Представяме новата книга на доц. д-р Теодор Дечев „България и Украйна – цивилизационни разломи и политически успоредици“ (ВУСИ, 2023), публикувайки последната й част – заключението, в което авторът прави кратко обобщение на изследването и дефинира някои от акцентите, които могат да бъдат извлечени от текста…
I.
Опитът на България, потвърден от украинския опит, показва, че политическите сили, извършващи радикални реформи с много значим характер не могат да разчитат на обществена подкрепа за продължителен период. В най-добрия случай, това е продължителността на един мандат на парламента.
Хората, които отхвърлят реформаторите (тогава, когато последните поискат втори мандат) имат различни мотиви, като може би най-разпространеният от тях е убеждението на публиката, че политиците от реформаторската сила са се облагодетелствали от проведените реформи. Към тях разбира се, трябва да се добавят хората, които са против реформите по принцип, както и хората, които не одобряват начина по който се провеждат реформите.
На представителите на реформаторските сили, в това число и на техните лидери е свойствена самозаблудата, че публиката трябва да ги оценява положително заради свършеното от тях и така да се каже „да ги обича по подразбиране“. За съжаление, това не е вярно.
Създаването на всеобща истерия срещу „корумпираната система” е една от формите на умело „управление на хаоса”, което се използва от политтехнолозите. Не може по никакъв начин да се отрича съществуването на корупция в Украйна или в България, нещо повече – тя може да се открие на всички нива на социалната йерархия и далече не само по върховете на обществото. Нивото на корупцията при това е неприемливо високо. Но нито е справедливо, нито е правилно да се хвърля цялата вина за всеобщата корупция единствено върху властимащите.
Трябва да се отбележи, че примери на отхвърляне на политическите сили, които са извършили дълбоки, радикални реформи могат да се привлекат и от историята на други страни в най-ново време. Би могло да се напише цяла книга, посветена на събитията в Чешката република от края на 20-ия век, когато „партиите на прехода“ бяха масирано атакувани от движение, наричащо се с многозначителното название: „Благодарим, а сега си вървете“.
На база на направеното обобщение за България и Украйна, към което могат да бъдат привлечени примери и от други страни като Чехия, може да се направи изводът, че обществото е склонно да отхвърля реформаторските политически сили, след прокарване на тежки, радикални реформи, като ги замества с хора, чиято най-голяма „заслуга“ е че не са били ангажирани в управлението до този момент. Времето на което могат да разчитат реформаторите за осъществяване на своите програмни намерения е ограничено и те трябва да имат това пред вид в хода на реформаторския процес.
II.
Смяната на реформаторските сили с нови, най-често силно популистки формации с екзотични лидери, е съпроводено с разгаряне на враждебни кампании срещу реформаторите, което отново почива върху убеждението на публиката, че последните са се възползвали в максимална степен от провежданите от тях реформи и произтичащите от тях мерки и политики.
В кампаниите срещу реформаторите в държавите от посттоталитарното и постсъветското пространство, е обичайно да се включват и нереформираните съдебни власти и „прокурорски паркети“. Тези кампании често са свързани с тотално отричане на направеното от реформаторите, стигащо до абсурд. Много често зад кампаниите срещу реформаторите стоят и плутократи или олигарси, които са били ощетени в хода на извършваните реформи, без значение дали това е станало справедливо или не, с рационални аргументи или не.
Добрата страна на нещата е, че твърде често инерцията създадена през периода на управление на реформаторите е толкова силна, че на дошлите на власт след тях популисти им се налага да продължат да следват в определена степен дотогавашната обща ориентация на политиката на страната, особено що се отнася до външната политика.
Също така, при форсмажорни обстоятелства, е възможно даден популистки лидер „да извърши квантов скок“ и да се позиционира като национален лидер, какъвто е случаят с президента Зеленский. Обратно, при такива обстоятелства е възможна и пълна политическа деградация, какъвто се оказа случаят със Симеон Сакскобургготски.
III.
Според тезите, защитавани от Самюел Хънтингтън в прочутата му книга за сблъсъка на цивилизациите, съществуват така наречените „страни на разлома“, в които се сблъскват различни цивилизации. Като такива, Хънтингтън посочва Турция и Украйна. Към тях обаче със сигурност трябва да прибавим и България, като у нас „разломът“ е сходен с турския – той минава през цялото общество, а не е с ясна териториална граница, както твърди Хънтингтън за Украйна.
Може основателно да се твърди, че териториалната граница далече не е толкова постоянна, както се твърди в книгата на Хънтингтън и това се потвърждава от различното разпределение на резултатите при различни избори за президент на Украйна. (Границата, прокарана от Хънтингтън съвпада с границата между областите в които са спечелили Леонид Кравчук и Леонид Кучма по време на надпреварата си в президентските избори от 1994 година).
Също така, последният най-актуален опит от поведението на украинската нация по време на изключителни обстоятелства – ескалацията на военните действия по време на войната срещу Русия след 24 февруари 2022 година, показва, че е възможна и промяна в качествения характер на „разлома“ – той може дори да започне да се затваря. Възможно е, при благоприятен изход от военните действия, Украйна в значителна степен или напълно да престане да бъде „страна на разлома“.
За България може да се направи основателното предположение, че съществуването на „разлома“ ще се запази при всякакъв изход от войната в Украйна с крайно неблагоприятни последици за обществото и за целостта на социалната тъкан. Може да се направи хипотезата, че при запазване на нивото на обществена конфронтация, в България може да възникне сегрегация от типа на сегрегацията в Съединените щати през 50 – 60-те години на миналия век, макар че тя няма да бъде на расов принцип, а въз основа на различия в ценностната и съответно – в геополитическата ориентация[1].
IV.
Конфликтът между привържениците на Украйна (които се разглеждат по подразбиране и като привърженици на ориентацията на България към „организирания Запад“, и към „евро-атлантическите ценности“) и привържениците на Владимир Путин и на следвания в момента от Русия политически курс е в крайна сметка и конфликт между привържениците на рационализма, които вярват в науката и нейните възможности и хората, които са се отдали на някакво съвременно мракобесие, на някакво (за съжаление фалшиво) търсене на „духовното“ и са готови да приемат на вяра всякакви трансцедентални и ирационални твърдения, които варират в границите между твърденията, че Земята е плоска и отричането на ваксините и „прегръщането“ на всяка конспиративна теория, която уличава Запада, либералите, демократите и учените в някакъв сатанински заговор.
V.
Въпреки песимистичното очакване, че „цивилизационният разлом“ в България ще се запази при всякакъв изход от войната в Украйна, представените възможни сценарии за развитие на събитията имат стойност. Те биха били полезни и за действащи политици, и за администратори, и за ръководители на силовите структури. Действително, в книгата не се предлага начин за затваряне на „цивилизационния разлом“ в България, но изброените категории „фактори“ биха могли да основават поведението си върху тези сценарии.
Може би най-важно е иначе песимистичното заключение, че както и да завърши войната н Украйна, „цивилизационният разлом“ в България, общественото разделение и конфронтацията ще си останат в „пълен размер“.
Принос на книгата са дадените отговори на това:
- какво трябва да разбираме под „пълно поражение на Русия“;
- какви биха били възпиращите фактори за руския реваншизъм след евентуалното поражение на Въоръжените сили на Руската федерация;
- как биха могли да бъдат заплатени репарациите за нанесените чудовищни щети от руска страна в Украйна, включително чрез изземване на приходите от износ на въглеводороди за европейските страни по различни контролирани схеми и чрез продължаване на ограничаването на стратегически ядрени оръжия и получаване на приходи за възстановяването на Украйна по примера на някогашната програма „Нън – Лугър“;
- вероятният отказ от „картагенски мир“ в случай на руско поражение;
Разгледаните взаимовръзки между условията на един бъдещ мир и положението в България също трябва да се отнесе към оформилият се в тази област „пакетен научен принос“.
VI.
В контекста на днешното геополитическо и геоикономическо положение, с основание може да се претендира, че направеният анализ на ролята на енергийната диверсификация, на работата на Южния газов коридор, на партньорството с Азербайджан и страните от Средна Азия за удържането на руската агресия също е от значение и има приносен характер.
Този въпрос е свързан не само с нанасянето на поражение на агресивния руски имперски експанзионизъм и милитаризъм, но и с дългосрочната перспектива на енергийната сигурност и независимост на значителни части от Европейския съюз, в това число и негови перспективни бъдещи територии.
[1] Тезата, че сме изправени пред задълбочаване на общественото разделение и има основание да очакваме разделяне и дори сегрегация не представлява очакване за далечното бъдеще. Напротив, събитията са изключително динамични и дори чисто техническото забавяне на публикуването на тази книга, направи така, че новите прояви на изостряне на конфронтацията между евро-атлантици и привърженици на путинова Русия, се появиха преди книгата да стигне до читателите.
Очевидно е, че един от основните недостатъци на академичното писане и академичното публикуване е опасността да закъснееш в много важен момент. Дано в случая това изоставане във времето няма фатален характер, но вече сме свидетели на първите симптоми на още по-голяма радикализация на ценностните (и съответно – политически) общности у нас, стоящи от двете страни на фронтовата линия в конфликта Русия срещу Украйна, за който вече писах, че освен напрежение по линията на „цивилизационния разлом“ представлява пореден (в исторически план) сблъсък между рационализма и здравия разум от една страна и мракобесието и обскурантизма от друга.
Демонстративният отказ на няколко заведения в поне два града от България – София и Варна, да обслужват привърженици на политическата партия „Възраждане“, предизвикан от няколко поредни техни изстъпления, „драсва“ първите щрихи на картината за една засега още само потенциална, но напълно възможна сегрегация, която да бъде далече не само в кафенетата, магазините и кръчмите.
От друга страна, агресията на привържениците на „Възраждане“, които тероризираха администрацията на филмотечното кино „Одеон“, както и самите зрители, неочаквано бързо доведе до ответна реакция на силите, които най-общо бихме могли да наречем „либерални“. Събирането на гражданска инициатива, която да се противопостави на демонстрациите на „Възраждане“ пред кино „Одеон“ в София, беше ярка демонстрация на способността на привържениците на евро-атлантическите ценности да се самоорганизират и да влизат в конфронтация със сили, които до този момент смятаха, че физическото насилие, вербалната агресия и други подобни средства за „нерегламентирано“ налагане в политическите спорове са техен монопол. Това стана на 15 юни 2023 година, след като междувременно привържениците на „Възраждане“ бяха успели да провокират една кинопрожекция и в Пловдив.
До сблъсък не се стигна, защото събирането на либералните сили беше предварително обявено и привържениците на „Възраждане“ благоразумно не пожелаха да проверят дали „теорията на либералния бой“ може да има и практически приложения.
Така че, споменатата в начало теза за разделението получава убедително потвърждение. Това разбира се, не е никакъв повод нито за радост, нито за задоволство, а най-малко за гордост, че в анализа е бил предвиден подобен възможен ход на нещата. Но такава е тенденцията и тя е ясно изразена.
