Редица бизнесмени биха предпочели рецесия и обезбългаряване на трудовия пазар пред постепенното превръщане на България в страна с високи доходи
През третото тримесечие на 2024 г., откогато са последните данни на Евростат, коефициентът на заетост в България във възрастовата група 20-64 години е 77.6%. Този процент е по-висок от средния за Европейския съюз и е рекорден за страната: осем години по-рано заетостта в България бе с 10 пункта по-ниска (виж графика 1).
Това, че повече българи в активна възраст изкарват прехраната си с труд, вместо да зависят от трансфери като цяло е положително. По-малък е делът на обезкуражените и трайно безработните; по-голям е делът на продуктивно ангажираните в националното стопанство.
Все пак част от причините за тази рекордна заетост будят тревоги, а ответните реакции на някои бизнес кръгове пораждат опасения, че в името на техните частни интереси ще се прокарат бюджетни политики, които ще ощетят националния интерес.
Защо нараства заетостта в България?
Сред обясненията за повишената заетост в България изпъкват демографската криза, по-високата цена на труда и общото изсветляване на икономиката. Роля имат и някои странични процеси в обществото, например промени в житейските стратегии на студентите и включване на трудовия пазар на повече хора с увреждания.
Най-важното е, че населението на България бързо намалява, а така и предлагането на труд. Много фирми вече нямат привилегията да подбират – и наемат кандидатите, които в предишни години щяха да пренебрегнат (например без стаж или в края на трудовия си път).
От друга страна, по-високата средна цена на труда увеличава индивидуалната мотивация за редовна работа. Доскоро в някои общини за хората бе по-изгодно да берат гъби и билки в гората или да чакат социални помощи, отколкото да бачкат във фабрика за 15-20 евро на ден. Днес на много места предлаганата работна заплата се повишава, съответно и участието на пазара на труда се покачва.
Не само ограниченото предлагане, но и засилващата се конвергенция с ЕС оскъпява труда и стимулира заетостта в България. Просто не е нормално за една и съща работа, създаваща еднаква добавена стойност, разликата в заплащането в две съседни страни да е двойна (например бране на ябълки в Гърция и България). Тези дефекти, ставащи възможни включително заради работодателска алчност, постепенно се коригират. Същевременно сивият сектор, макар и да остава голям по размер, постоянно се свива и все повече българи изсветляват частично или изцяло икономическата си дейност.
Виновни за по-високи доходи
От началото на 2022 г., което съвпада с началото на работата на правителството на Кирил Петков и финансовия министър Асен Василев, сме свидетели на внушително номинално нарастване на разходите за труд (виж графика 2). Без да величаем Петков и Василев трябва да признаем, че в едно нещо те са световно уникални: понесоха изпепеляваща критика в родината си заради това, че я тласнаха към малко по-високи доходи на населението.
Според Евростат, разходите за труд в България през третото тримесечие на 2024 г. са 168.4 пункта (нивото през 2020 = 100), нараствайки само за две години с 47 пункта, или с 38%. Това е най-високият ръст на разходите за труд в целия ЕС. По тази причина българските работодатели шумно негодуват; покачването на разходите за труд е аргумент, с който те отхвърлят идеите за данъчни реформи или продължаващи политики за ръст на доходите.
Ръстът на разходите за труд в България действително е необичайно висок за ЕС – но това не може да се разглежда отделно от факта, че цената на час труд в България остава най-ниска в ЕС. За 2023 г., откогато са най-новите данни, час труд в секторите индустрия, строителство и услуги струва на работодателя в България средно 9.3 евро – това е по-малко, отколкото в Сърбия и с 18% под нивото в Румъния. Средната за ЕС разценка на час труд е 3.4 пъти по-висока, отколкото в България (виж графика 3).
Проблемът със заплащането на труда в България е стар и дълбок. През последните години сме свидетели на частично нормализиране, но то не може да поправи щетите, причинени в течение на десетилетия от една национално безотговорна икономическа политика за ниски доходи, провеждана с общите усилия на работодатели, правителство и синдикати.
Да отсъдим сами. Официалните данни говорят, че за последните 8 години (Q3-2024/Q3-2016) средната брутна работна заплата в страната е нараснала реално с 51%, а за последните две години – с 19% (виж графика 4). И въпреки това равнището на заплатите в България остава най-ниско в ЕС и много по-ниско от средната за ЕС стойност.
Тогава трябва да заключим, че в течение на десетилетия трудовите ресурси на България бяха брутално ограбвани с ниската цена на труда, установена с общото съгласие на политическата и икономическата власт.
Продължителното поддържане на ниско ниво на заплатите, но и на публичните услуги, инфраструктурните инвестиции и т.н. има трайни системни последици, които няма да се преодолеят в рамките на няколко години. Системата дълго помни вредите, които са й били нанесени в предишни периоди: стопански процес, напоследък известен като „хистерезис“.
Ако заплатите останат трайно ниски
Какво се случва в икономика със сравнително модерна структура (48% от стоковия експорт на България за 2023 г. се формира от производства на средно и високо технологично ниво), когато цената на труда се подържа устойчиво ниска? Според стопанските закони вътрешното обезценяване на труда насърчава експорта и подобрява платежния баланс. След време в местните предприемачи се натрупват повече капитали, които позволяват от една страна инвестиции за бизнес развитие, от друга – постепенно повишаване на компенсациите за труда, произвел „на мускули“ допълнителна стойност.
Така в средносрочен период, примерно пет до десет години, работниците, временно примирили се с по-ниски заплати, помагат на националната икономика да излезе от ямата и след това с право очакват да бъдат възмездени за своето сътрудничество и търпение. Това е посоката, в която се движи Западна Европа в годините на икономическото си чудо след 1950 г.; през сходни процеси преминават и редица страни в Източна Азия чак до наши дни.
Но българският случай излиза от рамките на икономическата теория. Фазата с обезценяването на труда се проточва цяло едно поколение (25-30 години). А едно цяло поколение, останало с неадекватно за модерните потребности заплащане на труда, реагира по различен начин, отколкото ако трудностите бяха само временни.
На първо място с трудова миграция: точни оценки няма, но примерно 20% от българите работят в чужбина. Освен това с рязко намаляване на размера на семействата: отглеждането на деца е скъпа задача, трудно осъществима с една или дори две средни заплати. Трето, неизбежна е профанизация, провокирана от системната бедност, като много семейства трайно се маргинализират. Обществото повяхва и се фрагментира: политическата криза в България се обяснява и с хистерезисния ефект на ниското заплащане на труда след 1990-те.
Паралелно с това се засилва корупцията и неформалната икономика. Търсят се източници на доходи, различни от труд: принадлежност към политическа партия, хазарт или далавери.
Ето как една икономика, която има всички предпоставки (например членство в проспериращ икономически блок) да се развие, може да потъне към дъното, ако политиката за ниски доходи не бъде изоставена навреме.
Работодателите отвръщат на удара
Приблизително от средата на 2021 г. българските индустриални работодатели посочват в ежемесечните анкети, провеждани от НСИ, че най-важният фактор, възпрепятстващ дейността им, е недостигът на работна сила. Липсата на поръчки в страната и чужбина и дефектите в икономическото законодателство отиват на заден план; през последните години средно 30-35% от работодателите твърдят, че именно недостигът на работници е това, което спира българската икономика.
Типичната реакция при подобна ситуация, освен покачване на заплатите, е засилване на иновационната активност. След като има недостиг на труд, той трябва да бъде заменен с повече капитал и технологии. Това също така означава, че трябва да се инвестира активно за повишаване на равнището на образованието и трудовите умения на намаляващите по брой работници – което пък ще им позволи да получават още по-висока цена за своя труд. Така нещо, започнало като всеобщ проблем, може да се окаже път към богато общество.
Българските работодатели имат различно виждане по въпроса. Разбира се, когато говорим за десетки хиляди разнородни икономически субекти обобщенията не са коректни, но поне национално представените четири работодателски организации, всички те с голяма тежест при вземането на политически решения, мислят в друга посока.
Вместо да работят заедно с правителството и научните среди за повишаване на технологичното ниво на националната икономика и професионалното ниво на работниците, те упражниха цялото си влияние, за да могат да внасят работници от чужбина по опростена процедура. Това е решително противодействие на натиска за по-добро заплащане на труда. Междувременно повишаването на най-ниската в ЕС минимална работна заплата до ниво, което отново е най-ниско в ЕС, стана повод работодателите да дадат правителството на съд.
Паралелно с това икономическите секции на про-бизнес медиите започнаха да драматизират регионалните новини за закрити предприятия и масови уволнения – премълчавайки рекордно ниската безработица и високата заетост в макроикономиката. Без мисъл, че по този начин може да отпъдят потенциални инвеститори, близките до българския работодател медии се заеха да плашат населението, че икономиката е в свободно падане.
Помислете: за много родни бизнесмени, които имат лостове за влияние върху политиката, всичко ще си дойде на мястото, ако България изпадне в трайна рецесия. При такъв сценарий заетостта ще спадне и безработицата ще се повиши, реалните заплати ще намалеят, а печалбите ще се надуят. Те нямат интерес от национално въздигане, нито дори от добра икономическа среда: заели са печеливша ниша в някое производство или услуги, евентуално с експортна ориентация, и всичко, което е от значение за тях е нормата на печалба. Защо да е 18%, щом може да е 35%, ако натиснем заплатите и данъците надолу?!
Битката за бюджета
Един от най-важните инструменти за повишаване на доходите в България (дали това е правилно или не е друг въпрос) е бюджетът на държавата. Но със същия успех бюджетът може да се използва и за намаляване на доходите.
Драматичното неумение за съставяне на правителство и за подготовка на редовен държавен бюджет през последните месеци е перфектното оправдание за рязане на публични разходи чрез ограничени социални плащания и намалени ангажименти на държавата за инфраструктурно развитие. Може да се очаква, че на разходите, предназначени за субсидии на бизнеса няма да посегнат. Вероятно и за увеличените разходи за армия и полиция ще се намери решение. Да треперят дребосъците: личните асистенти, медицинските сестри, културните работници, а и учителите и учените.
