Пожарникарите стоят в отредените за тях помещения, пият кафе, играят карти, забавляват се и се молят да няма пожари. Ако лумне някъде пожар, хукват да го гасят. Поразиите остават за сметка на потърпевшите.

Съвременният ни макроуправленски елит притежава сходен пожарникарски манталитет. Министерските служби се оценяват като божи късмет, който трябва да се експлоатира по най-добрия начин. Стремиш се да поддържаш спокойствието си и избягваш да се ангажираш с рискови начинания. Доминира максимата: ще я караме така, а ако възникне нещо – тогава ще мислим.

Периодично възникват „неочаквани“ пожари. Ту хората с увреждания ще се разбунтуват, ту учителите, ту полицаите, ту протест за разбити пътища, ту ще възникне някаква чума по свинете, ту въздухът ще почне да трови хората, ту водата ще изчезне, ту боклук ще ни затрупа. Вероятно в недалечно бъдеще ще бъдем „изненадани“ и от други пожари. В допълнение ще се намери някой досаден журналист, който ще си пъхне носа в забранени зони и ще открие някоя и друга министерска далавера или гаф. И тогава трябва  да напуснеш министерския рахатлък, да хукнеш насам-натам и да се опитваш да гасиш (все „непредвидени“) пожари. Обяснението винаги е едно и също: лошо наследство, не може да се предвиди, няма пари, ще го оправим, но някъде в бъдещето …

Всякакви т.нар. обективни причини за възникващи социално-икономически неблагополучия имат своя субективен зародиш. Преди всичко макроикономическият елит не е добре подготвен. Дипломи бол, но съдържанието им е кухо. Макроикономическото управление приема на въоръжение архаични (зомби) методи с надеждата да осигури автоматизъм, който изключва отговорността. Такива методи са паричният съвет, плоският данък, антидефицитният радикализъм, свеждането на фискалната политика единствено до финансиране на управленските структури, т.е. отказ от фискална политика, удобната екстраполация на правителствените средносрочни финансово-икономически прогнози. Надделява стремежът за осигуряване на управленско спокойствие с надеждата, че нещата се оправят от само себе си. 

Премиерът се появява почти винаги на местопожарището. Вади маркуча и почва да гаси. Гасителят, който се излива от маркуча, са пари от държавния бюджет – непланирани за конкретните цели, но винаги на разположение. Перото в държавния бюджет, което понася неочакваните харчове, са капиталовите разходи. Страдат публичните инвестиции, от които страната има остра нужда, но това е за сметка на бъдещето, може би дори на непосредственото, но все пак на бъдещето. Великият икономист Кейнс беше доловил цинизма на управлението: „В дългосрочен план всички сме мъртви“. Важно е настоящето, а за бъдещето да му мислят други!

Премиерът не демонстрира експертни възможности в областта на финансите и на икономиката. Той се доверява на своите министри, най-вече на финансовия си министър. В действителност финансовият министър е единственият финансово-икономически съветник на премиера – както сега, така и преди. От други той няма нужда и никога не е имал нужда. Членовете на правителството не са в състояние да опонират професионално на финансовия министър, а грижата на финансовия министър е спокойствието в собственото му министерство. Съществува фиктивен Фискален съвет, който трябва да бъде коректив и е отговорен пред Народното събрание, но неговата дейност (поне за сега) се свежда до почистване на праха от костюма на финансовия министър.

Повсеместно е опиянение от бездефицитния бюджет при условие, че страната е фактически член на монетарен съюз (еврозоната), в който доминират вижданията за дефицитно финансиране на публичните инвестиции. Специалисти от Германския институт за икономически изследвания (DIW) оценяват самоцелното придържане към балансиран бюджет (наречен от тях „черна нула“) като изцяло погрешно решение. Съществува страх от традиционната за България правителствена злоупотреба със средства от емитирани държавни задължения, но проблемът не е във величината на държавните задължения, а във формите на тяхното използване. Япония например отчита правителствен дълг от 238% от БВП през 2018 г. (десетократно повече от България), но няма проблем със стабилността на финансите и икономиката си. България се отказва да използва чужди пари в свой собствен интерес, т.е. не използва бюджетния ливъридж.

В монетарния съюз се наблюдава преливане на ефекти, като дисциплинираните държави поемат част от негативите на недисциплинираните. Трансмисионните канали са достатъчно разнообразни, включително и отчитаното у нас през последните години масирано изтичане на местни капитали в чужбина. България, в която има неотложна необходимост от финансиране на публични услуги и дейности, предпочита да подпомага недисциплинираните държави от еврозоната. При това поддържа достатъчно високо равнище на самодоволство от този си акт. Ефектът се изразява включително и в бетонирането на опашкарската ни позиция в ЕС.

Второ, на по-ниските равнища на управление доминират партийните назначения. Не експертността е определяща, а лоялността. Обиграните службогонци набързо се ориентират в обстановката и се стремят да угаждат на висшето началство. Знае се, че може и да се издъниш като непосредствено управляващ някаква подчинена структура, но доказаната лоялност ще ти осигури ново партийно назначение. Имитираш началниците си – поддържаш статуквото, не поемаш рискови инициативи, стремиш се да потушаваш мини пожари. Това е обстановката, в която виреят многочислени калинки.

Съвременният управленски елит има основания за задоволство. Печелят се избори и (ако продължим със спортната аналогия) всяка победа е редно да има свой собствен награден фонд. Печелившите го знаят прекрасно, търсят си наградния фонд и го консумират. Дава им го негово величество българският избирател, т.е. българският данъкоплатец. Без много да се замисля данъкоплатецът предоставя на обиграните партийни функционери правото да управляват (по-точно – да заиграват със) неговите бъднини.

На масовия избирател не достигат знания и култура. Шири се повсеместна политическа и икономическа неграмотност, както и мъгляви догадки за принципи и правила на макроикономическо управление. Образованието от началното училище до университета неглижира знанията за устройството на общественото управление, а политическата проблематика се оценява като ненужна и досадна тежест. Етикетът „политизиране“ се превърна в най-голяма обида. Така се поддържа прекрасна среда за виреене на недорасли политици, които съумяват да превърнат политиката в изключително доходоносен собствен бизнес.

Широко е разпространено мнението, че България не случва на сносни политици. Въпросът е дали българският народ предпочита и избира самостоятелно некадърни политици, на които поверява съдбата си, или че не е в състояние да роди изтъкнати, честни и можещи политици, които да поведат страната към европейските стандарти? Показателно е, че през 2019 г. кметът на Несебър беше преизбран от своите съграждани, въпреки че е обвинен за участие в престъпна група за купуване на гласове с още трима представители на местната власт. Всички ние се ласкаем от самочувствието си на европейци-кореняци, а се отличаваме с неевропейско поведение и манталитет. Европа не е толкова географско понятие, колкото комбинация от начин на мислене, отношение към обкръжаваща среда в най-общ смисъл, възможност за намиране и внедряване на печеливши успешни решения на национално равнище, поемане и носене на национална отговорност. На всичко това трябва да се научим.

Интелигенцията е тази, която следва да потисне своята високомерност (а дори и нихилизъм), да се ангажира открито с гражданска позиция, да анализира и формулира политики за успешното ни европейско включване и да понесе своята отговорност в името на благоденствието на народа си.