Коментарите за смъртта на сектора са преувеличени, но манталитет и упорити малки детайли ни пречат да реализираме пълния си туристически потенциал…
Помните ли снимките на пустеещите Черноморски плажове в началото на летния сезон през 2019 г.? Обърнахте ли внимание на прогнозите за задаващ се порой от фалити на български туристически предприемачи, след като световният лидер Thomas Cook обяви несъстоятелност през септември? Който се интересува поне малко от състоянието на националната икономика, вероятно е дочул нещо за сериозните затруднения на туризма, с прогнози за поне 10% спад на приходите.
А знаете ли какви всъщност се оказаха обобщените резултати на туристическия бранш за предходната година? Според платежния баланс на БНБ, приходите по линия на международния туризъм за първите десет месеца на 2019 г. са точно толкова, колкото за първите десет месеца на 2018 г. – тоест, те са рекордни. Точните числа са показани на долната графика: отбележете, че резултатите за 2019 г. са само до края на октомври и нищо чудно секторът да повтори или да подобри с малко рекорда от 2018 г.
Разбира се, за мнозина в българския туризъм 2019 беше инфарктна година. Но ако перифразираме Марк Твен, слуховете за смъртта на сектора се оказват преувеличени. Раздухването на фалшив песимизъм е изгодно за туристическите предприемачи – така те имат основание да лобират за държавни помощи. През август премиерът изгря като слънце с обещанието за 15 млн. лв. държавна субсидия за чартърните полети. През септември от бранша си поискаха данъчни облекчения. През ноември в обществени поръчки бяха разпределени 15 млн. лв. за национална туристическа реклама.
Държавните субсидии за перспективни отрасли, изпитващи моментни затруднения, са стандартна практика в света и ако са добре обмислени, носят положителни резултати. Но да не забравяме, че в туризма се плащат най-ниски работни заплати (средно 700 лв. месечно), следователно и най-ниски ДДФЛ и осигуровки. При това, на населението в България е отказан диференциран ДДС за стоки от първа необходимост (храни, лекарства и книги), но големите в туризма начисляват върху нощувките само 9% ДДС.
С други думи, данъчните привилегии и директните държавни помощи за туризма вече са значителни – а ползите от нарастващите приходи не се разпределят сред заетите, нито пък облагодетелстват бюджета. Нещо повече – тъмни туристически интереси, прикривани с офшорни компании, стоят зад натиска за урбанизиране на ценните екосистеми в Пирин, Рила, по Черноморието и къде ли още не, както и зад деградацията на културния ландшафт в Созопол, Банско и т.н.
Родният туристически предприемач и отговорните лица в държавата трябва най-сетне да разберат, че туристическият продукт не е нощувка в хотел или вечеря в механа, а самата България.
На специалистите е добре известно, че по показателя „приходи от един чуждестранен турист“ България открай време чувствително отстъпва на дестинации като Хърватия или Гърция, а дори и на Грузия. Но ако съдим по националните политики в туризма, сякаш сме удовлетворени от посредствената му добавена стойност. Държавната помощ за сектора – не само и не толкова в пари, колкото в нови модели за създаване на стойност – трябва да се насочи за преодоляване именно на този недостатък.
Защо да наливаме още повече публични средства в сегашния модел, разчитащ на едрия, политически добре свързан собственик на големия хотел в големия курорт, който иска да посреща и изпраща чужденци на конвейер? Бъдещето на българския туризъм е извън курортите. Повечето от днешните ни курорти са наследство от Онзи режим, за който не беше допустимо чужденците да ходят насам-натам и да гледат как живее народът от другата страна на Желязната завеса. Българският туризъм тогава, а и сега, не създава приятели на страната. Той посреща случайни клиенти, а не гости. И сервилното отношение на ниско платения персонал не променя нещата.
През последните десетилетия все повече българи пътуват в чужбина с цел туризъм. Според личния си характер и интересите си, те се запознават с особеностите на другите държави и са натрупали много впечатления как е „там“ и как е „тук“. Нека за момент да опитаме да погледнем България с очите на чуждестранен турист. Какво ще видим?
Ще видим интересна страна с добър климат, прекрасна природа, голяма история, мили хора, изгодни цени, великолепна кухня и вина – но… Това „но“ е голямата беда на българския туризъм и то отнема конкурентните ни предимства далеч повече, отколкото ловките стратегии на големите туристически дестинации около нас. Добрата новина е, че повечето от тези „но“ може да се отстранят сравнително лесно и това ще даде не само по-добър туристически облик на България и перспективи за повече приходи, но ще се отрази положително и на националното самочувствие.
Първо, България се гордее с древната си история, но как гостът на столицата ще разбере за нея? Само не му препоръчвайте да посети Националния исторически музей. Разположен в края на града, до него се придвижва тролейбус, който сякаш се надбягва със заека от прочутата притча. Археологическият музей пък трудно побира величието си в старинната сграда до Президентството. София няма модерен исторически музей в центъра си – пък нека си се гордее, че расте и не старее.
Второ, какво ще види хипотетичният чужденец, когато прекрачи портите на Рилския или Бачковския манастир? Успешните (не само в туристическо отношение) държави не допускат толкова търговци в храмовете си. Трето, София не разполага с нормален достъп до най-големия си туристически ресурс. В една туристическа държава, природозащитният режим на Витоша би бил строг, а достъпът – с лифт от центъра на града.
Четвърто, за да влезеш в Двореца в Балчик, трябва да се наредиш на две отделни опашки и да купиш два различни билета, защото Софийският университет и Министерството на културата не могат да се разберат от десетилетия как се дели на две. Пето, може би най-големият културно-туристически потенциал на България остава световно непознат, въпреки милионите, пръскани за „национална реклама“. Впечатляващо с многобройните си и изкусно изработени предмети, най-старото златно съкровище в света още чака хората да го открият във Варна.
Шесто, истински български вина ли се предлагат на гостите на курортите, или евтини червени и жълти течности от кутии? Виното е култура, то създава отношение и спомени (ако се приема в разумни количества). Българското вино лесно може да създаде пожизнени приятели на България – но трудно намира път до масовия чуждестранен турист, изместено от малоценни сурогати на престъпно ниска цена.
Дори не говорим за международно летище за все по-известния Пловдив или магистрала до и градско планиране за Велико Търново: по какви пътища ще минат автобусите на туристите, решили да посетят поразителните тракийски гробници край Старосел или Шипка? Как ще обясним на чуждия гост, че българският фолклор лети в космоса, когато от всеки ъгъл на курорта се лее брутална чалга? Ще повярват ли в древната ни история гостите, когато старинните крепости и дворци са подложени на „реставрация“ в стил Дисни?
А когато индивидуалният, млад турист реши да се запознае по-отблизо с живота в България и си купи билет за БДЖ, ще го убедим ли, че страната ни е по-различна от железниците й? Как ще му обясним защо по Черноморието заради стената от пустеещи бетонни хотели не остана място и желание за един единствен добре организиран къмпинг?
България не разполага с Пирамидите на Гиза, но културните и природните ни ценности са значителни и позволяват да развиваме туризъм, конкурентен на прочутите ни съседи. Това, което липсва на българския туризъм, не са държавни дотации или евтина работна ръка. Българският туризъм се нуждае от нов модел, скъсал завинаги с наследството на „соца“. Родният туристически предприемач и отговорните лица в държавата трябва най-сетне да разберат, че туристическият продукт не е нощувка в хотел или вечеря в механа, а самата България.
