- Постановка
Проектът за държавен бюджет през последните две-три десетилетия винаги е предизвиквал разностранни и бурни реакции сред партийни среди, заинтересовани кръгове и анализатори. Това е някак естествено, доколкото винаги, когато се заговори за пари, духовете се разгорещяват и всеки се старае да не изостане при разпределението на порциите. Практиката показва, че всякакви обвинения, проклетисвания и бурни невъздържани реакции се утаяват и предложеният бюджет се приема, като правило с козметични корекции. Проблемите обаче остават и се прехвърлят от година на година, без особен изглед за измъкване от твърдата опашкарска позиция в ЕС, която се заема от страната ни за времето след включването на страната ни в ЕС, а и преди това.
В настоящата бележка се прави опит за оценка на внесения от правителството бюджет за 2024 г. с акцент върху материализираната философия на разходната част.
Страните, с които България е редно да се сравнява, са тези, които преди 90-те години на миналия век бяха членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), а по-късно се включиха в ЕС. Това са общо 9 страни (България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Унгария и Чехия), за които е възприето условно названието „страни СИВ-ЕС“.
Предвид засиления и непрекъснато официално поддържан интерес у нас към включване на страната ни в еврозоната, страните СИВ-ЕС са групирани по членство в еврозоната (Естония, Латвия, Литва и Словакия) и страни в дерогация (Полша, Румъния, Унгария и Чехия). Прилага се средноаритметичното усредняване на използваните показатели по двете групи страни.
България заема своеобразна средна позиция както поради четвъртвековното действие на паричния съвет, така и поради междинното й положение по численост на населението.
- Акценти при преразпределяне на държавните финансови ресурси
Като основен елемент при формиране на разходната структура на проекто-бюджет ‘24 може да се определи стремежът за намаляване на подоходното изоставане на България в сравнение с европейските реалности. Лансира се разбирането, че не е допустимо дългосрочно проектиране на икономически растеж за сметка на ниско заплащане на труда с всички произтичащи негативни странични ефекти и проявления.
Подобно разбиране следва да се оцени положително. То сякаш се появява за пръв път на сцената на държавните финанси през последните три декади. Поглеждайки назад във времето, можем да констатираме, че при управлението на държавните финанси са доминирали текущите проблеми, като усилията са били насочени предимно и най-вече към връзване на текущите приходно-разходни елементи без ангажиран поглед към перспективата. Доминирало е виждането, че трябва да се закърпят действащите пробойни, както и че трябва да се задоволят настоящите искания, а за перспективните проблеми ще се мисли тогава, когато ножът опре до кокъла.
Реверансите към бизнеса бяха безконечни. Предвиждаха се максимално добри и изгодни условия за разгръщане на частни бизнес проекти, което ставаше най-вече за сметка на стагниращо благосъстояние на населението. Доминиращата идея се свързваше с т.нар. просмукващ ефект (trickle-down economics), който предполага, че натрупването на капитали от капиталистите неизбежно ще рефлектира върху прираста на общественото благо. Тази идея е прокламирана през годините на Голямата депресия (1929-1933 г.) от американския хуморист Уил Роджерс, според когото парите ще се натрупат във върха на обществото с надеждата, че ще се просмучат надолу към нуждаещите се. Тази зомби идея не издържа на времето, включително и у нас с масираното презгранично изтичане на натрупани капитали, но винаги звучи привлекателно.
Осъзнаването на процесите е неизбежно. При очакваното включване на страната в еврозоната (някога в бъдещето) ще се премахнат всякакви явни и неявни, видими и невидими ограничения и граници на социално-икономическо общуване и тогава драстичните подоходни различия ще се приемат и ще се чувстват от местното население много по-болезнено и по-непоносимо. Ще нараства социалното напрежение с трудно предвидими последствия. Редно е страната своевременно да се подготви за този момент, т.е. да осъзнае важността на реалната конвергенция паралелно с номиналната конвергенция към европейските реалности.
Описаната философия на растежа обаче е прокарана частично. Остава незасегнат въпросът дали и доколко е допустимо да се проектира икономически растеж чрез поддържане на пределно ниско корпоративно данъчно облагане? Видимо правителството не е съумяло да мобилизира достатъчно сили за разсичане на този гордиев възел и проблемът отново се прехвърля някъде в бъдещето. Това е вероятно и причината, поради която се предлагат недостатъчно удачни частични данъчни промени, които звучат повече екзотично, отколкото реално.
На Фигура 1 е представена динамиката на показател, който се определя като „Население в риск за бедност и социално изключване“ (по данни на Eurostat). Равнище на въпросния показател в рамките на 20-22% се лансира като приемливо в ЕС. При нас той е около една трета от населението и е едно от най-високите в ЕС (наред с Румъния). Намалението на показателя в първата половина на разглеждания период е значимо, но във втората половина има задържане и стабилизация с неясна перспектива. Макроикономическият елит на страната трябва да има визия за управлението на посочения показател, доколкото продължителното му поддържане на неприемливо високо равнище за европейските стандарти би създало чувствително социално напрежение, толкова повече, ако страната съумее да се включи в еврозоната. Разрешаването на този проблем се свързва с намаляване на подоходната дистанция и правителството трябва да се ангажира с решаването му както за момента, така и в перспектива.
В последно време, във връзка с оценката на предложения проекто-бюджет, се активизира и дискусията по повод на редовната задължителна актуализацията на пенсиите в страната. Преобладаващи бяха сякаш гласовете, че не е редно да се бърза с подобна регулярна актуализация, че тя оказва вредно въздействие върху финансовата сигурност и т.н. Има се предвид повърхностната оценка, че изплащането на пенсии се затруднява поради влошаване на демографската структура и че пенсиите се изработват от намаляващ брой заети лица и т.н.
При провеждането на подобен тип дискусии трябва задължително да се отчита, че пенсиите са изработени от пенсионерите пари в продължение на близо половин век активна трудова дейност, т.е. те са заслужени и отработени пари. Ако държавата си е позволявала да използва различни по характер пенсионни фондове не по предназначение, това е проблем на държавното управление, а не на пенсионерите. Ако пенсионерите не получават дължимите им пенсии, това означава, че те финансират безвъзмездно икономиката и заслужават съответното признание, а не обратно. Пенсиите не са благотворителност.
Правителството предвижда чувствително (драстично!) нарастване на публичните инвестиции – капиталовите разходи се очаква да се увеличат от предвидените 8,1 млрд.лв. през 2023 г. на 15 млрд.лв. през следващата година. Подобно нарастване стои в основата на проектирания прираст на инвестициите в държавата от близо 10%, които биха осигурили очаквания чувствителен прираст на БВП. Като идея и фискална политика звучи примамливо – държавата ще се опита на мобилизира свободни капиталови ресурси за финансиране на инфраструктурни проекти, от които страната ни има крещяща нужда. Съмненията обаче остават, доколкото практиката показва, че правителството систематично не съумява да изпълни капиталовата си програма.
- Заключение
В предложения проекто-бюджет има заложени прогресивни идеи, които заслужават признание и уважение. Той е съставен при отчитане на бъдещите предизвикателства и е насочен към преодоляване на изоставането ни в рамките на ЕС. Все пак той остава далеч от съвършенство, тъй като са загърбени възлови движещи елементи на растежа. Остава под въпрос и дали и доколко предвидените позитивни замисли ще успеят да се изпълнят със съдържание. Всичко зависи от решителните и непоколебими действия на правителството, за които той демонстрира възможности за следване на настоящия етап.
