fbpx

В една от най-обсебващите теми на прехода се превърна приобщаването на България към Европа. Това е днешната формулировка на „вечния“ въпрос за културната идентичност на нацията, съпътстващ всяка кръстопътна страна, изпитала противоречиви и често отричащи се влияния. „Европа“ отдавна се е превърнала в метафорична категория за българското обществено съзнание, която обозначава едновременно националните ни комплекси на немодерност и изостаналост и аморфно дефинирани обобщени стремежи на нацията. В това болезнено състояние се смесват страхопочитание, недосегаемост, агресивно самоутвърждаваща се враждебност, уважение и страх от по-силния.

В публичния дебат в последните години често беше изказвано твърдението, че България винаги е принадлежала към Европа. В същото това време това въпиещо невярно твърдение се опровергаваше от всяко по-значително събитие. Ако то беше истина, страната нямаше да подхожда с очевидния комплекс за малоценност към подстъпите на Европа. Тя нямаше да бъде неизменно класирана във „второразрядни“ ешелони при приобщаването й към европейските институции. На България нямаше да бъде налаган огромен и строго формализиран „конспект“ за условията, които трябва да бъдат изпълнени за това приобщаване. При това важен е не толкова обемът на изискванията, колкото дълбочината на пластовете, които те преобръщат.

В нито един момент на 20 век България не е била пълноценна част от „Европа“, поне в смисъла, който се влага в това понятие днес. Далечните корени на цивилизационните различия се отнасят към разделянето на Римската империя, византийското влияние, религиозната схизма, османското владичество. Във всички тези континентални и глобални събития България е попадала от „другата“ страна, не там където се е формирало днешното понятие за европейска културна идентичност. Такива хилядолетни цикли не могат да останат без следи и претенциите за „европеизъм“ не само на България, а и на целия регион са напълно безпочвени. На тези земи липсват няколко културни слоя на развитие в посоката, в която те са протичали на Запад.

Неслучайно въпросът за противопоставянето между Изтока и Запада пронизва цялата българска следосвобожденска култура. В интелектуалния дебат европеизацията е ту недостижим копнеж, ту обреченост и съдба, „повеля на здравия разум“, която обаче ще бъде трудно осъществима, (ако изобщо е възможна). Силна традиция има и в демонизирането на запада. Авторитетни интелектуални среди гледат на западното влияние като на прокоба или в най-добрия случай като на модел, чието подражание не може да донесе нищо положително.

Ако цивилизационният аспект на въпроса на европейската идентичност е добре известен, стопанската му страна по-често е интуитивно почувствана. Безусловно е, че проблемът за европейската или неевропейската икономическа идентичност стои еднакво остро за България както в началото, така и в края на столетието. 20 век започва и завършва с мъчителното икономическо противопоставяне на България и Европа. Това става по два много различни начина, но корените на проблема остават идентични, защото става дума за по-дълбок „културен проблем“. Много бързо по-прозорливите умове разбират, че европейската култура и европейските стоки са свързани.

В началото на века Европа противостои като сила, наводнила българския пазар със стоки, за които потребителят отдавна (без дори да е знаел) копнее, а производителят проклина. Тази раздвоеност при възприемането на „европейското“ („модерното“) раздвоява и националното съзнание. „Европа“, от една страна, е враг, който разорява В същото време тя е еталон на прогреса и трудно достижима културна цел на елитите.

Запълването на тази пропаст е основният „екзистенциален“ проблем на българското икономическо развитие. Във всеки случай тя създава постоянен еталон за самооценка и самосравнение с външния свят. „Как ни гледа Европа?“ и „Доколко сме възприели нейните ценности?“ се превръщат в ключови и най-повтаряни въпроси на столетието.

Нагласите от началото на века са уловени много точно от уязвено-честолюбивото отношение на такъв интелигентен наблюдател като А. Ляпчев. „Докато политическата карта на разчленената Турска Държава отбелязва нови единици, икономическият облик на всички тези страни представлява една просторна картина, на която Европейците четат Ориент.“ Ориентът е колония. Той „не е способен на друго освен да прави износ на своите природни богатства и да се поучава на чужди фабрични изделия, без той да може сам да си ги набави“.

Седем години по-късно в един от класическите „манифести“ за философията на българската икономическа история Кирил Попов отива по-далеч като не разсъждава дали европейската култура трябва да прониква в страната, а задава по-съществения въпрос – доколко дълбоко е това проникване. „Историческият прогрес в България през 30-те години – създаване на атмосфера у нас за западноевропейска култура и в единични и изолирани сонди, опити, факти. България се разтвори в западноевропейското културно влияние и европейският културен вятър лъхна нашия живот и поразбута где по-плитко, где по-дълбоко повърхността му. Но да се мисли, че този вятър е бил буря, която е разклатила, разрушила и изкоренила от основите старите фирми и отношения – е повече от илюзия“. „Европейската индустриална атмосфера лъхна и подрови нашата домашна индустрия, ала тя нито я разруши с някоя особена бързина и сила, нито пък създаде до нея нещо ново, модерно. Еснафска доосвободителна България закрея бавно и заизчезва, обаче тя още се крепи и държи позиции с някои не особено големи видоизменения. Еснафското здание се поразклати полегна, поразруши се тук-там, ала то съществува на своето място даже с позамазани и позакърпени кюшета и части и не е позволило още да се съгради до него някое ново грамадно модерно здание… Страна на повсеместната дребна земеделска собственост преди 30 години, България и днес си е останала същата, без да е изменила общата си физиономия.“

Есето на К. Попов е образец на сравнителна социална динамика на балканските страни. За него тези държавици са периферия на Европа и нейната политика към тях е колониална, целяща да им попречи да й станат конкуренти. При тази прилика обаче икономическата политика в останалите страни е по-целенасочена и смислена.“Нещо повече, темпът на икономическо развитие, сравнен с темпа на развитието на силно прогресиращите страни, е миниатюрен, постигнатото ни през 30 г сравнено с постигнатото от тези страни и повече от малко“. „Истината е, че… напротив, при своите условия нашата страна е могла и е трябвало да се развива по-бързо“. Всички тези констатации са направени в разгара на най-успешното десетилетие на българския икономически възход!

В оценката на външните и вътрешните движещи сили на модернизацията превесът безусловно е на вътрешните. „Икономическото развитие на България е станало под стихийното въздействие на западноевропейската култура, възприемана непосредствено от населението по частна инициатива, станало е и за сметка на средствата на самата маса. Държавата не му е дава онова организирано съдействие, което тя е повикана да му даде и което другаде дава“.

Тук отново и в неочакван ракурс се появява и проблемът за „качеството“ на проникване на западната култура. „Докато в Румъния икономическият и културен прогрес изпъква по-силно, но е по-концентриран в изолирани класи и слоеве, в България той е по-слаб, но по масов.“ Тези два модела имат различни последици. Румънският води до образуване на олигархична прослойка и до поява на „конвертируема“ на Запад буржоазия. Едрият капитал в тази страна е действителна икономическа сила, която тежи в европейски мащаб. В България буржоазията никога не достига тези стандарти, като и най-изтъкнатите й представители не се отърсват от провинциалните си комплекси.

Именно масовото, но и повърхностно проникване на западната култура е ключовият проблем. И дори две десетилетия по-късно Ст. Бочев има известни основания да твърди, че българската икономика „с ускорен темп“ е преминала фази, които други са преминали по-бавно, или че европейското производство е помело основите на преходния стопански строй и в неговите оценки ударението пада върху повърхностното проникване на тези ценности, органичното им неприемане, „несимпатичността“ на капитализма за българина. На Ст. Бочев принадлежи непреходната формула, „нам се иска да получим благата на капиталистическия строй, но без капитализма“.

Така за двамата най-проникновени наблюдатели на българската стопанска действителност в началото на века България е една повърхностно модернизираща се страна. В края на века проблемът е съвършено същият, макар контекстът да е променен.

Днес отвън отново ни противостои „Европа“. Но дори нахлуването на нейните стоки и капитали да изглежда значително по-приемливо за българина, отколкото в началото на столетието, усещането за съществуване на бариера е не по-слабо. Приобщаването към пространството на стопанска култура, обозначено като „Европа“, днес придобива скучна и педантична форма. То е сведено до бюрократизирана механика на присъединяване към една „организация“, разписана и облечена в планини от напълно формализирани и сиви изисквания. На културния преход е наложен оловният печат на процедурата, Няма го стихийното, но и живописно противопоставяне от началото на века. Има сблъсък на две бюрокрации, само прикриващ истинския проблем и същевременно даващ възможност на Европа да контролира скоростта на процес, който самата тя не желае докрай и от който се страхува.

Промяната във формата не може скрие, че днес нищо не ни поставя много по-горе, отколкото в началото на века. Въпреки промените от последното десетилетие, повърхностното възприемане на ценностите остава, а самооценката на българина, както и оценката на европееца за него не са прогресирали особено. Културната пропаст между „Ориента“ на Ляпчев и Европа се запазва. Независимо от мощната интегрираща сила на стопанските събития през този век страната си остава на същото стъпало, както и преди 100 години.

Това твърдение може да се разбира и в тесния статистически смисъл. Статистиката показва, че през цялото столетие България не само не се е изместила от последните места по доход на глава от населението в Европа, но дори е задълбочила изоставането. Това, че страната е една от най-бедните на континента се отбелязва както от чужди, така и от български икономисти, като този факт често се използва от българските власти за по-снизходително третиране при международни преговори.

Според твърде приблизителните оценки на К. Попов за 1911 година годишният приход на лице в страната е 2,7 пъти по-нисък от този на Англия и около 1,8 под съответния показател за Германия и Франция. Тези цифри изглеждат значително завишени. По-късните данни – за 1926 година вече показват, че националният доход на лице в България е 13 пъти е по-нисък, отколкото в САЩ, 7,7 пъти под английския и 4 пъти под германския и френския. За приблизително същия период А. Чакалов дава малко по-различни оценки. Според тях разривът между дохода на човек в България и в развитите страни се движи между 3,1 и 9,5 пъти. Чакалов привежда и сравнения със съседни на България страни, които показват, че дори и в рамките на региона тя изостава. През предкризисната 1928 година доходът на глава от населението в България е 93 % от дохода в Румъния, 59 % от дохода в Югославия и 81 % от този на Гърция. Депресията води до известно приближаване на равнищата, като в общи линии уеднаквява България и Югославия, а Румъния изостава от българското равнище.

Относителната позиция на България остава непроменена не само количествено, но и качествено. Днес ние сме далеч както от „икономическа Европа“ (Европейския съюз), така и от „санитарния пояс“ на държавите от Централна Европа. Сега с нежелание всички у нас са принудени да признаят, че въпреки сходството в непосредственото минало Западът приема по различен начин Централна от Източна Европа. Геополитически и културно той е склонен да приеме първата, но не и втората.

Всъщност подобни признания са правени многократно и след Освобождението. Неявно това става например с назначаването на К. Иречек за министър на образованието. А през 20 век българската интелигенция неведнъж (през 1919/39/89 г.) е „въздишала“, че страни като Чехия, Унгария и Полша превъзхождат с качество икономическото и институционалното равнище на България.

***
Откъсът е от студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“ – „България 20. век“, изд. Труд, 1999 година
сн. pazari-vazrajdane.com




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"