С кратък откъс ИЖ представя новата книга на своя уважаван автор и колумнист проф. Гарабед Минасян*…
В края на миналото столетие България навлезе в преход към демократично управление и пазарна икономика при относително благоприятна социално-икономическа наредба сред страните от Централна и Източна Европа. Прекалено скоро обаче социално-икономическата конфигурация се пренареди и България зае устойчиво незавидната опашкарска позиция в ЕС. Решаващ фактор остана колебливата и неустойчива специфика на вътрешното социално-икономическо управление.
Социално-икономическите кризи са своеобразни нелинейни комплексни явления поради неустановените си и размити проявления, определяни нерядко като изненадващи и непредвидими както в пространството, така и във времето. В крайна сметка оценъчните критерии са определящи, а при сложните социално-икономически системи те не са дори априорно определени и са обект на систематична преоценка и изменения.
При цялата системна неопределеност на ситуациите все пак една от доминиращите критериални оценки е свързана с междустрановите съпоставки. Това е толкова по-вярно, когато става въпрос за социално-икономическо развитие в контекста на определена странова общност – такава, каквато е ЕС. Страните в ЕС не са самотни бегачи в отделен самостоятелен коридор, а се движат паралелно на страновата общност. Именно в този смисъл междустрановите оценки предлагат общото усещане за успех или изоставане, което до голяма степен формира и удовлетворението (респ. неудовлетворението), както и самооценката на местното население.
Финансово-икономическата криза от 2008 г. повлия съществено върху икономическите структури и взаимодействия в България. Българската икономика не притежаваше тези специфични атрибути, които бяха характерни за развития свят и които причиниха кризисните явления. Въпреки това обаче българската икономика загуби години в търсене на правилния път, което се комплицира допълнително от настъпили нови кризисни явления. Състоянието в развития свят безусловно оказва влияние върху вътрешните икономически процеси, но практиката показва и теорията обобщава, че са важни най-вече ендогенните управленски реакции.
Икономическата теория и история потвърждава категорично, че няма универсални макроикономически мерки и инструменти, които да са пригодни, приемливи и успешни при решаване на всякакви възникващи проблеми както в пространството, така и във времето. Изкушенията за откриването на подобен тип философски камък при управлението на икономически процеси не са малки и не са малко. Нашата собствена съвременна икономическа история демонстрира по безспорен начин необузданите усилия за търсене на лесни решения на трудни икономически проблеми. Резултатите не са и не могат да бъдат успешни.
Към първата половина на третата декада на XXI в. България изявява официално желание за включване към еврозоната, но усилията й остават неподкрепени от явни и неявни количествени и качествени критерии.
Пресилено е да се мисли, че могат да съществуват универсални критерии във времето и пространството за членство в европейския мовенарен съюз и за включване в еврозона. Толкова повече, когато става въпрос за съпоставимо страново развитие, което да се оцени задоволително и приемливо както от чисто икономически критерии (реална конвергенция), така и от монетарни критерии (номинална конвергенция). Дори и в съвременния ЕС (още повече при евентуално разширение) съществуват чувствителни разнообразни различия между отделните страни, които затрудняват поставянето им под общ знаменател.
При съществуващото високо социално разслоение на обществото възникващите социално-икономически напрежения се разпределят асиметрично. Както опитът показва, винаги ще се намерят политически оцветени групировки, които да яхнат натрупващото се недоволство и да инициират и формират нежелани центрубежни настроения в рамките на евроатлантическата общност, дори с разрушително въздействие.
Институциите в ЕС, които са отговорни за включването на отделни страни в еврозоната, демонстрират (повече неявно, отколкото явно), че разбират проблема, макар и да не го афишират демонстративно. Далеч не винаги и за всички страни номиналната конвергенция е достатъчна за достигане на реална конвергенция. Гъвкавото и като цяло благосклонно отношение на отговорните европейски институции подвежда местното макроикономическо управление, какъвто е случаят с България, които полагат усилия единствено за достигане до номинална конвергенция и загърбват проблемите, свързани с реалната конвергенция. Подобна политика се поддържа и от официални представители на местния бизнес, които подценяват перспективно оценяване на ситуацията. Това създава определени вътрешни настроения на масова основа, подкрепяни много повече от примамливата идея за задействането на някаква форма на автоматизъм при достигането на реална конвергенция, след като страната е съумяла да постигне номинална конвергенция. От социално-политическа гледна точка не е желателно подобен вид настроения, неподкрепени от реален прогрес, да се стимулират, независимо от кого и независимо в какъв вид и форма.
Възлов проблем на прогресивното социално-икономическо развитие е и си остава приемливата инвестиционна активност. Практиката показва, че в страната се генерират немалки капиталови ресурси, които обаче търсят и се насочват към по-благоприятна инвестиционна среда дори и при значително по-ниска възвръщаемост. Определящо в конкретния случай се оказва непривлекателният и рисков инвестиционен климат. Лесното решение, което неизбежно се набива на очи и се застъпва от висшия управленски елит е промяната в отделни параметри на макроикономическото регулиране на инвестиционния процес при загърбване на усъвършенствуването на институционалните устои. Не се възприема максимата, че необмислените, бързи и инцидентно приемани законови положения, при това без необходимата ангажирана оценка на въздействията, внасят несигурност и безпокойство в потенциалните инвеститори, като основно при такива ситуации надделява вариантът на изчакване, на утаяване на идеите и едва по-късно на нова инвестиционна преоценка.
Държавата не може да избяга от своята собствена отговорност при формирането на елементите на приемлива инвестиционна среда. Публичните инвестиционни програми са необходими и в немалка степен предопределящи частната инвестиционна активност. Съвременното производство предполага и изисква наличието на безупречно организирана инфраструктурна среда, която да съдейства и да облекчава цялостния производствен процес. Мащабното инвестиционно строителство и функциониране е неразривно свързано с наличието на качествена пътна инфраструктура, но далеч не само това. Нормалното ангажиране на трудови ресурси с висок образователен ценз изисква съвременна организация на здравното обслужване, на образователната среда, на културната, както и на спортната инфраструктура. Немислима е възможността за привличане на квалифицирани кадри в жизнена среда, която изостава далеч от съвременните представи. Неотменна грижа на държавата е осигуряването именно на такава привлекателна жизнена среда като предпоставка за разгръщане на инвестиционната, респ. икономическата активност както на инвеститорите, така и на населението.
Решенията в държавата се приемат от хора, а те се издигат на високи управленски равнища по волята на целокупното население на страната. За да бъде изборният процес обществено ефективен, населението следва да съумява да определя отговорно и компетентно критичния контингент от специалисти и експерти, които са в състояние и биха могли да прокарат на практика желания начин на обществено-икономическо управление. Съвременният живот предполага добра и качествена подготовка не само на управленския персонал и на специализираните производствени изпълнители, но и на цялото население. Това е възможно да се постигне единствено и само при високо качество на образователната система като цяло, но и също при задължителна обществена ангажираност на представителите на интелигенцията в обществото.
*Минасян Г. (2024). Конвергентна икономика. Изд. „Изток-Запад“, 216 стр., ISBN 978-619-01-1380-5, iztok-zapad.eu
