Откъсът е от книгата „Комуналният капитализъм“ на видния ни стопански историк Румен Аврамов, издание на Център за либерални стратегии
Краен пример за метаморфозите на „академичните хора“ при съприкосновение с властта дават броените случаи на „професорски“ правителства в българската история. Последиците от промяна в статута са „пропорционални“ на упражняваната власт: ако в държавния апарат се подвизават голям брой титуловани експерти, чиято интелектуална биография е интересен материал, то съсредоточаването на „цялата“ власт от премиера извежда проблема на друга орбита, доколкото именно той придава идеологията на следваната политика. Малко неочаквано е, но „професорски“ правителства в новата ни история се оказват само четири – тези на Александър Цанков, Богдан Филов, Любен Беров и Иван Костов, като в три от случаите те се водят от икономисти.
В случая интересът към една тъй специфична група е мотивиран не толкова от научната й биография, колкото от по-специфичните въпроси за съпоставимостта между изходната научна/догматична „платформа“ с провежданата икономическа политика, за съответствието между проповядваното/преподаваното от „професора“ и неговите дела, за общото в научната и политическата мотивация…
Не е трудно да се предположи, че в хода на това упражнение ще се установяват разминавания. Важни са, същевременно, причините за системните „уклони“ в една или друга посока: дали става дума за елементарен политически опортюнизъм, или за силата на обстоятелствата, която всъщност доказва безсилие на теорията? По-дълбоко проникване разкрива реликти на академичното минало в езика, поведението и посланията на „професорите“ на власт. Но може да се тръгне и по обратния път – в „научния“ им житейски период да се потърсят предвестници на битието им във властта. Любопитно е да се открои присъствието на тези фигури в социалната тъкан, да се проследи принадлежността им (афинитет или конфликти) към различни социални и интелектуални кръгове. Те имат опит в среда с ценности, етика и правила, които на пръв поглед се различават от обичайните в (площадната) политика. Доколко този опит се е отразил върху по-късното им поприще? Дали се е разтворил в по-действеното, политическо ежедневие, или напротив, е оставил забележими следи?
Степента на разминаване между „научния живот“ и прагматиката е различна, като в отделни случаи то стига до пълно отричане и дори окарикатуряване на „първото битие“. Александър Цанков е типичен в това отношение.
В научен план той е един напълно ординерен университетски професор, без блясък и оригиналност. Учебникът му по политическа икономия, издаден през 1930 г.81, с нищо съществено не се отличава от обичайните текстове, циркулиращи в България. Както и тези на Г. Данаилов, Д. Мишайков или С. Демостенов, това е разказвателно изложение на германския вариант на дисциплината. В най-широк идеен план става дума за общоприетото от Адам Смит насетне (през целия XIX в.) традиционно либерално отношение към стопанския живот. Срещаните тук и там нотки на „дисидентство“ (подобно на Г. Данаилов) не отиват по-далече от „смелите“ твърдения, че няма неограничена конкуренция, че свободната конкуренция носи известни недостатъци и се нуждае от регулация, че държавните предприятия (и дори национализацията) се приемат при определени случаи за нормални. Учебникът и преподаваната „теория“ по никакъв начин не внушават етатизъм, а войната и предизвиканите от нея промени като че ли не са се случили.
По-впечатляващо е, че сякаш не е било факт и самото управление на автора, а неговият публичен – не университетски – образ просто не съществува. Този образ Ал. Цанков изгражда отдавна в политическата си биография. Както за много от българските политици през войната, „откровението“ идва от опита им в ДСГОП. Създадена като военновременно учреждение със задачата да осигури снабдяването на населението и армията, тя постепенно се развива във всеобхватен орган на „икономическа диктатура“, контролиращ целия стопански живот.Някои от участниците в дирекцията запомнят най-вече нейните отрицателни черти, създали крайно непопулярната й репутация. При Стоян Бочев например (който е назначен за секретар на дирекцията в края на войната) тя не променя мирогледа, а напротив, само засилва антиинтервенционистките му убеждения.
Но у други, като Ал. Цанков, преминаването през ДСГОП става без вътрешен конфликт, усилвайки съществуващи нагласи. Той, разбира се, признава очевидните ексцесии на тази мощна и безконтролна машина. И в същото време, либерално школуваният политикономист излиза от опита си в дирекцията с твърди виждания в полза на държавната намеса. В серия лекции, изнесени през 1919 г., тръгва от очевидната констатация, че след войната старите форми няма да се върнат и че държавата няма да изостави извоюваните позиции83. За разлика от Бочев, това не предизвиква интелектуален смут, а тъкмо обратното – в превъртането на по-големи ресурси през властта Цанков вижда положителна тенденция, предизвикана от държавния и от обществения интерес. Случилото се ще закрепи статуквото „мъчно ще можем да се откажем поначало от нашата досегашна система на националната индустрия“ но и ще даде нови простори за „по-голям контрол в големите и важни отрасли на промишлеността, за да я подчини и пригоди по-добре към обществените интереси“. В интервенционизма Цанков намира уютната си идеологическа ниша. Тя оправдава бъдещата фискална преса чрез по-високи данъци, както и вече очертаващите се нови държавни монополи. Тук отново идва „общественото“ алиби: „мотивите, които налагат тая намеса, и това посегателство върху свободата на капиталиста се оправдават с необходимостта да се улесни пътят на обществения прогрес и насърчи продуктивността“. В увлечението си професорът става агресивен. „Никой, пише той, не може да си прави илюзията, че държавата като представител на обществените интереси ще остане безучастна към въпроса за урегулирвание на търговията, за да възстанови режима на абсолютната свобода, както това смятат за желателно и необходимо идеолозите на отживелите вече времето си стопански системи.“ Нищо, че на друго място се самоопределя като неомеркантилист, за да подчертае континуитета с едно още по-отживяло идейно минало. „Тежкият“ автор на университетски учебници е на мнение, че „всички държави ще се повърнат към една система, която ние смятахме за отживяла, но която възкръсва наново [меркантилизмът]“.
В етатизма си Цанков е толкова неоригинален, колкото и в сивия си университетски курс. Философията, която проповядва, е на гребена на политическата вълна, тя е лесното решение към момента. Нейно ядро е приравняването на държавния и обществения интерес, оправдало както националсоциализма, така и комунизма. Самият тон на текста е заразен от типичните за тези две течения месианство на „новото“ и от демонстративно интелектуално презрение към отиващото си. А след като е възприета тази идеология, изводите идват от само себе си. Цанков предлага създаването на „върховен стопански комитет“ от министри и експерти, който да определя „план за действие“. Отива и по-далече, оглеждайки възможните сфери, където да бъде проведена „социализация“, т.е. някаква форма на национализация.
Начинът на мислене на Цанков е характерен за българския университетско-икономически елит. От една страна със своя етатизъм, а от друга с неизменното желание нещата да се замазват в компромисни формули. Въпреки че симпатиите на професора са очевидни, той се чувства длъжен да ги тушира с формулата, че „социализмът ще трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“. Ключовата дума тук е малко, която винаги идва на помощ, когато академичната наука бяга от ясна позиция и се стреми да се хареса на всички.
Когато през 1923 г. взема властта, Ал. Цанков бързо и леко влиза във вече изградения си публичен образ. А той няма нищо общо със стандартния „либерализъм“ на курса по политическа икономия. Но е съвсем адекватен на извлечените „научни“ поуки от войната, в които симпатиите на Цанков към крайния интервенционизъм щастливо се съчетават с авторитарните наклонности на личността му. В „науката“ търси – и намира – общите начала с политиката.
В „Икономическа борба“ неговото управление е характеризирано кратко и ясно със следните решения – издигане стени от забрани, които затварят България; забрана вноса на луксозни стоки, с което се предизвиква ответна реакция на Турция, ограничила силно българския износ; удвояване разходите на държавата; огромни строежи на факултетски сгради; „държавният бюджет изгуби образа си и представители и народ изгубиха възможността да знаят каква е заплатата на държавните служащи“; „от единството на бюджета остана само скелет, месата на който бяха окъсани и разхвърляни в много явни и скрити „фондове“; „растяха разните явни и тайни бюджети“. Това може да е политика на неизбежното, но тя със сигурност не съответства на никакви университетски доктрини. Съвсем не става дума и за „авангардна“ линия – разривът с възприетата към момента в Европа „генуезка“ ортодоксия в стопанската политика е пълен. Опитите на Цанков да представи действията си като рационални („вносът не може да се забрани, но той може да се регулира, кредитните институти имат инструменти за това“) е осмян в списанието. „Как? Регулирането на вноса, даването и недаването на девизи за плащане на внесени стоки ще ни върне в ония времена с дирекции за ступански грижи, в които времена вносът и износът се „регулираше“ от „компетентните“ Народна банка заедно със „ступанските съсловия“, ще ни дадат нов институт на „ступанските грижи“, в който доста свят ще намери работа и печалба. Друго регулиране на вноса от кредитните институти не може да се очаква и не може да стане.“ Странно в тази формена критика на държавното регулиране (чиито основни аргументи не са се променили с времето) може да изглежда само това, че тя идва от левичарско списание, а не (как- то би прилягало) от академичните среди, откъдето Цанков е тръгнал към политиката.
Но атаката не се различава принципно от ретроспективната оценка на министъра на финансите на Народния блок Стефан Стефанов, съдържаща се в неговите доклади от годините на депресията. „След 1924 г., припомня той, се започна една политика на излишни разходи в името на „някакви“ културни, стопански социални и др. нужди, със сиромашки български средства на американски щаб. С тая система на заслепено увлечение бързо се увеличи бюджетът и се създадоха чрезмерни държавни и стопански задължения, особено в земеделието, увлечение от погрешната политика на самата държава, макар да сме съгласни с проявения по-голям интерес към селото, който трябваше обаче да бъде правилно изразен… Тогава [през 1925 г.| държавата посегна безконтролно на Народната банка, на която изчерпи резервите, особено девизните и постави банката в критично положение…“ В доклада (със същата антиинтелигентска нагласа, както и в „Икономическа борба“) е „жегнато“ типичното за попадналия на власт интелектуалец изсипване на бюджетни средства за собствената му гилдия. „От характер на разхищения са, пише Ст. Стефанов, и типовите… училищни сгради, театрални салони, прогимназии и др. … Как се затвориха очи и се посегна да се руши материалната ни култура, градена с години с черния труд на бедни ни народ. Не можеше ли да ограничим духовната си такава, както това се прави особено след война в страни – финансово много по-силни от нас?“
Само на фона на войнстващия етатизъм и популизъм на Ал. Стамболийски стопанските мерки на Цанков могат да приемат някаква илюзорна „либерална“ окраска. Всъщност те са пълно отрицание на „катедрената“ политическа икономия. Това се проявява в отношението му към БНБ, към валутния или търговския режим, към Стабилизационния заем (вече в качеството му на председател на Народното събрание)… Властовите мотиви и цели са получили пълен превес над идейните. Изследователското минало (ако изобщо могат да се нарекат така популярните му и постни текстове), а не политиката, се оказва случайно отклонение в биографията на Цанков. По-точно е да се говори не за ренегатство спрямо някогашна по-„либерална“ научна позиция, а за временен и повърхностен флирт с нея от един отдавна оформен авторитарен и пристрастен към политическата игра мироглед.
Консумирането на осезаемата държавна власт размива пазарните ценности и убеждения (доколкото ги има), за да прояви и повдигне дирижистките. Фигурата на държавника либерал си остава по-скоро оксиморон. Що се отнася до университетското битие, то е глуха паралелна писта, без никакво отношение към делата на политиканстващия професор. Обучава младото поколение на някаква безсъдържателна и неизменна материя, признавайки в същото време на всеослушание, че „практиката ще се покаже по-силна от доктрината и ще потвърди по- скоро ненавременността или остаряването на последната“.
Проблемът се прояви с пълна сила през годините на прехода. Деформацията се почувства по-болезнено от обстоятелството, че практически всички начални програми бяха на думи за ограничаване на достигналото предела си присъствие на държавата. И въпреки това политическата система непрестанно раждаше, прикрито или открито, реставрационни мерки, които с ариергардни боеве защитаваха успешно стария периметър. Дори в наглед съвсем либерални закони се оставяха – с няколко уж небрежни, но решаващи движения – пролуки, през които духът се изкористяваше и текстовете заприличваха на кентаври.
Познатият рефлекс не изчезна даже когато след 1997 г. (и особено след поканата за Европа през 1999 г.) полето за реформиране на българската икономика най-после изглеждаше разчистено. Той рецидивира по странни пътища, задействайки мощни социални сили. Тъкмо в тази обстановка на сблъсък между настъпващата отвън пазарна парадигма и вътрешните съпротивителни сили на държавата, фигурата на Иван Костов като „премиер – академичен икономист“ е особено интересна. Казусът е толкова показателен, че си позволявам да престъпя негласното правило да не се пише в исторически контекст за действащи личности. „Оправдание“ дава отчасти самият Костов, който публично декларира, че вече се е подложил на „детектора на историята“ и е влязъл в нея. Отчасти то идва от наистина завършената и важна рамка на неговото четиригодишно управление – с ясно маркиран преход от макроикономически хаос към подреденост, с наличието на премислен план и концентрирано действие, с неоспоримата качествена промяна в собствеността, която бележи повратна точка в икономиката и обществото.
Към момента на промените икономическите знания, получени от нашето поколение (към което двамата с Костов принадлежим), бяха тотално и отдавна обезценени. Школувано в догматизиран марксизъм, то се оказа с начален идеен и професионален багаж, неизползваем не само по време на комунизма, но и след неговия крах. Това бе стерилно знание без изход, напълно встрани от талвега на световната икономическа наука. Конвертируемите интелектуални активи на икономистите бяха незначителни и неравномерно разпределени – известно познание на отделни аналитични методи; откъслечни знания за българската икономика върху неверни и изкривени данни; несистемно и често превратно познание на западните икономики; ограничено владеене на чужди езици (най-вече на английския като универсално средство за научно общуване)… Такова познание образуваше разпокъсан архипелаг, в който липсва спояващата идейна субстанция на живата, свободно развиваща се икономическа теория.
При отсъствието на пълноценни научни контакти със Запада, при невъзможност за образоване и социализиране в една автентична научна общност, при почти повсеместната и непреодолима езикова бариера, изначалното изкривяване можеше да бъде коригирано, ретуширано и допълвано само „на парче“, чрез по-малко или повече видими кръпки: празнината, оставена през най-чувствителните години на мирогледно формиране, е особено трудно (ако изобщо) запълнима. Опит тя да се преодолее беше мислим само „на място“, чрез изцяло „книжно“ общуване със западната икономическа мисъл. Опцията все пак беше възможна, тъй като представата за тотална изолация е далече от реалността и базисни книги и списания (поне от 60-те години насетне) бяха достъпни в библиотеките. Но освен с личните (езикови, образователни, интелектуални) пречки, подобни начинания се сблъскваха с отсъствието на среда, в която да бъдат споделени и критично обсъдени, както и с табуто за публикуване в термините на приетите парадигми и език. Ето защо редките случаи по правило се свеждаха до асоциално, самообразователно усилие и/или завършваха с невъзможност да бъдат осмислени, разбрани (още по-малко творчески развити) посланията и контекстът на световната теория. Поради всичко това завареното поколение академични икономисти на прехода трудно можеше да излъчи истински осмислена пазарна идеология. На първо време то бе в състояние да даде най-вече интуитивни прагматици и/или повърхностни „либерали“, разбиращи „новото“ като плакатна антитеза на отиващото си. През комунизма България така и не беше родила истинско (т.е. радикално) икономическо дисидентство, което гласно да отхвърли марксизма и водената стопанска политика въз основа на тяхната научна (теоретична) несъстоятелност, като е готово да заплати за това с житейско маргинализиране или с емиграция. Оставането в съществуващите научни структури означаваше приемане, в една или друга степен, на езика, на хегелианското мисловно менгеме и на основното правило, че критичност може да се проявява в очертания периметър.
Но дали, въпреки всички трудности, опит все пак ще бъде предприет, оставаше във висша степен индивидуален и морален избор. Най-забележително изключение, потвърждаващо правилото, бе Венцислав Антонов, който успя да се впише органично в корпуса (mainstream) на икономическата наука, вкл. в нейния количествен инструментариум. Изследванията му върху структурните неравновесия на плановата икономика в България бяха поставени в дълбоката перспектива на световната теоретична мисъл от XX век. А направените обобщения за философията на „стопанското реформаторство на социализма“ и за икономическата политика от 60-те до края на 80-те години остават блестящи текстове, отишли много по-далече от девалвираното перестроечно бичуване на „командно-административната система“.
Поради завареното наследство, задължително (но недостатъчно) условие за проникване на пазарно мислене върху стопанската политика е съзряването на поне едно, образовано в друг дух (вкл. на Запад), поколение, което да добие критична маса в обществото. Интензивното „предприсъединително“ обучение на действащите „елити“ силово им наложи да говорят на политически коректния език, но той си остава тънък ментален пласт, който постоянно поддава на най-неочаквани места. В края на краищата, през 2001-2005 г. България се превърна в арена на експеримент по (макар и изцяло организирано „отвътре“) присаждане на „външно“ правителство, а очевидният резултат бе тотално надмощие на тукашната среда: маската на цар, „западни възпитаници“ и на „юпита“ бе свалена, за да останат под нея местни хитреци без блясък; напудреният „западен стил“ изчезна, за да отстъпи на местното политиканство в позната стилистика; гръмките „теоретични“ и доктринални заявки бяха забравени, за да се произведе блудкава смес от местен популизъм, по-прикрит етатизъм и осребряване на присъствието в държавната машина.
В този общ интелектуален контекст на българския преход следва да бъде поставен и Ив. Костов. Неговото формиране не правеше изключение. Той тръгваше от общата мисловна култура на марксизма, където нюансите се проявяваха най-вече в различната степен на критичност. „Нонконформизма“ на Костов (и на другите „бунтари“ от нашето поколение) се движеше в тези рамки. Първият му сблъсък със статуквото (довел до отстраняването му от катедрата към ВИИ „Карл Маркс“ в средата на 70-те години) възникна по повод на схоластични политикономически проблеми, което бе съвсем обяснимо за човек, току-що школуван във въпросната идеологическа дисциплина. По-късно определена нетривиалност имаше в насочването му към официално толерираната (дори насърчавана) ниша на математическите методи в икономиката, които по самата си логика допускаха потенциално разминаване (несъгласие) с марксизма. Но за да покълне, заложеният в нея критичен потенциал трябваше да стигне до преосмисляне и отричане фундаментите на марксистката икономическа теория. А това в България (вкл. при Костов) не се случваше: обобщенията биваха формулирани или в толерирания безсъдържателен език (когато се търси „социално“ признание чрез дисертация и публикации) или в (често несъстоятелен и грубоват) „иконометричен анализ“.
Следва продължение…
