Тази публикация задължително трябва да се прочете заедно с коментара на бившия министър-председател на Швеция – Карл Билд, който се е изказал изключително неласкаво за ролята на Франция в отношенията на Запада с Русия в последно време. Коментарът на Карл Билд от Twitter, цитиран от blacksea-caspia, гласи – „Мисля, че е време да признаем, че френската роля на „посредничеща сила” с Русия – преследвана от години – до този момент представлява зрелищен провал”. Той е директен, категоричен и безкомпромисен. Като знаем, колко са чувствителни французите на тема уважение, може да бъде наречен и „безцеремонен“, но съм уверен, че огромна част от читателите ми ще се солидаризират с Билд, а не с Макрон. (Да припомним и част от казаното от френския президент, провокирало Билд – „Ние не трябва да унижаваме Русия, за да можем в деня, когато сраженията спрат, да изградим изходна рампа [за Путин] чрез дипломатически средства. Убеден съм, че ролята на Франция е да бъде посредническа сила. Аз мисля и му го казах, че той прави историческа и фундаментална грешка за своя народ, за себе си и за историята”.)
Въпросът обаче е, че в някаква степен Макрон е прав. Не за спасяването на Путин разбира се, а за начина, по който Русия ще излезе от войната и какво трябва да се направи, за да няма рецидиви на руско-украинската война. Французин никога няма да каже такова нещо, но вероятно между редовете на Макрон трябва да прочетем, че на Русия не бива да й се създават очаквания, че някой иска да й налага условия за мира от типа на Версайския договор.
Аз съм сигурен, че сред читателите има достатъчно хора, които охотно биха се съгласили на Русия да бъде наложен „картагенски мир“, и наказания от типа на мерките срещу Германия, Унгария, Отоманската империя, че дори и на България сред Първата световна война (моля Ви да не изместваме темата към това, колко е пострадала България от договора в Ньой сюр Сен, разговорът в момента е за Русия). Достатъчно хора биха били съгласни на Русия да се наложат наказания вариращи от разоръжаване до … каквото Ви дойде на ума.
Тук трябва да си спомним, че в края на Втората световна война бял свят вижда планът „Моргентау“, който се свежда до разчленяване на Германия и превръщането й образно казано в „сеновал на Европа“. Планът предвижда на практика ликвидация на немската държавност и свеждането на създадените на територията на Германия няколко нови държавици до второразредни селскостопански производители със задължителна ликвидация на германската индустрия. Попаднал в ръцете на д-р Йозеф Гьобелс, планът „Моргентау“ се превръща в пособие за ежедневна употреба на неговото пропагандно министерство и много допринася за рязкото повишаване на боеспособността на германската армия в началото на 1945 година (последното не е шега, просто тук не е мястото да се представят количествени доказателства с числа, иначе такива има).
Понеже започнахме с аналогиите с победена Германия след Първата световна война, а аналогията на Путин с Хитлер е на устата на всеки първи читател тук (аз не правя изключение), добре е да припомним думите на лейди Астор – първата жена, заседавала в Британския парламент. (Първата жена, която е ИЗБРАНА в Британския парламент е ирландка – републиканка. Тя отказва да се закълне във вярност на кралицата и съответно не заема мястото си в Парламента).
Та когато Хитлер идва на власт през 1933 година, някой задава въпроса: „А къде беше роден Хитлер?“. Устатата лейди Астор светкавично отвръща: „Във Версайл разбира се“. На темата за „възпирането“ и „умиротворяването“ на Хитлер обещавам да посветя друг текст, тук просто искам да отбележа, че лейди Астор е сто процента права. Версайлският договор е огромна грешка, довела в крайна сметка до Втората световна война. Най-лошото е, че тази грешка е могла да бъде поправена в движение, но тези, които е трябвало да го направят са закъснели, нищо че са имали време от 1919 до 1933та година. Вината на френската външна политика точно тук е основна и вероятно Президентът Макрон е наясно с този въпрос. Но и за това друг път.
И като стана дума за „грешка“, нека обърнем внимание на казаното от Макрон на Путин, за това че последният е допуснал грешка. Мисля, че ако Путин има и най-малка представа от френската политическа традиция, ще разбере, че тук не става дума за смекчаване на думата „престъпление“ и замяната й с „грешка“. Тук става дума за нещо много по-сериозно.
Преди много години, по време на Наполеоновото управление има един епизод, когато императорът на Франция нарежда Енгиенският херцог да бъде разстрелян. Всички са възмутени, но забележете коментара на великия френски политик Талейран. Той казва:
„Това не беше просто престъпление. По-лошо – това беше ГРЕШКА“.
Ако има кой да разтълкува на убогия умствено и душевно руски лидер, какво са му казали, „посредничеството“ на Макрон може да отиде, та да не се види.
В заключение, нека обобщя. Някои от нещата, казани от Макрон в толкова синтезиран вид, не заслужават нито да бъдат подминавани, а още по-малко подценявани. Има обаче друг проблем. В политиката е важно не само какво се казва, но и кой го казва. Кой го е казал в нашия случай няма проблем, проблемът е в това – кога е казано. Казано е в момент, в който нито Русия може и смята да започне преговори за примирие, нито пък Украйна може да си позволи и най-малки намеци за отстъпки в полза на Путин, ако не иска да демотивира цялото си общество.
При това положение, иначе нелишеното от определена вътрешна логика изказване на Макрон замирисва на опит френската страна да излезе „най-хитра“ сред западните държави и да се нареди на опашка за привилегии след края на войната. Няма да стане по две причини. Първата е, че въпреки красивите фрази на Макрон, френската военна помощ, включително гаубиците „Цезар“, си пътува за Украйна , а някои даже вече стрелят по путиновата армия.
Втората причина е, че войната на Путин е в много голяма степен война и срещу ЕС, тоест и срещу Франция. Путин никога няма да прости, че волно или неволно, Франция, Германия и Полша изиграха определена роля за пропъждането на Янукович от президентската резиденция в Киев по време на Евромайдана. Путин иска да преговаря с Байдън, а не с европейските лидери. Поне засега. Един виртуозен преговарящ и посредник като Карл Билд, веднага е усетил гнилата дъска, на която стъпва Макрон и му го е обяснил само с едно изречение, но за това ще прочетете в следващия постинг. Президентът Макрон е казал нещо не на време и не на място и сега си носи последствията. Благодарност от Путин няма да получи. Иначе може да се помисли над думите му. Но на ум, по дяволите.
PS:
С риск „патреотите“ да ме налазят, трябва да отбележа, че от четирите държави, загубили Първата световна война, България се отървава най-леко. За това можем да благодарим на генерал Вазов и на сражавалите се при Дойран. Заради техния героизъм (и заради загубите на противника), след пробива при Добро поле, никой не иска да ни налага на първо време свръх сериозни санкции и подписаното в Солун примирие не е най-тежкото, което е могло да ни се случи.
Би трябвало да благодарим и на тогавашното правителство на Александър Малинов, което поема отговорността да извади България от войната, въпреки, че формално погледнато тя технически все още не е била загубена. Би трябвало впрочем да благодарим и на тогавашния посланик на САЩ – Н.Пр. Г-н Мърфи, с чийто автомобил делегацията, водена от Андрей Ляпчев, стига до Солун, за да подпише примирието.
Според Солунското примирие, България дори не е длъжна да демобилизира армията си изцяло. Запазва правото си да не демобилизира Трета армия, за да пази Северна Добруджа от Румъния (!), а също така запазва войски на турската граница.
Съглашенските войски НЕ окупират територията на страната и не влизат в столицата. Те се ограничават да заемат няколко важни железопътни възела и толкова. Впоследствие обаче, не без ожесточената намеса на държавите – съседки и не без безпринципното поведение на Франция, отношението към нас се променя. Затова и пиша, че като французин, г-н Макрон ги разбира тези работи с „картагенския мир“.
Но въпреки това, ние нищо не сме видели. Окупационният режим в Германия довежда до глад със смъртни случаи през първите му няколко месеца. Да не говорим, че загубените територии според договора от Ньой сюр Сен са съвсем „скромна“ загуба в сравнение с фактическата ликвидация на Унгарското кралство с договора от Трианон или със съвсем номиналната ликвидация на Отоманската империя с договора от Севър.
Затова, като говорим за мира с Русия, наистина трябва да ни е ясно, че обстоятелствата могат да се извъртят така, че да родят нов Путин – още по-зъл и още по-агресивен.
Българите знаят малко за историята на Европа между двете световни войни. Договорът от Локарно, който е подписан по предложение на демократичното правителство на Германия, начело с Щреземан, води до пълно признаване на промените на границите на Германия на Запад, дори на демилитаризацията на Рейнската област. Той обаче не казва нищо за източните германски граници, чието изчертаване наистина е формено безобразие. Още повече, че официално това става в условията на действие на така наречените 14 точки на Уилсън.
Английските управници бързо разбират, каква грешка са направили, но не сколасват да я поправят, преди Хитлер да дойде на власт. Вината на Запада не е, че през 1938 година е подписано Мюнхенското споразумение. Вината на Запада е, че поправя нещата, докато на власт са демократичните сили в Германия. С Ваймарския режим, постигането на мир в Европа е било съвсем постижима задача, стига да са били поправени безобразията с източната германска граница, които са генераторът на енергията на всички видове германски крайни националисти – на Хитлер най-паче.
Огромната вина да бъде бламирана Ваймарската република в международната й политика е на Франция. Макрон знае това нещо и затова сега с половин уста обяснява, че не трябва да стане като тогава. Това да, но не му е времето да се говори за тези неща, още по-малко да се създават фалшиви надежди на Москва, че има разколебаване в позицията на Запада. Не, няма разколебаване – има мислене на глас.
