Проектът за енергийна стратегия до 2030 г. с хоризонт до 2050 г. намеква за голямо раздаване на пари още от следващата година…
Завиден успех отчете наскоро държавната ТЕЦ „Марица изток 2“. През първото полугодие на 2020 г. тя загуби „само“ 129 милиона лева, при положение че за същия период година по-рано загубата ѝ беше 170 млн. лв. Само че обяснението за това подобрение не е особено приятно: намалената загуба се дължи на 50% по-ниско производство на електроенергия. Тоест, колкото по-малко работи ТЕЦ, толкова по-малко пари ще загуби Българският енергиен холдинг, т.е. българският данъкоплатец.
Армия от политици и енергийни експерти се кълне, че тази ТЕЦ е ключова за сигурността на българската електроенергийна система. Затова – казват те – обществото не трябва да се притеснява от онези 1 млрд. загуби, натрупани в държавното предприятие след 2014 г., а и занапред да субсидира въглищната централа.
Та нали лигнитните въглища са родни, а предприятието държавно?! „Всичко българско и родно любя, тача и милея…“ Зад този лозунг се крият и хронични огромни загуби, и безстопанственост на държавна хранилка, и едно мръсно производство, отмиращо в ЕС, което пряко допринася за по-кратката продължителност на живота на българите.
В интерес на истината, не само „Марица изток 2“ ни излиза пушено-солено. Скорошен доклад на Центъра за изследване на демокрацията изчисли държавните субсидии за трите ТЕЦ в Маришкия басейн („Марица изток 2“ и двете централи, контролирани от американските компании AES и ContourGlobal) на общо 450 млн. евро. За държавната ТЕЦ отива малко по-малко от половината от тази сума.
Основната част от субсидиите е под формата на квоти за въглеродни емисии: според договорите от 2001 г. (все още секретни) за приватизацията на „Марица изток 1“ и „Марица изток 3“, държавата отговаря за всяка промяна в регулаторната среда, която влияе на целевата им печалба. Затова България плаща въглеродните квоти на двете американски централи, отделно от плащанията за капацитет. Като добавим и СО2 квотите на затъналата държавна ТЕЦ, публичните разходи за емисии гонят 1 млрд. лв.
Как се стигна до тази кръгла сума? Само от началото на 2020 г. квотите за емисии в ЕС поскъпнаха с над 15%, а спрямо нивата към средата на 2017 г. цената е скочила с цели 480%. Най-вероятно е квотите да продължат да поскъпват, тъй като от следващата година общото им количество ще бъде намалявано с 2.2% годишно. Съответно, ще нараства и размерът на субсидиите, които България плаща на въглищния сектор.
Милиард лева годишно не са малко пари и може би държавата все пак следва да предприеме нещо. Намерения действително има, но няма да се бърза – разбираме от проекта на Стратегия за устойчиво енергийно развитие на България до 2030 г. с хоризонт до 2050 г. Този документ, изтекъл в публичното пространство в средата на септември, показва, че поне до 2025 г. не се предвижда промяна в производството на електричество от ТЕЦ на лигнитни въглища. Явно държавата си е приготвила поне 5 млрд. лв., за да субсидира въглищните ТЕЦ през следващата петилетка.
Към 2030 г. производството от лигнитните централи се предвижда да спадне с 22% до общо 16.3 хил. GWh. Това съответства на извеждане от експлоатация на едната от двете по-малки „американски“ ТЕЦ – но може и да дойде от свиване на работата на „Марица изток 2“. Към 2035 г. производството на електроенергия от лигнит се предвижда да намалее до 8.4 хил. GWh: с 60% под настоящите нива. Към 2040 г., според стратегическия документ, лигнитните мощности ще бъдат почти закрити.
Когато става дума за бъдещето, да не говорим за хоризонта отвъд следващите 1-2 правителства, в родната практика се е утвърдила поговорката „Я камилата, я камиларят“. Както знаем, България е страната на нереализираните стратегии, но случаят с енергийната стратегия е по-специален, тъй като на базата на този невзрачен документ ще се правят огромни трансфери на публични средства и ще се провеждат дългосрочни политики, които ще засегнат почти всяко домакинство и бизнес.
Документи от подобен тип трябва да се четат между редовете: държавните чиновници, които ги разписват и знаят какво всъщност се подготвя, старателно бягат от всякаква конкретика, засипвайки читателя с банални фрази и кухи лозунги – но все пак оставят някакви следи за реалните намерения на властта.
Такива намираме на стр. 16 от проекта за енергийна стратегия. След изречение с дължина от 67 думи, което общо взето казва, че заради скъпите СО2 квоти няма да останат мощности, които да покрият пиковете в търсенето на електроенергия, се загатва, че до 1 юли 2021 г. ще бъде въведен „общопазарен механизъм за капацитет“.
Червената лампа светва още с датата: чиновниците уж готвят енергийна стратегия с хоризонт до 2050 г., а на практика подмитат пътеката за нови механизми за преразпределяне на държавни пари още през следващите месеци – и към частните, и към губещата държавна централа.
Може би е полезно да напомним, че доклад на Световната банка от 2016 г. за състоянието на българската енергетика акцентира върху прекомерния дял на договорите за капацитет в енергийната система. Или за факта, че плащанията за капацитет, сключвани с неопитни или корумпирани правителства на възникващите пазари, позволяват на хедж-фонда „Резервоар Кепитъл Груп“, който е краен собственик на нашата „КонтурГлобал Марица изток 3“, да разпределя тлъсти дивиденти.
Може да очакваме, че с този „общопазарен механизъм за капацитет“, правителството ще осигури на могъщото въглищно лоби допълнителен паричен поток – освен вече разискваните компенсации за стотици милиони заради общата европейска климатична политика. Така неизбежното за страните в ЕС закриване на въглищния сектор ще бъде „подсладено“ за големите играчи – докато, забавяйки по електорални причини програмите за справедлив енергиен преход във въгледобивните райони, властта играе хазарт с поминъка на над десет хиляди семейства.
Този нов механизъм за капацитет идва тъкмо навреме: подписаните в последните дни на правителството на Иван Костов договори с новите собственици на ТЕЦ „Марица изток 1“ и ТЕЦ „Марица изток 3“ изтичат съответно през 2026 г. и през февруари 2024 г. Вероятно още от следващата година се планират ударни трансфери за ускорена компенсация на инвеститорите.
Дори да оставим настрана скандалните нови планове на властта в енергетиката, запазването на статуквото, при което България харчи 1 млрд. лв. годишно, за да субсидира едно отживяло времето си производство, е неприемливо.
Толкова ли сме богати, че да затваряме очи за ежегодни подаръци в размер на един милиард лева за мръсен въздух? Тази сума например е достатъчна за незабавно увеличаване на всички пенсии с 40 лева, всеки месец. В 1 милиард лева се побират всички публични плащания за хора с увреждания и за семейства и деца.
С милиард лева годишно, в крайна сметка, може да се предприеме мащабна инвестиционна програма за възобновяема енергия, която в рамките на примерно пет години коренно ще промени облика на българската енергетика.
Да, но тези милиарди от обществения джоб имат друго предназначение: 1) да осигуряват приходи и печалби на важни запазени интереси и 2) да отлагат неизбежния, поне доколкото България остава член на ЕС, преход към безвъглеродна икономика.
Ерата след въглищата и петрола не просто чука на вратата, тя вече пристигна. На този фон, в условията на поскъпващи СО2 квоти и все по-евтина енергия от възобновяеми източници, българското правителство планира да поддържа жив въглищния сектор в следващите 15-20 години. Сигурно има и план откъде ще вземе нужните за целта средства? Да, досетихте се – все пак говорим за публични пари.
