Статия на Кевин Бергер в Nautilus, в превод на Надежда Александрова
Американският биолог Джеймс Уотсън веднъж казва, че пътят му към Нобеловата награда започва в Неапол, Италия. На конференция през 1951 г. той се запознава с Морис Уилкинс, биофизикът, с когото той и английският физик Франсис Крик през 1962 г. споделят Нобеловата награда за откриване на триизмерния двойноспирален модел на ДНК.
Това е хубава история за учебниците по природни науки. Но има „неудобно първо действие в тази оперета“, пише Хауърд Маркел в книгата си „Тайната на живота“ за драмата зад кулисите на известното откритие. „Погребано под слоеве на интерпретации, обяснения и замъгляване на истината, откриването на молекулярната структура на ДНК е една от големите измами в историята на науката“.
През 1951 г. Уотсън е арогантен 22-годишен постдокторант в университета в Копенхаген. Директорът на лабораторията кани Уотсън и Барбара Райт – също сътрудник в лабораторията, да го придружат на конференцията в Неапол. Самонадеяният Уотсън е доволен, че е поканен на пътуването.
Отегчен от повечето презентации на конференцията, той бива заинтригуван едва когато Уилкинс прожектира изображения на ДНК, заснети с рентгенова кристалография, които показват, че молекулата е възникнала от кристална структура. Уотсън се опитва да се свърже с Уилкинс, но той прави всичко възможно, за да избегне напористия американец.
Независимо от това, срещата на Уотсън с Уилкинс се състои и предопределя бъдещето му. Той е решен да открие точната молекулярна структура на ДНК. Знаейки, че има малък шанс да се присъедини към Уилкинс в лабораторията в King’s College в Лондон, Уотсън се насочва към друга престижна лаборатория, изследваща молекулярни структури – Cavendish Lab в Кеймбридж. Там Уотсън среща неудържимия Франсис Крик и за две години те изграждат първия достоверен модел на структурата на ДНК. Техният модел показва на света как ДНК върши своето и оформя хода на биологичния живот.
По това време родената в Лондон Розалинд Франклин, химик и математик, бележи изключителен напредък в рентгеновата кристалография. Процесът за определяне на атомите, които съставляват една молекула, е изключително бавен. Необходими са стотици фотографски изображения и прилагането на сложни математически формули, за да се определи окончателната форма и размер на молекулата. След като изключително внимателната и търпелива Франклин става известна в кристалографията, тя е наета да деконструира ДНК в King’s College. Уилкинс обаче смята, че ДНК е негово владение и Франклин е била наета като негов асистент, а не като независим учен със собствено мислене и методи.
Уилкинс и Франклин никога не са се разбирали. Казват, че Уилкинс е бил уплашен от нея и я обвинява, че е отказала да приеме ролята на негов асистент.
В „Тайната на живота“ Маркел изгражда многостранен портрет на Розалинд Франклин. Мери Фрейзър, биофизик от King’s College, пише, че Франклин не контактува с никого в лабораторията. „Нейният маниер е доста груб и всички автоматично се дистанцираха от нея и никога не я опознаха. Тя е твърде обсебваща и приема всичко твърде лично, никога не потърси каквото и да е било сътрудничество и помощ от колегите си“.
Франклин не е била приемана на сериозно, постоянно е обект на техните сексистки клюки и в крайна сметка е станала жертва на кражба на труда й.
Маркел не е първият, който съобщава за един от най-лошите епизоди в драмата с двойната спирала – Уилкинс, без знанието на Франклин, влиза в стаята й, изважда снимка от експерименти на Франклин, и я показва на Уотсън. „Снимка № 51“ разкрива, че ДНК има триизмерна форма на двойна спирала. „В момента, в който видях това, устата ми се отвори и пулсът ми започна да се ускорява“, пише Уотсън в The Double Helix.
Инцидентът е описан и от Хорас Джъдсън в неговата книга от 1979 г. „Осмият ден от сътворението“ и също така от Бренда Мадокс през 2002 г.в книгата й „Розалинд Франклин: Тъмната дама на ДНК“.
Тъй като разрешение от Франклин не е било поискано, показването на Снимка № 51 остава една от най-впечатляващите кражби в историята на науката.
Откраднатата снимка е първото престъпление срещу Франклин.
Макс Перуц, директор на изследователско звено по биофизика в Кеймбридж, показва на Уотсън и Крик аналитичен доклад за ДНК от Франклин и Гослинг, отново без разрешението на Франклин. Документът позволява на Крик да разбере структурата на ДНК. В книгата си „Двойната спирала“ Уотсън пише, че обосновката за двойната спирала произтича от идеята, че биологичните неща вървят по двойки. „Това са просто глупости“, казва Крик по-късно в интервю. Той признава, че заедно с Уотсън са имали „нужда от улика, за да стигнат до тази точка, а уликата са данните на Розалинд Франклин“.
Едва 30-годишна, Франклин развива рак на яйчниците, който вероятно е резултат от огромното излагане на радиация по време на лабораторната й работа. По време на някои от най-тежките моменти на лечението си, Франклин живее с Крик и съпругата му в къщата им в Кеймбридж. Тя умира през 1958 г. на 37-годишна възраст. Сестрата на Франклин, Дженифър Глин, казва, че Франклин не е изпитвала гняв срещу Крик и Уотсън. По-късно Крик споделя на Ан Сейър, приятелка и биограф на Франклин, че тя е щяла да разреши структурата на ДНК: „С Розалинд беше само въпрос на време.“
Предвид уважението на Крик към Франклин, последното му престъпление с Уотсън срещу нея минава границите. С редица манипулации двамата правят всичко възможно, за да пропуснат официално цитиране на данните на Франклин в техния документ Nature от 1953 г., излагайки своята конструкция на модела с двойна спирала. Когато печелят Нобеловата награда по физиология и медицина през 1962 г., нито Крик, нито Уотсън споменават Франклин. Уилкинс отбелязва само: „Тя направи ценен принос към рентгеновия анализ“.
Номинациите за Нобелова награда по физиология и медицина през 1962 г. на Шведската кралска академия са направени от „едни от най-комплексните и добре информирани учени“. И нито един от тях не споменава Франклин. Всъщност тя не отговаря на условията – наградата не се присъжда посмъртно…
Съществува обаче доклад за Нобеловата награда по химия от 1960 г. от Арне Уестгрен, професор по химия, който е добре запознат с кристалографските изследвания на ДНК и протеини. Уестгрен пише, че Крик и Уотсън са създали гениална хипотеза, но тези, които заслужават най-голяма заслуга за дешифрирането на ДНК молекулата са Уилкинс, Франклин и Гослинг. Наградата за Крик и Уотсън, която заобиколи тези тримата, „не би заслужавала внимание“, пише Уестгрен, добавяйки, че ако Франклин е била жива, „тя можеше да има претенции да получи своята част от наградата“.
Бляскавата репутация на Уотсън е засенчена от расизма в многократните му коментари, че чернокожите притежават по-нисък интелект от белите поради генетиката. Расизмът на Уотсън винаги е бил част от неговия характер. Когато е в Неапол през 1951 г., той пише на родителите си: „Целият град може да бъде описан като бедняшки квартал, хората са окаяно бедни, живеят в условия, в сравнение с които негърската част на Чикаго изглежда дори приятно.“
Когато Маркъл пита 90-годишния Уотсън, ако Франклин е била жива през 1962 г., дали не е заслужавала да сподели Нобеловата награда с него, – „Той бавно се надигна от стола си и с един пръст, насочен директно към мен, произнесе високо: „Обикновено не печелите Нобелова награда за данни, които не можете да интерпретирате“. На следващият въпрос, че Уилкинс през 1953 г. също не може да интерпретира данните, Уотсън, усмихвайки се, отговаря: „Искахме и Морис да получи Нобеловата награда, защото всички го харесвахме…“
Маркел, изтъкнат професор по история на медицината в Мичиганския университет, е запознат с егото и ревността, които се разпространяват в света на науката. „Винаги има конкуренция, битки и лошо поведение и в собствената си кариера съм виждал това да се случва“, коментира той.
Все пак защо Уотсън и симпатичният Крик извършват този грях, заличавайки ролята на Франклин в разбиването на биологичния код на живота?
„Те имаха личен интерес да опишат историята на двойната спирала“, казва Маркел. „Те искаха да контролират историята, като разказват своята.„
