Текстът представя публикуваната неотдавна от издателство „Рива“ книга на Райнер Цителман „Силата на капитализма. Развенчаване на митовете“ дни преди премиерата й с участието на автора. Анализът на доц. Станчев е в съавторство с Огнян Янков, докторант в СУ…
Тя е уникална с подхода на автора към неговата тема. Преди, след и отвъд теоретичните обяснения на това що е „капитализъм“ се намират тълкуванията на реалния капитализъм. До голяма степен тълкуванията пишат историята на действителния феномен. Райнер Цителман анализира онези от тях, които конструират митовете и „историята“ на капитализма и предопределят очакванията и въжделенията спрямо някакъв политически ред, който променя или продължава вече сътворената „история“.
Няколко факта за хуманната роля на дивия капитализъм, придружени от бегъл преглед на книжнината за тях
Т.нар. „див капитализъм“ е по-скоро литературен и филмов феномен, от рода „див Запад“ в американското кино или спагети-уестърните.
Произходът му много ясно се проследява през XVIII-XIX век в историята на Англия, Шотландия и Ирландия – като история на възникването на акционерните дружества, промишлената революция на Англия и Шотландия и на обладяването на териториите на днешните щати Монтана, Орегон, Тексас, Невада и някои други.
По-късно германските, френските, а сетне и английските социалисти изопачават историята, често поради неграмотност и неразбиране на елементарна икономика.
По ред на изброяването, става дума за следните исторически феномени:
- Акционерните дружества (ако някой ги смята за чисто капиталистически, много бърка) се формират първоначално като дружества за взаимопомощ, често около различни религиозни учреждения. Те получават особено развитие след национализацията на манастирите от Хенри VIII. Едва по-късно те се оказват удобна форма за финансиране на дългосрочни или рискови начинания (пътешествия, които водят до географски открития, търговия на далечни разстояния, строителство на обикновени и железни пътища, градска инфраструктура, минно дело и пр.)
Частично тази история може да се проследи по William Robert Scott, Constitution and Finance of English, Scottish and Irish Joint Stock Companies to 1720, Volume 1 and 2, Cambridge, Cambridge University Press, 1912. Интересен факт е, че Адам Смит не забелязва хуманната роля на акционерните дружества. Една от причините за това е, че те често водят двойно счетоводство – за нуждите на управлението и привличането на капитал в дружеството и, отделно, за краля и данъчните власти.
В областта на взаимопомощите тези дружества са изместени от промените в германската (след 1871 г.), британската (след 1909 г.) и щатската социална политика (след 1933 г.). През последните години има известни признаци за повторение на тази история в бедните региони на Мексико, Бангладеш и Индия. Но не само: едно от основните предизвикателствата на съвременните заможни страни и техните фискални и дългови системи, а сред тези страни са и новите страни членки на ЕС, включително България, е как да се премахне германската, британската и щатската социални държави чрез възстановяване на взаимопомощната функция на капиталовите дружества. Предизвикателството не е теоретично, а по-скоро от практико-политическо естество.
Онова, което със сигурност може да се каже за акционерните дружества е, че те не могат да съществуват без управление на закона и че те сами създават такова управление чрез договорното право и съдилищата още през XIII-XIV век.
- Промишленото развитие на Англия и Шотландия през XVIII и XIX век е свързано с немислимо преди това и забравено днес повишаване на стандарта на живот и неговата продължителност. Новите предприятия създават стимули за бедните да напуснат селата и свалят цените и разнообразяват качеството на стоките и услугите за големи групи потребители, допълнително облекчавайки по-малоимотните от тях.
Първият от тези процеси не е в интерес на тогавашния естаблишмент и той се старае по всички възможни начини да им пречи. Един от тези начини е създаването на законови пречки, разрешителни и подобни режими, наказателното преследване на предприемаческото и търговското съсловие. Тези трудности са преодолени по два начина – чрез това, което днес се нарича глобализация (Ханзейският съюз например прави онова, което днес върши „Али Баба“ – преодолява политически пречки и понижава разходите за търговия), и чрез литературно обяснение на благородството предприемачеството и буржоазията.
На това последното поприще много съществена е ролята на автора на „Робинзон Крузо“ – до към началото на ХХ век най-продаваната книга след Библията. Даниел Дефо, самият той оженил се за дама и добавил частичката „де“ към фамилното си име, издава през 1726 г. също много популярната малка книжка „Завършеният английски търговец“ (Daniel Defoe, The Complete English Tradesman). В нея той обяснява не само как търговците и предприемачите увеличават благосъстоянието (включително на малоимотните), но доказва, че това са благородни обществени роли (което се потвърждавало и от факта, че все повече аристократи сключват бракове с предприемачи, и обратното). Не ще и дума, добавя на едно място авторът, английските търговци са по-добри от френските.
(На по-широка теоретична и историко-фактическа основа идеята на Дефо е доразвита от Деидре Маклоски в: Deirdre N. McCloskey in Bourgeois Dignity (Why Economics can’t Explain the Modern World), Chicago: University of Chicago Press, 2010, 592 pages). Особено интересни за моята тема са глави 42 (Dignity and Liberty for Ordinary People, in Short, Were the Greatest Externalities) и 45 (Opposing the Bourgeoisie Hurts the Poor).
Друг начин на противопоставяне на буржоазията или, иначе казано, на (класова) „борба“ с възникващия капитализъм е измислянето на слухове и лъжи за предприемачите, фабриките и работниците. Първоначално това е занимание на поземлената аристокрация, която очевидно е единствения губещ от промишлената революция. Главата от „Капиталът“ на Карл Маркс по този повод (известното „първоначално натрупване на капитала“) се опира точно на такава книжнина.
Между другото една от причините съвременните тогава методи на производство (например парните машини) да се приложат най-късно в селското стопанство е обстоятелството, че земята е във владение на старата аристокрация. А промишлеността и търговията се развиват първоначално в нерегулирани отрасли. Mutatis mutandis, нещо подобно се случва с всяка иновация.
- Следствие на глобалното развитие на “капиталистическия антихуманизъм” е преодоляването на крайната бедност в света, включително България – от около 60% от населението преди 40 години до 8.5% през 2021 година. (В България – от 37% през март 1997 г. до 0.9% през 2022 г.)
По тези поводи могат да се прочетат поне следните, допълнителни към цитираните, извори:
Ashton, Thomas S. The Industrial Revolution: 1760–1830. London: Oxford University Press, 1948;
Floud, Roderick, and Paul Johnson, eds. The Cambridge Economic History of Modern Britain. Vol. 1: Industrialization, 1700–1860. Cambridge: Cambridge University Press, 2004.
Конкретен пример за демонизиране (буквално) на иновативни предприемачи като братята-разпространители на клиринговите разплащания Ротшилдови в средата на XIX век (историята, предполагам, е добре известна на някои съвременни президенти) и за това колко упорит е публичният донос, може да бъде намерен в: Brian Cathcart, The Rothschild Libel: Why has it taken 200 years for an anti-Semitic slur that emerged from the Battle of Waterloo to be dismissed?, Independent, 3 May 2015. (Вижте още: Wikipedia, “Rothschild family”).
“Дивият запад“ не е изобщо див, а романизиран като такъв
Обяснението е много просто: заселниците са преди всичко бедни хора и ново-емигранти, те са слаби и финансово, и физически.
Затова създават правила на общежитие и избират органи на реда и съдилища, определят права на собственост и ползване на съвместни активи (пасища, гори, вода и пътища) и избират съответните личности, които да осигурят спазването на тези учреждения.
Най-краткото описание на този процес е даден в книгата на двама мои стари познати. (По-пълното изследване е преведена и на руски и мисля, че е намираемо в Интернет безплатно.)
Terry L. Anderson and P. J. Hill, An American Experiment in Anarcho-Capitalism: The -Not So Wild, Wild West, Department of Economics, Montana State University.
Същото, но по-кратко, може да се прочете в: Andrew Morris, Miners, Vigilantes, and Cattlemen: Property Rights on the Western Frontier, FEE, April 01, 2007
Цетелман, Райнер. Защита на капитализма. Развенчаване на митовете. София, РИВА, 2023 (446 страници); достъпна и на 14 други езика, включително албанки, грузински и шведски, със социологическо изследване на вярванията в страните, на които говорят тези езици.
За вечно спорната историческа роля на самоуправлението в западните щати на САЩ, искрено препоръчвам изключително интересните за мен свидетелства на един съвременник (за първи път публикувани през 1893 г.): Nathaniel P. Langford, Vigilantes Days and Ways, Helena, Montana: American & World Geographic Publishing, 1996, 352 pages.
По повод бедността си позволявам да препоръчам Stanchev, Krassen, Fighting Poverty as an International Effort, Public Policies, journal of Sofia University, 2021; по-кратък вариант (в съавторство с Веселин Поповски) може да бъде намерен в Kraker, Vesselin Popovski, Robinson, editors, Fulfilling the Sustainable Development Goals: On a Quest for a Sustainable World, London etc., Routlage, pp. 37-55.
Исторически примери
Тълкуванията при Цителман не са просто противопоставени на други възгледи. По повод тълкуването на историята той приканва читателя да се запознае с авторитетни проследявания на събития от историци, които не тръгват от някаква предварителна нагласа за предмета на своя разказ.
Такива са например разказите за бедността, честите периоди на масов глад, продължителност на живота и обществено неравенство преди възникването на капитализма и изменението на тези обществени феномени от края на XVII век до наши дни. Както и възгледите, според които капитализмът предизвиква войни. Неизбежно анализът на разказите включва и много статистика от източници, които са общоприети като достоверни. Както и сравнение на напредъка на отделни страни от един и същ културен ареал, избрали различна, съответно капиталистическа или социалистическа, стопанска и политическа уредба на обществения живот. Такива примери са двете Германии, двете Кореи, а на Чили с Венецуела са посветени отделни глави в книгата.
Изключително ценен извор на ориентация в книгата е еволюцията на възгледите на критиците на капитализма и общественото неравенство при упражняване на власт или при опити за демонтаж на социалистическо централно планиране или елементи от него. В книгата са дадени примери от Китай по времето на Мао Дзедун и реформите на Дън Сяопин, разбирането на социализма от национал-социалистическата партия на Германия на Хитлер, както и от провалите на промишленото производство в продължение на 70 години в Съветска Русия и страните, попаднали в нейния „лагер“.
Но в историческото преосмисляне както на социализма, така и на капитализма има безкрайни и на пръв поглед неочаквани преобръщания.
Едно от много интересните преминавания от мит към реалност е опитът за реформа на обществената уредба в социалистическа Чехословакия от 1967 – 1968 година, останал в аналите като опит за „социализъм с човешко лице“. Няма никакви основания за съмнение в искреността и добрата воля зад тази реформа, инициирана от комунистическото ръководство на страната.
Идеята за „човешко лице“ на социализма е отговор на събития в Прага от есента на предишната година. Тогава студентите протестират срещу режим на тока в общежитията по време на сесия, демонстрацията им е разпръсната със сила, но те остават на улиците в знак на несъгласие с действията на властите. Новият вожд на компартията, Александър Дубчек (съветски възпитаник и приятел на генералния секретар в Москва), иска с тази идея за каже на всеослушание, новият социализъм с човешко лице е контрапункт на начина на управление на неговите предшественици.
Но дори самото название на програмата шокира комунистическите водачи. Според някои спомени коментарът на Леонид Брежнев към Дубчек бил следният: „ако вашият социализъм е с човешко лице, какво е лицето на нашия?“.
Но според днешните схващания за реформи, програмата на Дубчек е крайно нерешителна, половинчата и дори козметична.
Тя обещава: отделяне на комунистическата партия от изпълнителната власт, политическо равенство на всички партии в Отечествения фронт, управляващ от 1948 г., но под ръководството на комунистите (което обаче се запазва); равенство между чехи и словаци, федерация вместо доминиране на Чехия; декриминализация на дребния частен бизнес и меритокрация (каквото и да означава това тогава) в гигантския държавен сектор в икономиката; премахване на цензурата и олекотяване на свободата на сдружаване. Последните две са вече факт през януари 1968-ма. Това вече е прекалено. Преди това, през 1967 г. Унгария, предчувствайки проблеми с външния си държавен дълг, е подала заявление за членство в Международния валутен фонд и Световната банка. То е оттеглено по внушение – тази дума не е съвсем точна – на Кремъл. Причината – самото намерение за гаранции от фонда при проблеми с обслужване на външни дългове на социалистическа страна е признак на политическа и икономическа интеграция с външния свят.
Но чехословашката свобода от цензура (към пролетта на 1968 г. най-вече в областта на популярната музика) и сдружаване е хем престъпление в комунистическите страни, хем симптом на вътрешен разпад на централизираната система на господство на комунистическата партия. Водачите на социалистическия лагер в Кремъл безпогрешно разпознават в тези развития заплаха за цялата съветска система. Подготовката на нахлуването на войските на Варшавския договор започва на 8-ми април със заповед на министъра на отбраната на СССР и приключва на 21-ви август 1968 г. Съветските войски са 80-85% от военния контингент на Договора завзел Чехословакия. Процесът на завземане в детайлите му много прилича на агресията спрямо Грузия (Южна Осетия) през 2008 г., Крим и Източна Украйна през 2014-2015 г. и пълномащабната война на Руската федерация срещу Украйна в началото на 2022 г.
Макар да има и предишни подобни нарушения на устава на ООН и международното право, 1968 година доказва, че за военния съюз на Варшавския договор първостепенната задача е да удържа страните в орбитата на съветската система. За удържането на хората има друго, техническо съоръжение – Желязната завеса.[1] Тя опасва цялата граница на европейските социалистически страни, без бивша Югославия. И при опит за преминаване на това съоръжение се стреля без предупреждение. Много е вероятно на границите на България да са убити повече бегълци, отколкото на завесата между двете Германии. Опитите за оценка на броя на жертвите могат лесно да бъдат намерени в Интернет. Но има и много успешни бягства от социализма.[2]
Споменавам епизода с Чехословакия, защото Райнер Цителман отделя в книгата нужното място за развенчаване на мита за „милитаристкия заряд“ на капитализма. И досега изглеждат упорити обясненията, че войните се водят заради ресурси. Всъщност така мотивираните войни, поне през последните 150 години, са крайно малко. Анализът на автора е най-вече върху причините и последиците от двете световни войни през ХХ век. Но той напълно пропуска особения милитаристки и протерористичен характер на политиката на Съветска Русия и социалистическите страни.[3]
„Осъждането“ на икономиката на социализма в България
Една от особеностите на българския политически живот в първите години след 1989 г. е опитът да се потърси съдебна отговорност за „икономическата катастрофа на социализма” от комунистическите водачи на България и държавния глава Тодор Живков. Става дума за Дело №4/1990 г. на Главна прокуратура за причините за икономическия упадък, завещан от стария режим, включително фалита по външния държавен дълг от март 1990 г. По делото са събрани 1300 тома архивни материали за стопанската история на Народна република България от 1958 до 1989 г. Тези материали доказват, че фалитите са всъщност поне три – в края на 1950-те, средата на 1970-те и в края на 1980-те. Тази грижливо крита история поставя България на първо място по фалити в Северното полукълбо през ХХ век. Документите, които доказват повтарящия се крах на социалистическата система в България, са събрани и анализирани от най-добрите историци като част от общата история на българския държавен дълг.[4] Историята е типична за всички социалистически страни от Централна и Източна Европа. В България тя е просто по-видима.
Икономически процесът на ерозия на съветската система започва в края на 1940-те и се засилва в средата на 1950-те, когато възстановяването от разрухата на войната вече е приключило. Но той е спрян от потъпкването на унгарските бунтове от червената армия, изграждането на Желязната завеса (от 1945 г. и после физически от 1961 г., за да не се изнесат източногерманците на Запад), споменатата забраната (под заплаха от нова инвазия) за присъединяване на Унгария към Международния валутен фонд (1967 г.) и нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия (през август 1968 г.). Но се възражда от т.нар. Хелзинкски процес към средата и края на 1970-те години, както и от възванието на цяла плеяда писатели, режисьори, музиканти и рок-музиканти – като Георги Марков, Вацлав Хавел, Александър Солженицин – хората да живеят достойно, без страх и не в лъжа.
По силата на „Хелзинки“ комунистическите страни се съгласяват, че следва да спазват основните човешки права и да разрешават на роднини да посещават своите близки в некомунистически страни. За да изпълнят условията за кандидатстване за заеми в твърда валута (преди това те задлъжняват към СССР, който през 1940-1950-те години ги е ограбил).
Реконструираната динамика на икономическия растеж, измерен чрез БВП на човек от населението, след Втората световна война в България, Полша, Румъния, Унгария и Чехословакия очертава следната картина.
От 1920 г. до края на войната равнищата на показателя са относително сравними с тези на Германия и Австрия. Разликите между отделните страни са съществени. Например за Чехословакия БВП на човек е три пъти по-висок от България или Румъния. Но икономическите развития са „в пакет“ с динамиката на икономическия растеж на Германия и Австрия, а в края на войната отправната точка на развитието е приблизително еднаква. През 1950-те тези две страни започват бързо да забогатяват и се отдалечават не само от България и Румъния, но и от страните от Централна Европа. Икономическото развитие в социалистическите страни сякаш спира и до втората половина на 1990-те години. След това започва постепенно и бавно изравняване на равнището на БВП на човек от населението. Оставащите разлики съвпадат с изоставането на производителността на труда в страните от Централна и Източна Европа в сравнение с тези от Западна Европа. Тъй или инак, от 2007 до 2021 г. бившите социалистически страни, сега част от ЕС, една по една преминават в групата на „икономиките с висок доход“ според класификацията на Световната банка, т.е. брутният национален доход на човек от населението в тях вече е над 13 589 щатски долара. Последна в тази група ще се включи България, вероятно през 2024 г.
Изоставането на България не е случайно. То започва, както и при другите страни, с отхвърлянето на капитализма след войната.
Според изчисления в щатски долари по разменен курс от 1990 г., което е общоприета методика за сравнения на дълги икономически периоди, през 1945 г. БВП на човек в България е 7 300 щ.д. По същата методика КУАНДЪЛ, реномиран портал за икономическа статистика (в основата са данни на Международния валутен фонд) показва, че БВП на човек в България в края на 1980 г. е бил 6 500 щ.д., т.е. по-малко от 1945 г. (окупираните от Царство България територии не са в сметката). В края на 1988 и 1989 г. показателят е 8 700 щ.д. на човек, за да спадне през 1996-1997 г. до 5 400 щ.д.[5]
Причината за този пореден спад е опитът за повторно въвеждане на социалистическа икономика и централно планиране, започнал в началото на 1995 г. от социалистическата партия, която тогава има абсолютно мнозинство в законодателното събрание. Правителството спира приватизацията, възстановява субсидиите за държавните предприятия, забранява им да връщат заемите си към държавните и частните банки, въвежда ценови контрол върху повече от половината стоки в потребителската кошница. Резултатът е най-острата банкова криза в посткомунистическия свят, чиято цена (загуба на спестявания, фалити и безработица) е 42% от БВП.[6] Съпътстващ феномен е хиперинфлацията.
През 1996-1997 г. има още един фактически фалит – по вътрешния правителствен дълг. Той е „изчистен“ с хиперинфлацията. С увеличаване на крайната бедност от под 10% от населението на 37% от населението.
Тук се натрапва неприятният извод, че в постоянни цени благосъстоянието на българските граждани (измерено по този начин) в края на социалистическия период е същото като в края на Втората световна война. През това време Гърция, която през 1945 г. е по-бедна от България, е вече над три пъти по-богата от България, нищо че минава през гражданска война и военна диктатура, които траят до средата на 1970-те години. В България само спадът от 1989 до 1997 г. е 48% от БВП на човек от населението, т.е. около половината доход е изчезнал. Към 1996 г. останалите бивши социалистически страни вече са възстановили основите на пазарното стопанство и са започнали нов етап на своето капиталистическо развитие.
Както при тях, така и за България периодът след втората половина на 1990-те е период на най-значимо и най-продължителното в тяхната национална развитие на благосъстоянието, прекъсван понякога от кратки епизоди на икономически спад.
Нека сега се върнем към прочита на историята на социализма в материалите по делото за „икономическата катастрофа“.[7] Самият прочит е от свидетелите по делото, които са представители на държавната, банкова и стопанска върхушка на комунистическа България.
За разлика от периода преди 1945 г., достойното за съжаление състояние на страната през 1990 г. не е следствие на война. Съседните на България страни от бивша Югославия, които през 1991 г. започнаха да воюват една с друга по крайно нецивилизован начин, изглеждаха икономически много по-добре чак до края на 1990-те. Това се дължеше на няколкото запазени от тях или възстановени в средата на 1960-те елементи на капиталистическата икономика.
От материалите по Дело №4/1990 се вижда, че за период от повече от четиридесет години в България е прекъсната всяка икономически разумна форма на натрупване на капитал, т.е. на ресурси и на възможности за по-добър живот в бъдеще.
Българските комунистически власти се съпротивляват срещу нормалната икономическа рационалност много повече от своите колеги по Съвет за икономическа взаимопомощ. Те упорито се опитват да не признават функцията на парите и цените не само в рамките на юрисдикцията на НРБ, но и в международната търговия. Между другото, в тази търговия действа правилото, че като търгуваш с по-бедни, ставаш по-беден. Интересно е, че управляващите България следват точно такава политика почти двадесет години, кооперирайки се с „братски режими“ в Африка и Латинска Америка.
Те изглеждат по-последователни разрушители на стопанството от всички останали народни демократи от централна и източна Европа. Когато в края на 1960-те и началото на 1970-те другите комунистически „икономики” търсят интегриране или поне реални цени за целите на планирането на тържищата за капитали и стоки във Великобритания и Западна Европа, българските власти правят точно обратното – обвързват още по-силно българската икономика в тази на СССР.
В обясненията си на случилото се управителите на НРБ фактически цитират критиката на социализма на Лудвиг фон Мизес, която е публикувана още през 1922 г. и е доразвита през 1936. Казано съвсем накратко, тази критика гласи, че там където няма частна собственост и свобода на размяната, не е възможно да съществува механизъм на определяне на цените, а без механизъм на цените, няма и не може по принцип да има икономически изчисления. (Примерите, които привежда Цетелман, показват в детайли именно този провал.)
Иронията на българския опит за „осъждане“ на комунистическите властници за предизвиканата от тях икономическа катастрофа се състои в следното: когато комунистическото стопанство се е разпаднало поради невъзможността да следва и възпроизвежда свободно предприемачество, пазарни цени и икономически разчет, неговите бивши радетели възпроизвеждат текст, който, още преди те да са започнали деянието си, предвижда, че техните усилия ще се провалят. Онова, което при властта им е било обявено за престъпление, в показанията на същите хора по делото заема мястото на обяснителен принцип. Един вид те свидетелстват, че тъй като комунизмът не е бил теоретически и практически възможен, системата е виновна.
Съпротивата срещу социализма и комунизма
Тъй като авторът, чиято книга представяме, си е поставил за задача да обори политическите заблуди по повод капитализма, той отделя относително малко внимание на съпротивата срещу комунистическото управление от съветски тип.
В тази съпротива процесите в различните страни също си приличат. Ето без подробности за какво става дума.
В България на 1947 – 1948 г. всяка политическа опозиция на съветския режим е премахната физически. Стенограма на доклад на Мейнард Б. Барнс, представител на САЩ в Съюзническата комисия в София, изнесен в Националния военен колеж във Вашингтон на 3 юни 1947 г, показва безсилието на международното присъствие.[8]
Положението не е много различно в другите страни. Чешката съпротива срещу Хитлерова Германия, далеч не само комунистическа, завзема властта в Прага на 5 май 1945 г. За три години тя е напълно ликвидирана. До средата-края на 1948 г. на аграрни и „дребнобуржоазни“ партии е разрешено да участват в избори, а някъде те имат премиери и ръководят правителства. „Желязната завеса (Рухването на Източна Европа 1944 – 1956)“ на Ан Апълбаум, в перфектен превод на Борислав Гаврилов за издателство Рива (първо издание – 2017 г.), много добре реконструира историята на онези години.
Окупацията навсякъде има и стопански или по-скоро грабителски измерения. Дори от Чехословакия и Полша, които преди са разрушени и ограбени от германската агресия, е демонтирана и изнесена в СССР половината от промишлените предприятия.
След Втората световна война страните от Западна Европа са длъжници на САЩ. За да не претърпят загуби от разрухата, САЩ финансират анти-хитлеровата коалиция (включително СССР) и възстановяването на Европа. Съветска Русия (олицетворена от Сталин и Молотов) принуждава страните от Източна Европа да не се кандидатират за такова финансиране. Дръзналите да мислят за участие в Плана „Маршал“ или за нормали цени в търговията със Съветския Съюз, са заплашени с война, а някои „смелчаци“ – от Ян Масарик в Чехословакия (външен министър, изпратил в изпълнение на решение на парламента в Прага, писмо с искане за съдействие от Плана) до Трайчо Костов в България (изразил несъгласие с ниските цени, по които СССР изкупува български стоки, най-вече тютюн), въпреки моралната святост на първия и злодеянията на втория в служба на Москва, са ликвидирани заради тези им провинения.
Насилието, убийствата и скалъпените трибунали са повсеместно явление. Трудно е да се каже къде в Европа има най-много жертви. Изглежда все пак, че това е днешна Словения, където те са около 100 хиляди души, при население два пъти по-малко от това на България през втората половина на 1940-те. Повечето са избити там от партизаните и режима на Тито. В Куба, с население, сравнимо с България, жертвите също са вероятно от два до три пъти повече.
Насилието доказва съпротивата. „Горяните“ у нас се преживяват като типично български феномен на въоръжена съпротива срещу режима. Но в тази част на Европа има поне 15 такива движения, като в някои от страните (в Балтийските страни и Румъния) те така и се и наричат – „горски братя“. Тези въоръжени групи почти навсякъде (без Чехословакия) съществуват до началото на 60-те години. Особеното за отделните страни е, че някъде те са националистически (Албания) и са остатък от армиите на съответните държави (Полша и Балтийските страни). Общото е, че те навсякъде биват подкрепяни, а редиците им попълвани, най-вече от селяни, отчаяни от изземването на собственост. Между другото, в първите месеци и години на установяването на болшевишкия режим в Русия, срещу него има поне 4 000 бунта, едно моряшко въстание и стачки на основните промишлени предприятия.
Социология на отношението към капитализма
Книгата на Райнер Цителман е уникална със социологическия анализ на общественото мнение за капитализма.
С един и същ въпросник изследването е проведено в над 30 страни. Читателят ще види, че отношението в България е донякъде двойствено, но много по-положително отколкото в други страни.
Авторът не се нагърбва с обяснение защо общественото мнение за капитализма в отделните страни е по-скоро положително или по-скоро отрицателно. Неговото социологическо изследване и сравнения дават само картината на общественото мнение по темите в книгата.
Обяснението е оставено на читателите.
София, март 2023 г.
[1] Цителман е автор на 20-митутен исторически филм за Берлинската стена, Life Behind the Berlin Wall, който е достъпен в YouTube.
[2] Изключително увлекателна е историята за един такъв опит, разказана от Рюдигер фон Фритч в „Печат към свободата. Бягство от Германия към Германия“ (София, Фондация за свободата „Фридрих Науман“, 2017).
[3] Виж обзор на един от най-пълните съвременни анализи на тази политика в: Daniela Richterova, Reconnecting the dots: state-terrorist relations during the Cold War, Intelligence and National Security, 2023, Vol. 38, No 1, pp.: 171–177.
[4] Виж: Даниел Вачков, Мартин Иванов. Външният дълг на България през периода на комунизма (1945-1990). Част III от Цветана Тодорова, Даниел Вачков и Мартин Иванов. История на външния държавен дълг на България (1878-1990). София, БНБ, 2009. Книгата е достъпна в електронен формат на страницата на БНБ в Интернет
[5] НСИ промени методиката на изчисление на БВП и шоковият характер на провала на „връщането“ на социализма донякъде се губи. Докладът на Международния валутен фонд за стопанските развития от онзи период дава много ясна картина на предизвиканото монументално стопанско нещастие. (Виж: Luc Everaert, Tarhan Feyzioglu, Balazs Horvat, Peter Stella, Marco Cangyano and Andrea Daughty, Bulgaria: Recent Economic Developments and Statistical Appendix, Washington D.C., IMF, 4 February 1999.)
[6] Виж: Helena Tang, Edda Zoli and Irina Klytchnikova, Banking Crises in Transition Countries: Fiscal Costs and Related Issues, 2000, World Bank Working Paper 2484.
[7] Виж: Христо Христов. Тайните фалити на комунизма. Истината за краха на българския социализъм в секретните архиви на дело №41/1990 за икономическата катастрофа. София, Сиела, 2007.
[8] Виж: Мейнард Бърнс. Ситуацията в България непосредствено след войната – исторически свидетелства. Либерален преглед, 31 декември 2010.
