Анализът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Последните седмици активираха (отново) дискусията за начина на определяне на минималната работна заплата, продължаващото поскъпване на работната сила и проблемите на пазара на труда в най-общ план. Доколкото размерът на МРЗ вече механично следва средната работна заплата, очаквано вниманието е насочено към ръста на възнагражденията.
Към средата на годината България е втората страна в ЕС (след Хърватия) по нарастване на индекса на разходите за труд на годишна база. В сравнение с второто тримесечие на 2023 г., възнагражденията у нас са се повишили с 15,4%, докато средно за ЕС нарастването е 5,1%. Запазва се тенденцията заплатите в Централна и Източна Европа да растат значително по-бързо от тези в Западна – естествен процес на сближаване в един отворен пазар. Това не е нито инцидентно, нито отскоро – за последните шест години в региона на Централна и Източна Европа възнагражденията са нараснали с 80%, а България е на трето място след Литва и Унгария с близо 97%. За сравнение – през същия период средно в ЕС разходите за труд нарастват с 24,7% – или четири пъти по-бавно от България.
Всичко това налага състоянието на пазара на труда да се разглежда отвъд видимите краткосрочни числови показатели. Търсенето на работещи решения, включително формиране на програма за реформи и мерки, трябва да отчита (поне) няколко дълбоки, структурни и често – с дългосрочен генезис – проблеми:
Спад на населението в трудоспособна възраст
Човешкият капитал е основен фактор за постигане на висок икономически растеж, който е необходим за продължаване на конвергенцията на България към средноевропейските нива на доходи и развитие. В същото време българската икономика е изправена пред сериозни предизвикателства, свързани с дългосрочните демографски процеси и имащи значимо въздействие върху пазара на труда, състоянието на работната сила, инвестициите и разширяването на производствения потенциал.
Преброяването[1] през 2021 г. показа, че България е загубила над 840 хил. души население за едно десетилетие (или 11,5% спад), като малко повече от половината от спада се дължи на естествен прираст, а останалата част – на миграционни процеси. Задълбочават се тенденциите за застаряване населението, като делът на лицата над 65-годишна възраст доближава 24%. За десетилетието от предходното преброяване населението в трудоспособна възраст (от 18 до 64 г.) се свива с близо 890 хил. души – с цели 18,4%, а според текущите данни на НСИ до края на 2023 г. спадът в тази възрастова категория е с още над 40 хил. лица.
Неблагоприятната динамика е в значима степен резултат от дълбоки демографски промени, започнали още през 1970-те години. Те са фактор и за трайно поддържане на негативен естествен прираст[2] в последните десетилетия от средно над 6 промила. Плахото до момента подобряване при раждаемостта през 2022 и 2023 година не може все още да доведе до обръщане на тенденцията.
Дългогодишното поддържане на отрицателна нетна външна миграция[3] се отразява както на моментната демографска картина, така и на очакваното развитие на раждаемостта и възрастовата структура на населението в близко бъдеще. Коефициентът на механичен прираст е отрицателен в продължителен период до 2020 г., когато пандемията доведе до положителна нетна миграция. През 2022 ги 2023 г. притокът на население към България се дължи в по-голяма степен на граждани на други страни, предимно извън Европейски съюз, отколкото на завръщащи се български граждани.
Това предполага запазване на неблагоприятната динамика в краткосрочен и средносрочен план, на която ще бъде изключително трудно да се повлияе с мерки на социална или икономическа политика. Официалната демографска прогнозата на НСИ[4] предвижда в базовия сценарий спад на населението до 2035 г. с още над 640 хил. души, като с близо 420 хиляди ще бъде свиването във възрастовата група от 15 до 64 години.
Недостиг на квалифицирани кадри
Неблагоприятното въздействие върху пазара на труда и бизнес средата като цяло е значимо и се потвърждава от всички анализи и проучвания. Според редовните наблюдения на бизнес климата на НСИ[5], недостигът на работна сила е вторият най-важен фактор, затрудняващ дейността на предприятията, посочен съответно от 33% от фирмите в промишлеността, 29% от фирмите в търговията и над 26% от фирмите в услугите. Същевременно последното проведено проучване[6] на потребностите на работодателите от работна сила на Агенция по заетостта разкрива очаквано търсене от бизнеса на 243 хил. специалисти с висше и 244 хил. специалисти със средно образование в следващите 3 до 5 години.
Проблемите на пазара на труда заемат все по-важно място в редовните анализи на Европейската комисия за България в рамките на Европейския семестър[7]. Според доклада за 2024 г. „страната среща сериозен недостиг на работници заради свиващата се работна сила, ниска икономическа активност сред уязвимите групи в населението, липсата на адекватни на потребностите умения и неефективни политики на държавата“, като „недостигът на труд и квалификация рискуват да се влошат поради демографските тенденции“.
Редица показатели за състоянието и динамиката на пазара на труда потвърждават наличието на сериозни структурни предизвикателства. За едно десетилетие от 2013 г. до 2023 г. работната сила[8] – общият брой на заетите и лицата, търсещи работа – спада с около 300 хиляди, като във възрастовата група под 45 години намалението е с около 500 хиляди. Ако през 2013 г. делът на лицата в работната сила до 45-годишна възраст е бил близо 57%, през 2023 г. той вече е 47%.
Ръст на разходите за труд
Увеличаването на търсенето на работна сила при свиващо се предлагане означава и изпреварващ ръст на разходите за труд на работодателите. През последните 7 години по данни на Евростат[9] България е с най-голямо нарастване на индекса на разходите за труд в икономиката. В периода от 2017 до 2023 г. средната работна заплата на наетите нараства с 94%, докато БВП – със 79%. Макар до момента този процес да не е довел до ограничаване на международната конкурентоспособност на българските глобално ориентирани предприятия благодарение на структурни подобрения в продуктивността, в средносрочен план предизвикателствата ще нараснат чувствително.
Изправени пред тези реалности, работодателите трябва разчитат във все по-голяма степен на работници в по-напреднала възраст. Ако през 2013 г. делът на заетите лица над 55-годишна възраст според наблюдението на работната сила[10] е 18,3% от общата заетост в икономиката, то през 2023 г. той вече доближава 25%; след 2021 г. броят на заетите лица над 55 години вече е по-голям от броя на заетите на възраст до 35 години.
Ниска безработица и неизползвани резерви на предлагането на труд
Продължителният период на икономически растеж, почти непрекъснат от шока на пандемията през 2020-2021 г., доведе до чувствително подобряване на основните показатели за състоянието на пазара на труда. Коефициентът на заетост във възрастовата група от 20 до 64 години се повишава от около 63% преди десетилетие до 76,2% през 2023 г. – стойност, надхвърляща средната за страните от Европейския съюз. Коефициентът на безработица намалява трикратно за последните десет години, като през 2023 г. достига до 4,3% от населението над 15-годишна възраст – стойност, значително под средната за ЕС, и нареждаща България сред 10-те икономики с най-ниска безработица в общия пазар. Трябва да се отчитат и значителните регионални различия, фрагментиращи пазара на труда, като в някои област и общини[11] се наблюдава почти пълна заетост с близка до нулева безработица, докато в други части на страната има голям брой трайно безработни или неактивни лица.
Икономическият растеж, повишаването на производителността и глобалната конкурентоспособност през последните години доведоха до все по-пълно използване на трудовите ресурси. С включването на все по-широк обхват групи на работната сила в заетост, работодателите ще се сблъскат с все по-ограничени неизползвани резерви на предлагането на труд. По данни на НСИ, трайно безработните лица (над 12 месеца) са повече от половината от всички безработни, много от тях са с ниска квалификация и пригодност за заетост. Броят на обезкуражените лица[12] е спаднал от близо 210 хиляди преди десет години до едва 38 хиляди през 2023 година. Общо неактивните лица на възраст между 15 и 64 години са спаднали с над половин милион за десетилетието, като към момента в тази група са останали предимно ученици, грижещи се за малки деца и болни членове на семейството и хора с увреждания и намалена работоспособност.
Възрастовата структура на населението дава и неблагоприятна перспектива за очакваната динамика на предлагането на труд. Коефициентът на демографско заместване, отчитащ съотношението между навлизащите в трудоспособна възраст (15-19 г.) и излизащите (60-64 г.), е 69 на 100, като в много области той е далеч по-нисък (до и около 50 на 100). Това предполага в дълъг период от време започващите работа млади хора да са значително по-малко от тези, които прекратяват трудовия си живот поради пенсиониране.
Нарастваща тежест на осигурителната система
Неблагоприятните въздействия върху осигурителната система също се задълбочават. По данни на НОИ[13], коефициентът на зависимост, отразяващ съотношението на пенсионерите към осигурените лица е 72,4 към 100. Общите разходи за пенсии се увеличават от 9,3% към БВП през 2022 г. до 10,4% през 2023 г., като се очаква да достигнат 10,8% през 2024 година. Независимо от ръста на броя на осигурените лица в последните години и чувствителното нарастване на осигурителния доход, недостигът във фонд „Пенсии“ на държавното обществено осигуряване расте и се очаква да достигне 10,8 млрд. лева през 2024 година.
Как да се отговори на дисбалансите?
Тези, а и много други структурни дисбаланси трябва да мотивират както краткосрочни, така и дългосрочни промени. Подобряването, най-общо, на производителността на човешкия капитал и разширяването на предлагането на труд може да се постигне с различни инструменти. Така например, относително по-бърз ефект биха имали освобождаване на част от заетите с непродуктивни дейности в публичния сектор, които незабавно могат да бъдат на разположение на частния сектор, а така също и облекчаването на достъпа на работна сила от трети страни до българския пазар на труда. България, впрочем, не е единствената страна в региона на Централна и Източна Европа, изправена пред тежки демографски предизвикателства – само за последните две години Чехия, Румъния, Словакия (а и други) предприемат стъпки за по-лесно привличане на работници.
Повишаване пригодността за заетост на неактивни лица в работоспособна възраст е един от средносрочните отговори, макар това да зависи в известна степен и от усилията на частния сектор. Отделно, разрешаване на наглед тривиални проблеми пред участието на пазара на труда – например, липсата на места в детските градини в София, липсата на услуги за дългосрочна грижа за хора в затруднение и др. под. – би „върнало“ няколко десетки хиляди хора в активна възраст на работа. Разширяване на дуалното обучение за децата в професионални гимназии също ще даде резултат до няколко години, когато тези ученици навлязат на пазара.
Дългосрочните решения са по-сложни и практически по цялата „карта“ – образование, здравеопазване, цялостната социална инфраструктура и качество на живот, и т.н. Общото повишаване на образователните резултати, включително чрез намаляване драстично на най-слабо представящите се ученици се пренася в бъдещата производителност на работната сила. Повече хора в добро здраве са повече и по-дълго заети в продуктивна дейност. Съвсем отделно, производителността не се увеличава само чрез подобряване на човешкия капитал – от „другата страна“ на уравнението са инвестициите в нови технологии и капитал, а това изисква благоприятстваща предприемачество, иновация и поемане на риск институционална среда.
