Кратката история на град Средногорие обяснява защо отговорът е „не“. Вместо сливане, необходимо е междуобщинско сътрудничество
Икономиите са нещо необходимо в държавното управление, но само ако са добре обмислени. В противен случай ползите от спестените средства може да се окажат по-малки от причинените щети. Подобен е казусът с окрупняването на общините в България.
В страната има 265 общини, някои от които са действително малолюдни. От години се коментира, че поддържане на общинска администрация в общини с 2-3 хиляди жители (а има и по-малки) е нецелесъобразно. Както заявява Фискалният съвет, „намаляващото население прави административната тежест за малките общини непосилна“.
Действително – колкото и малка да е общината, тя се нуждае от: кмет, заместник-кмет, председател на общинския съвет, секретар, счетоводител, деловодител, юрисконсулт, няколко експерти и персонал за поддръжка на общинските сгради и автомобили. Публичните средства за всички тези заплати и осигуровки на много места не съответстват на реалната услуга, която хората получават.
По тази и други причини Институтът за пазарна икономика се обявява за „териториално-административна реформа, която да окрупни част от фрагментираните днес общини“. Много българи виждат логика в това предложение, но монетата има и обратна страна.
Не най-маловажно възражение срещу окрупняването на общините засяга събирането и поддържането на статистическа информация. Днес изследовател може да проследи динамиката на населението в различните части на България още от края на XIX век, защото общините като цяло са запазили границите си. Вече се събира и по-подробна информация на общинско ниво, която позволява задълбочени стопански анализи.
Така например, ползвайки секторни данни за икономиката на планинските общини в България за 20-годишен период, през 2024 г. приложих многофакторен модел и успях да докажа, че регионалната демография не се влияе от размера, а от производителността на промишлените предприятия. Един съвременен завод може да забави и дори да спре обезлюдяването – но не и добивът на подземни изкопаеми.
Посоченият извод е статистически гарантиран и говори за нуждата от сериозни промени в регионалната икономическа политика. Ето такива изследвания и изводи ще станат много по-трудни, ако малките общини бъдат слети с големите.
Има и по-сериозни аргументи „против“. Много от малолюдните общини в България са разположени по границите, включително външни за ЕС. Трекляно и Бойница – и двете общини с население под 1000 души, граничат със Сърбия. Малко Търново и Болярово – с под 3000 души – са на границата с Турция.
Каналджиите на мигранти и контрабандни стоки, включително наркотици, ще се зарадват, ако общинската власт в граничните райони бъде допълнително отслабена. Нещо повече, в тези периферни територии самото поддържане на общинска власт – независимо какви публични услуги доставя – е заявка за национален суверенитет. Така че стриктното придържане към демографски или финансово-икономически показатели относно това дали една община има право на самостоятелно съществуване е късогледо.
Без да влизам в подробности, също и религиозният и етническият фактори не са без значение в административното делене на страната. Интересуващите се от регионално развитие имат пред себе си достатъчно примери, насочващи размислите към хипотетични ситуации, в които похарчването на няколко милиона повече за заплати на общински служители може да се окаже най-малкият проблем за държавата.
В наративите на Фискалния съвет и на ИПИ се изтъква, че в някои общини 50% и повече от заетите са в публичния сектор. Това наистина е така и е неблагоприятно – но да се реагира на този факт, като се „режат“ работни места в общините, не би било разумно.
Ситуацията е дори по-тревожна, защото обхваща не просто общини, а цели области. От 16 250 наети лица в област Видин през 2024 г., наетите в държавното управление, администрацията, образованието и здравеопазването общо са близо 7 000. В областта безработицата е двуцифрена, независимо че на национално равнище отчитаме рекордно ниски стойности – а в някои общини варира в границите 25-50%. В области Монтана и Враца положението не е много по-добро.
Общинската заетост е палиативен начин държавата някак да помогне на обширни райони от страната, където възможностите за предприемачество са крайно оскъдни, а частният сектор не предлага адекватни работни места. Палиативната грижа е все пак грижа.
Безпристрастен анализатор би видял във всичко това знак за провала на възприетия през последните десетилетия държавен подход към регионалното развитие. Всичко, което бе оставено на „свободния пазар“ – преработваща промишленост, енергетика, туризъм, селско стопанство – обилно кръвопуска работни места, а някаква стабилност има само в публичния сектор. Регионалната икономика от години е на командно дишане, а сега се предлага да й бъдат отнети и животоподдържащите системи.
Ако общинската заетост бъде свита, както предлагат Фискалният съвет и ИПИ, нивото на заплатите в малките общини ще спадне рязко – каквато сякаш е целта на тези предложения. Но ще бъде ли това от полза за регионалната икономика? Съмнявам се.
Сдружението на общините (НСОРБ), което също е против окрупняване, издига на преден план и аргумента за осигуряване на достъп до административни и социални услуги. Сливането на общини може да доведе до ситуация, в която възрастен човек ще трябва да пропътува 50-60 км (по лоши пътища и със собствен транспорт), само за да подаде документи или да се срещне с представител на властта или социалните служби.
Ако престанат да бъдат общински центрове, няколко десетки селища ще изпаднат в още по-голяма социална и демографска депресия и ще се изпразнят от население. Да се позволи нещо подобно определено не е държавнически подход.
Разбира се, изредените аргументи „против“ не означават, че нещата трябва да продължат постарому. Но вместо „сливане и закриване“, може да се заложи на по-гъвкавата практика за междуобщинско сътрудничество. Един юрисконсулт може да покрие нуждите на примерно пет малки общини. Между 3-4 съседни общини може да се създаде общо звено „Териториално и селищно устройство“: главният архитект ще приема граждани по един ден от седмицата във всяка община.
Перспективно е и създаването на общи центрове за европейски проекти: малки общини със слаб административен капацитет изпускат милиони, защото нямат експерти, които да пишат европроекти. Подобни центрове ще донесат значителна добавена стойност, защото проектите ще предвиждат интеграция на регионалните ресурси: общ туристически маршрут, ремонт на свързващ път, общи системи за управление на отпадъците и т.н.
Междуобщински предприятия за комунални услуги са друг инструмент, който може да направи ненужно механичното „сливане на общини“. Още по-голяма е перспективата за общ ИТ отдел и споделен сървърен център, който да покрие примерно 10 общини.
За да станат възможни тези неща, които ще подобрят публичните услуги и ще засилят регионалната динамика, без да е нужно „рязане“, са нужни промени в Закона за местното самоуправление, регламентиращи правата и отговорностите на „Асоциации от общини“. Тоест, моделът е известен, но остава да се появи и политическа воля.
Впрочем в теренни изследвания съм намирал подобни неформални асоциации от общини в Източна Стара планина и в Югозападна България. Изправени пред липса на подходяща законова рамка, а още повече пред липса на достатъчно ресурси за развитие, българските общини се самоорганизират и съюзяват на съседски или друг принцип.
Може би най-убедителният аргумент „против“ механичното сливане на малки общини дава историята. През 1978 г. е направен подобен опит, като Златица и Пирдоп са слети в град Средногорие, а към тяхната община са добавени Челопеч, Чавдар, Мирково и Антон. Това търсещо „ефективност“ обединение се разпада скоро след падането на комунистическия режим и съдбата му е поучителна.
От самото начало има яростни спорове коя да е „столицата“ на Средногорие. Когато София решава това да е Пирдоп, Златица е дълбоко засегната, защото губи и името, и статута си на градски център. Освен това се чувства финансово ощетена: средствата, постъпващи в общинския бюджет от МДК (днешния металургичен гигант на „Аурубис“) се разпределят от Пирдоп. Хората са убедени, че Пирдоп си прави паркове и си асфалтира улиците и не оставя нищо за останалите в общината.
Веднага след Десети ноември в Златица се организират комитети за отделяне от Пирдоп и за връщане на старото име. Правят се протести с масови подписки. Предстоят местни избори, но става ясно, че нормална кампания за кмет не може да се проведе. За да се предотвратят пътни блокади и може би сблъсъци, държавата е принудена да се намеси бързо и така с Указ 255 на Президента от 22 август 1991 г. изкуственият град Средногорие престава да съществува. На мястото на старата община възникват шест нови.
Подобни конфликти са неизбежни, ако пак тръгнем да сливаме общини от съображения за „чиста ефективност“. Впрочем отделената от Средногорие община Чавдар с население 1130 души показва, че и съвсем малките административни единици може да се развиват успешно. Да вземем и Маджарово: само преди 15 години пример за регионален провал, днес благодарение на екотуризъм и животновъдство общината се стабилизира демографски и се прочува с дивата си природа.
Една от записаните от Петко Славейков български народни пословици гласи „Зарад бълхата изгаря юрганя“. Тоест, в опит за преодоляване на досадни, но сравнително малки дефекти някой може да унищожи много по-големи и ценни неща. Реформа на националната регионална политика е категорично необходима. Но тя не трябва да се извършва механично, и със сигурност трябва да отчете много по-широк кръг аргументи от „чистата икономическа целесъобразност“.
