Единственият начин да подсигурим бъдещето си е да развием капацитет за промяна. Обещанието за „стабилност“ е парола за организиран грабеж…
Стабилността е знаме на управлението на ГЕРБ и от населението се очаква в нейно име да се примири с ширещата се бедност и корупция. Но от икономическа гледна точка подобна теза е грешна: в този динамичен свят стабилност е възможна само за кратък период. А ако говорим за сигурност, единствено непрестанното развитие и промяна може да я осигурят. В България днес вместо „стабилност“ цари застой и равновесие на много ниско ниво.
Съществуват различни видове стабилност. Нали е лято, да вземем за пример един хипотетичен морски плаж. Първоначално на него не се осъществява туризъм, само няколко рибари са поставили бараките си: цари очевидна „стабилност“, макар и близка до нулата (в икономически план). После предприятие си прави там почивна база: път, сграда, бунгала, заведение и т.н. Биоразнообразието веднага намалява, но икономическите и социалните ползи се покачват. Установява се второ стабилно състояние.
В третата фаза, плажът и околните терени са продадени на дребно и върху тях изникват многоетажни хотели. В процеса на хаотично строителство се губи качеството на пейзажа, характерната растителност е изсечена, водата в залива е замърсена. Семейните туристи странят от подобни места, заместват ги друг тип клиенти – търсещи ниски цени, пиянство и разврат. И така десетилетия наред. Стига се до нови „равновесие и стабилност“: с голям икономически резултат, главно когато се лее бетонът, но с ниско качество.
Историческото развитие на този хипотетичен плаж може да тръгне и в друга посока: туристическите обекти да се интегрират в ландшафта и да се прави екотуризъм. Тогава пак ще има работни места и печалби за предприемачите, но мястото ще остане сравнително запазено. Описаните четири равновесни състояния – възможни са много повече – онагледяват, че в някои случаи „стабилността“ за едни е проклятие за други.
Нека читателят сам определи кой от четирите сценария е най-близо до българската реалност. Така или иначе, стабилността, с която се гордее управлението на ГЕРБ, се осъществява на фона на много висока бедност и неравенство. Не говорим за клишето, че българите са най-бедни в ЕС – трудно ще се надпреварваме със старите колониални сили. Но единствено на нас самите се дължи това, че и неравенството ни е най-високото в ЕС: през 2019 г. коефициентът Джини достигна безпрецедентните за Европа 40.8 пункта.
Също и делът на застрашените от бедност хора в България е най-високият в ЕС (32.5%). С други думи, една трета от българите броят стотинките си, а за около една пета те не достигат и за най-базови неща. В същото време, Единият процент най-богати българи е по-богат от Единия процент в страни като Полша, Унгария, Хърватия, Словакия.
Равновесно икономическо състояние, което възпроизвежда високо ниво на бедност през годините без съмнение е стабилно (до определен момент). Но дали е желано? Силно нежелано е, от гледна точка на народа, независимо че съществено малцинство – примерно 5-7% от хората в страната, са напълно доволни. Тънкият момент е, че „елитните“ проценти са непропорционално силно представени в медиите и политиката.
Когато се обсъждат важни за населението икономически политики, касаещи данъци, външен дълг, енергетика, държавни предприятия и т.н., трибуната се дава на финансисти, банкери, мастити професори и анализатори: хора, които най-често спадат към горните проценти. Те имат запазен интерес да бранят изгодното за своята класа статукво. Същите позиции дори по-ревностно защитават младите експерти, които още не са попаднали в елита, но много искат да са там.
Само че стабилността на една отворена система е относително понятие. Както пресметнах, в годините, когато ГЕРБ бяха на власт, номиналният размер на БВП се увеличи с 20 млрд. долара, но населението намаля с половин милион души. С хора, човешки капитал – с това се заплаща „стабилността“, градяща се върху ниски цени на труда, рестриктивна парична политика (валутен борд), малък държавен дълг и регресивна данъчна система.
За да не стават обърквания, като говорим за „ГЕРБ“, нека разбираме също и удобната опозиция в лицето на БСП и партньорските структури на ДПС. Защото именно Българската социалистическа партия посредничи на въвеждането на регресивна данъчна и осигурителна система (богатите плащат по-малък процент от дохода си като данъци в сравнение с останалите). Конкретните партии са подробности – въпросът е в сгрешеното разбиране за стабилност в икономическата и политическата дискусия в България.
Заключването заради коронавируса през 2020 г. е най-яркото доказателство, че в днешния сложен и свързан свят, някаква стабилност е възможна единствено под формата на капацитет за отговор при извънредни ситуации. В нашата страна такъв капацитет очевидно липсва както в сферата на здравеопазването, така и във финансите.
Стабилността, която ни залъгват, че притежаваме, е отроче на Вашингтонския консенсус: тя се гради на формулата $малко правителство, малък държавен финансов ангажимент, ниска степен на колективизъм (по Хофстеде), незначителна роля на националния капитал – и то оставен основно в ръцете на тъмни креатури$. Елементите от „стабилността“ ни съответстват на условията от края на XX век – или дори от първата фаза на глобализацията от XIX век, както ще потвърдят читателите, изкушени от стопанска история (виж напр. Голямата трансформация на Карл Полани).
През XIX век се живееше сносно, но по стечение на обстоятелствата вече сме в XXI век. Индиферентната държава без план и посока, свободният пазар без компенсиращи институции, специалният над-законов статус на монополните капиталисти: всичко онова, което характеризира българската „стабилност“, ни вреди в условията на днешния свят.
България се нуждае от повече инвестиции в наука – а не от официализирана религия. Трябват ни политики за развитие на човешкия потенциал, а не механизми, държащи цената на труда стабилно ниска. Нуждаем се от перспективна национална икономическа политика, а не от държавни служители, пеещи мантрата, че „държавата е лош стопанин“. Много неща са объркани в България и фетишизирането на „стабилността“ – която, както видяхме, е невъзможна – е сред най-вредните заблуди.
Всъщност, в светлината на идеята на Йозеф Шумпетер за творческото разрушение, фалшивата стабилност може да е сред най-вредните черти на българската икономика. Прехласваме се пред прословутата „германска стабилност“, но знаем ли какво представлява тя? Германия отделя за наука и иновации – тоест за промяна, над 3% от БВП, докато България само 0.77% (колкото Мароко, Йордания или Египет). Да си спомним и за германския културен авангард: за тази страна, стабилността не означава неподвижност, а непрекъснато търсене на нови решения на старите проблеми.
В тази наложителна за страната дискусия може да се добавят много неща, но тук за финал да повдигнем само още един въпрос. Съществува гледна точка, че всичко в икономическата система следва да е динамично, само парите трябва да са стабилни, т.е. да запазват стойността си. Това гледище, оправдаващо българския валутен борд, е популярно, но в системен план последиците му са спорни. Да опитаме да вникнем в разсъжденията на Силвио Гезел, важен икономист от началото на XX в.:
„Само парите, които остаряват като вестник, гният като картофи, ръждясват като желязо, изпаряват се като етер, могат да служат като инструмент за размяна на картофи, вестници, желязо и етер.“ Гезел счита, че парите се радват на незаслужена привилегия: те запазват стойността си и дори трупат лихва, докато средствата на труда и стоките се амортизират и остаряват. По тази причина „парите отблъскват благата, вместо да ги привличат“ – тоест, прекалено стабилните пари пречат на бизнеса.
