-ограничена, отколкото днес и в този смисъл – по-елитна. От онези години е останало интересно лично свидетелство на Жак Рюеф, описал собствения си опит на международен експерт, който последователно в Гърция, България и Унгария уточнява детайлите на цялостна мащабна икономическа идеология. Идеология, която този знаменит френски икономист прилага десетилетие по-късно при стабилизацията на френския франк през 50-те години. В мемоарите му България изплува като полигон за амбициозен млад технократ, който „кове“ житейски опит и нова доктрина върху сблъсъка си с реалността на една малка държава.
България е вплитана неведнъж и в двойствени игри с прецедентите. Така през 20-те години българският репарационен казус се превръща в неотделим от този на останалите победени държави. Нямало е и не е могло да има цялостно „българско“ преди и встрани от „германското“ решение – основните принципи за изход от репарационния проблем е трябвало да бъдат апробирани първо за големите победени страни. Но това е правилото, което не изключва възможността по отделни въпроси да се експериментира върху малки държави. Споразумението с България от 1923 година съдържа именно такива. Все още неприлагани принципи, които впоследствие биват използвани и за други страни.
България бе въвлечена в доминото на прецедентите и във верижните мораториуми по външния дълг от началото на 30-те години. В световните дългови вериги всеки казус е важен сам по себе си именно като възможен прецедент. Битката на кредиторите се води страна по страна, защото става дума за принципа, че „когато се пристъпва легалността, от значение е само първата крачка“. А ако такава крачка все пак е направена, тя не трябва да бъде последвана от други. В тези отношения е изключено да се изгражда позитивен образ на неизправен длъжник. За кредитора всеки бой е решаващ, дори и да е останал един редовен длъжник. Срещу възможността той да обяви мораториум се води борба с такава настървеност, с каквато кредиторите са се борили с първия длъжник, изпаднал в неплатежноспособност.
Всичко това се потвърждава от българския случай. Серията мораториуми започва от Южна Америка и продължи през други европейски страни (Унгария) преди да достигне България на 15 март 1932 година. Но въпреки че е от последните държави, обявили неплатежноспособност – и борбата около България всъщност беше ариегардна, защото фронтът вече беше пробит – предисторията на българския мораториум бе епична битка с кредиторите. Настървеността им бе такава, като че ли България бе първата страна, която обявява мораториум по външния си дълг.
По време на дълговата криза през 30-те години България се опитва по собствена инициатива да стане прецедент, като плахо артикулира решение, което по редица точки се доближава до съвременния план „Брейди“. Но на конференцията в Стреза през септември 1932 година нашият проект потъва, без да бъде сериозно обсъден, за да докаже още веднъж, че една малка страна не е в състояние да играе ролята на лидер в решаването на глобалните икономически проблеми.
Излъчването като България като „модел“ нарасна, колкото и парадоксално да е това, в малкия затворен свят на социалистическия лагер. В тази изкуствена сива общност известни национални особености все пак се запазваха, като в ограденото пространство те придобиваха блясъка на оригиналността. В известен смисъл всяка страна беше отделен казус и в един или друг период върху нея се фокусираха напрежения и надежди, свързани с промяна в цялата система. „Българският“ модел в тези условия представляваше хибрид на безапелационно подчинение и дребнаво хитруване, което оставяше определен периметър за социални иновации в рамките на системата. Ако те придобиваха познатите ни уродливи форми, проблемът бе по-скоро в идеологическото заслепение, в липсата на замах и въображение, в истинското скудоумие на националните „иноватори“ през всичките тези 45 години.
Днес международните финансови институции са по-трудноподвижни и доктринално по-консервативни, отколкото през 20-те години. Периметърът на експериментите е много широк, а осмислянето на грешките и съответно идеологическите промени стават по-бавно. Въпреки това последното десетилетие на 20 век отново постави България в относително малобройната група на наблюдавани страни.
Преходът в Източна Европа се превърна в едно от големите начинания на социалното инженерство през 20 век. Разслоението между привидно хомогенната начална група постсоциалистически икономики настъпни бързо. България веднага зае добре дефинираната вторешалонна ниша и нищо не предвещаваше превръщането й в особен казус. Само крайно неудачният ход на промените очерта определена (негативна) специфика на българския случай. Преживяната в една или друга форма финансова криза у нас бе почувствана драматично остро. Характерните навсякъде трудности с инфлацията в България дегенерираха в хиперинфлация. Социалната незрялост доведе до срив в основните икономически институции. Всичко това роди едно наистина екзотично решение, каквото се оказа Паричният съвет.
В самия край на столетието България се превърна в действително интересен експериментален казус, следен под лупа от икономическата теория и международните финансови институции. Вероятно друг път страната не е била толкова подробно икономически описвана отвън, както през последните години.
Върху българския прецедент в момента се апробират нови пътища за стабилизация. Това се почувства отчетливо при кризата в Югоизточна Азия и в Русия от 1997-98. Сред техните причини ще се намерят всички „микроикономически“ фактори на финансовата криза в България, свързани с кредитна инфлация, слаби надзорни регулации, вътрешни кредити, корупция, симбиоза между бизнеса и държавата. Неслучайно изходът за редица от засегнатите страни бе потърсен в посока на българското решение, като международните финансови институции насочиха вниманието си върху приложимостта и устойчивостта на принципите на паричен съвет.
След като България не успя да свърже името си със забележителни събития и факти в стопанския 20 век особеното остава да се търси в културата и манталитета на стопанското поведение. Спецификата на нацията в това отношение най-добре се долавя в погледа отвън и в стопанската самоидентификация на българина.
Подминавам образа на България през социалистическите години, който е плътно покрит от идеологическа конфронтация и зад който се размива представата за специфично националните черти. Истинското отношение към стопанска България е това опреди 1944 и след 1989 година. През всичките тези години погледът на Запада е отправен от висотата на огромна културна пропаст, макар той да не се покрива напълно с отношение на митрополия към колония.
България (вероятно като всяка страна) има своя „добър“ и „лош“ образ навън.
Следва продължение…
***
Текстът е част от студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“. Заглавието е на редакцията. Снимка – Bulgarianhistory.org
