Анализът на доц. Красен Станчев е публикуван през 2006 година в бюлетина на Института за пазарна икономика
Едва ли има време на годината, когато хората си пожелават по-често „щастие”, отколкото в периода на въвеждане, тълкуване и ритуализация на новото (накъсо – на инициация) около изпращането на старата и посрещането на новата година. Зад тези пожелания се таят определени схващания за природата на човека и неговото съществуване. Ако не са правилно разбрани, с тях е по-лесно да се злоупотребява.
Езикови бележки
„Щастие” в английския и германските езици произлиза от схващането за удобна, подходяща случка, събитие; а „щастлив” обикновено означава „облагодетелстван” от обстоятелствата, съдбата и причиняващ известно удоволствие. За разлика от „радостта”, радостното състояние, щастието предполага по-затихнала страст на положителното изживяване, по-малко екзалтация и повече времетраене на изживяваното.
В латинския и романските езици „щастие” е синоним и вероятно произхожда от „плодородие” (на земята), „изобилие”, „благополучие” и „успех”, а и съответните прилагателните са тъждествени по смисъл на тези значения. Славянската етимология на „щастие” само на пръв поглед е различна от романската. Очевидно думата има връзка с „участ”, „дял”, „пай” и „съучастие”. Тези думи са свързани и със значението на „бог” и „съдба” и означават „добра участ”. (Смята се, че съставките на думата „щастие” идват от санскритски и че „съ”, „щъ” означават „хубав”.)
Тъй или иначе, във всичките тези езици щастието е желана неочакваност, съдържа елемент на случайност и е свързано с отделния човек и някакво неповторимо стечение на обстоятелства. Близки по значение са „благополучие” и „благоденствие”. И във всичките тези езици (дори в руския, на който стари теолози и някои съвременни политолози приписват особена колективност и „съборност”) има пословици от рода на „всекиму неговото щастие”, „в чуждото щастие не можеш на вникнеш” и пр.
Икономиката, която в крайна сметка се занимава с отношенията между хората и техните действия, а не с „обществения” и „стопански” свят извън тях, помага за разбирането на щастието. Разбира се, има икономически теории и понятия, които могат да се тълкуват и използват по начин, който просто обърква.
„Стандарт” вместо щастие
Защото щастието е индивидуално и зависи от случайности и неповторими изживявания, то не може да се мери. Или поне не може да се мери лесно. Историците на стопанството и на икономическите учения биха вероятно се съгласили, че в основата на стопанските избори, решения и процеси стои стремежът към щастие. Една аксиома на Йеремия Бентам, смятан за родоначалник на утилитаризма, дори казва: „Най-голямото щастие на най-много хора е мярата на онова, което е правилно или неправилно.”
Вместо да мерят щастието, икономистите или по-скоро статистиците, са измислили заместващо понятие – „стандарт на живот”. Политиците с удоволствие злоупотребяват с това понятие. Злоупотребата става възможна частично защото при „стандарта” интуитивната яснота на „щастието” се разпръсква в множество други термини.
Стандартът на живот се мери чрез реалния доход. А реалният доход представлява доходът в паричен израз, коригиран чрез разходите за живот и чрез въздействията на неща като здраве, безработица, замърсяване на околната среда, положение на жените, децата и малцинствата в обществото, пренаселеността на градовете и свободното от работа време. Няма лошо. Но въпросът е какво следва от тези измерения и за какво се използват числата на икономистите. Ако някоя от тези корекции на дохода в паричен израз бъде политически оценена като много важна, най-вероятно е правителствата да създадат някаква бюрокрация, която да се занимава с проблема. Вместо преследване на щастието, ще се стигне до „полиция на щастието”, която следи как някой от тези проблеми се решава.
Доходът така, както го отчита статистиката, е винаги в миналото, а ритмиката на неговото производство и изразходване е нагодена към процеса на събиране на данъците. Той само конвенционално съвпада с началото и края на астрономическата нова година или с началото и края на културната нова година (т.е. с Коледа в християнската традиция, на която съответстват други празници в другите религии). Във всяка съставка на понятието за стандарт на живота може да бъде намерен повод за специална политика, която да намали щастието като естествено преживяване. Злоупотребата се улеснява и от обстоятелството, че меренето на дохода е по повод на големи съвкупности, обикновено свързани с дадена юрисдикция, данъчна и политическа система – с т.нар. национално стопанство. Това са въображаеми същности, в които индивидуалното стечение на обстоятелствата за отделните хора се губи. Дори се получава, че това особено състояние е следствие на общото. Всъщност обаче причинността е точно обратната – не „жизненият стандарт” следва от „брутния национален доход”, а личното щастие е основата на общото благополучие, което после се оказва „БВП” за определен период време.
Човешкото поведение около Нова година
В много страни отчитането на този период съзнателно е наместено не в края, а в средата на астрономическата и културната година. Тогава насилствената „солидарност” чрез правителственото преразпределение и доброволната, естествена солидарност на хората (на Дядо Коледа) се различават по-лесно, а изместването на втория тип солидарност от първия е по-малко изкусително в политически смисъл.
Когато на Нова година ви пожелаят например „здравето на скалата и дълголетието на орела” (пожелание много разпространено във фолклора на много народи от Централна Азия), очевидно е, че те не трябва да се случат на абстракцията „БВП”, на данъчните власти и законодателното събрание на юрисдикцията, в която живеете, а на вас самите. Онези неща просто нямат тяло, а вие имате и тъкмо то може да е здраво или болно, да живее повече или по-малко време.
Солидарността се появява и проявява в правенето на подаръци, в доброволното преразпределение. Т.е. хората правят подаръци на близки и роднини, на онези, които обичат и уважават, към които изпитват съжаление, или на онези, чиято обществена роля е ценена. Това става от само себе си, естественото и доброволно. Когато например Христос съветва да дадем втората си риза на ближния, той няма предвид данъчните власти, а онези, които са до и около нас. И това е именно съвет, а не заповед.
Институирането чрез държавата на индивидуални ценности и идеи като братство, общност и обществена солидарност е осъществено само теоретически, в утопичните на описания на обществените устройства, организирани на основата на колективни права. Опитите да се осъществят утопичните планове на територията на определени юрисдикции (държави) винаги са довеждали до монументални човешки и стопански нещастия.
Това не е случайно. Когато се събират средства от големи групи хора, ограничен кръг от тях се организират по-лесно за тяхното използване за своя полза, отколкото голямата група, от която са събрани средствата. Разходите на множеството отделни хора за финансиране на тази частна полза могат да бъдат и са сравнително малки в сравнение с облагата на малцината. Но дори и когато те са разкрити като осъдително скъпи и непосилни, организирането на противодействие най-често също изисква големи жертви. Нещастието на мнозина често финансира щастието на малцина. Такава е логиката на колективното действие, описана много добре през 60-те години на миналия век от икономиста Мансър Олсън. „Няма общество, в което мнозинството да граби малцинството; обикновено става обратното”, гласи един от известните афоризми на Фредерик Бастия.
Щастие и пазар
Ако на пазара купувате, а някой нещо успява да ви продаде, това се случва, защото вие давате по-малко, отколкото сте готови да платите, а той или тя получава от вас повече, отколкото са очаквали. Това са т.нар. разкрити предпочитания, въведени в икономическия анализ през 1938 г. от докторската дисертация на Пол Самюелсън. Разбира се, сделката ще се осъществи по този начин, ако е доброволна, ако външни сили не ви принуждават да я извършите и ако самото договаряне не е скъпо. Тогава и двете страни са доволни и в някакъв смисъл щастливи.
В основата на това доволство стои предпоставката, че договарянето е работа на отделните участници в него. В теорията това се нарича стопански индивидуализъм или капитализъм, т.е. това е политическа организация, в която следването на личния интерес и правото на притежаване на частна собственост са морално защитими и легитимни в правен смисъл.
Държавата съществува, за да защитава индивидуалните права. При определени ограничения отделните хора са свободни да решават (сами или заедно с другите, по свой избор) къде да инвестират, какво да произвеждат или да продават и на какви цени. Стопанският индивидуализъм предполага, че няма естествени граници за тези усилия, било в смисъл на активи, продажби или печалби, било в смисъл на брой потребители, работници или вложители, независимо дали те действат на местен, регионален, национален или международен пазар.
Обстоятелството, че отделните хора имат неотчуждаеми и ненарушими права означава, че обществото не би трябвало да ги ограничава, когато те търсят своето щастие. Работещите ограничения са необходими за гарантирането на правата на всички, за да преследват щастието си и споменатите и други индивидуални ценности.
Изследванията на щастието и агитация за щастие
Ако се обобщи казаното дотук, ще се окаже, че не нарастването на дохода, на БВП е причина на обществения и стопански напредък, а разширяването на възможностите за избор. Когато напредъкът се мери с ръста на БВП, ще се окаже, че през 2005 г. в България той е горе-долу толкова, колкото през 1989 г. Новите възможности обаче са действителната разлика между тогава и сега, която може да прави хората по-щастливи.
Често има икономически опити да се мери щастието. Ако предположим например, че 1000 лева чист доход на човек са достатъчни за „нормално“ съществуване, ще се окаже, че 12 000 лева на година доход прави хората по-щастливи. Въпросът обаче е в това, че хората преди това трябва да са решили да произведат услуги, които другите ценят, за да ги купят за 12 000 лева и повече. Това не е лесна работа. Успехът в този размер изисква усилия, които зависят от отчитането на хиляди обстоятелства и са движени тъкмо от желанието за щастие.
Холандският професор Руут Веенховен от университета Еразъм в Ротердам (Ruut Veenhoven – за онези, които ще търсят работите му в интернет) е може би най-известният изследовател на щастието. Той поддържа „Световна база данни да щастието” и издава „Списанието за изследванията на щастието”.
Прегледът на неговото списание показва, че спечелилите от лотария не са кой знае колко по-щастливи от другите хора. По-важно е, че онези, които печелят повече, живеят по-активно и творчески, и сами разполагат със и отговарят за обстоятелствата на своя живот. Още Аристотел казва по подобен повод, че щастието не е посоката, в която се пътува, а е по-скоро начинът, по който се пътешества. В този смисъл правителствата не ни дават щастие, а най-много могат да ни гарантират правото да преследваме щастието.
Както показва професор Веенховен в едно изследване на щастието в 43 страни, то се случва по-често, когато са налице три условия – морално одобрение на индивидуализма, гарантирана възможност да се избира и разпространена способност на хората да избират.
Може би всичко това е просто пропаганда на щастието. Но все пак желая на всички щастие.
