Старата стратегия на „снишаването“ е в пълен ход, но тя ни тласка към дългово претоварване и още по-изразена монополизация…
Публичен ресурс от 4.5 млрд. лева ще бъде осигурен за малкия и среден бизнес, за да му се помогне да премине през корона-кризата. Това съобщи финансовото министерство четиридесет дни след обявяването на извънредно положение в страната.
За националните мащаби тази сума е сериозна. Тя, например, надхвърля публичните разходи за образование за 2019 г. (4.2 млрд. лв.). Погледнато от друг ъгъл, ако като президента Тръмп изпращаме по пощата чекове от 1200 долара, парите биха стигнали за 2 млн. притеснени български домакинства – приблизително колкото е и реалният им брой.
Въпреки че не може да се оплачем от размера на този първоначален правителствен жест, не можем да кажем същото за целевата му ориентация. От данните, предоставени от МФ, се вижда, че голямата част от тортата – 2 милиарда лева, е предвидена да отиде като необезпечени кредити за малки и средни предприятия. (Нека „малки и средни“ не ни заблуждава, защото в тази категория попадат всички фирми с оборот под 100 млн. лв.).
Тези кредити няма да са безлихвени, макар че ще имат гратисен период. Ще ги отпускат търговските банки, под надзора на Българската банка за развитие. Трудно е да не си помислим, че това е помощ точно толкова за банките, колкото и за реалния бизнес.
Особено след като разбрахме кои са първите четири банки, които вече са се задействали да „помагат“ по второто направление: безлихвени кредити за физически лица, пуснати в неплатен отпуск. Тук схемата е същата: средствата са публични, ББР е диригент, а парите – в случая 200 млн. лв., ще се разпределят от търговските банки: ПИБ, Инвестбанк, Общинска банка и Интернешънъл Асет Банк. Да живее родният финансов капитал.
Така или иначе, обявената подкрепа от 4.5 млрд. лв. се състои само от кредити и гаранции по кредити. Очаква се да ахнем заради мащаба на публичния стимул, но замисля ли се някой дали българският бизнес е в състояние да понесе подобен кредит?
Обещаните корона-заеми са над 20 % от общия размер на кредитите, отпуснати от банките на нефинансовите предприятия (ако не броим овърдрафта и лошите кредити). Това не са пари, които ще осигурят нов бизнес, а само временно закърпване на положението. Всеки бизнесмен знае, че заеми от подобен тип са капан.
Да си представим за миг икономическото положение след корона-кризата. Ще се възстановят ли предишните приходи – и ако да, в кои отрасли? Икономическата логика говори, че обслужването на набъбналия кредит ще принуди бизнеса да постави по-високи цени, но населението няма да е склонно да ги плаща, тъй като консуматорските нагласи ще са се изпарили. Резултатът е близък до ума.
Другото следствие е продължаващо окрупняване на пазарните дялове. Малки предприятия няма да издържат на шоковия спад в търсенето. Така на пазара ще останат само големите играчи – „монополистите“, които се радват на специални отношения с кредиторите.
Тези сценарии са закономерни предвид силата на икономическия шок и посоката на правителствения отговор. Но и отделно от тях, обявената помощ за бизнеса е по-скоро символична. Малка е вероятността закъсали фирми или работници на трудов договор, пуснати в неплатен отпуск, да се възползват масово от щедрите заеми.
Разбира се, за някои фирми и хора отпуснатите кредитни линии ще са спасителни и благотворни, но общият случай надали ще е такъв. Ако можеха да обслужват нови заеми, фирмите вече щяха да са ги теглили в периода на икономически подем до коронакризата, за да разширят капацитета си в условия на силно търсене.
Финансовото министерство обявява голяма помощ, но знае, че тя надали ще се ползва в пълен размер. Кой ли пръв ще се сети, че тези пари се обещават, за да не бъдат потърсени?
Стои открит и въпросът за „нашия бизнес“. Неясна остава съдбата на онези 75 млн. лева, които ББР скандално отпусна на колекторска фирма с 2 хил. лв. оборот. Същото грейва и при широко дискутираната мярка 60/40, за която правителството е заделило 1 млрд. лв.
На страницата на НОИ се публикува редовен списък с предприятията, които се възползват от тази схема. Така разбрахме, че 200 хил. лв. от публичните пари за справяне с корона-кризата вече са отишли за мартенските заплати на бездействащите футболни специалисти в БФС, в Лудогорец и Литекс. А това е само началото.
Дори да си затворим очите за подобни спор(т)ни практики, очевидно е, че правителствените мерки за справяне с тази безпрецедентна криза не се насочват в подходяща посока. В най-добрия случай, те се базират на едно все по-спорно допускане: че ако дадем на бизнеса допълнителен кредит, той ще се оправи сам в трудните времена.
Това може би понякога е вярно – при конкурентни пазари и при циклично понижение на икономиката. Но когато световни вериги за доставки са скъсани и отрасли, формиращи 20-30% от националния БВП са изправени до стената, старата мъдрост е куха.
По стар обичай, правителството избира стратегията на снишаването: ако се наведем достатъчно ниско, лошите времена може да минат над главите ни. А това, че сме се навели, не ни пречи да се хвалим: „Отделяме 4.5 млрд. лева в помощ на бизнеса!“
Всъщност, Европейският съюз в солидарен жест предоставя на България на първо четене до 2.5 млрд. лв.: истински пари, не кредити. По всяка вероятност, част от парите, които сега се харчат като „правителствен отговор на кризата“, са с европейски произход.
Освен рамото на ЕС, България през годините си създаде резерви за извънредни случаи. Фискалният резерв, който се държи в БНБ, но не е част от валутния борд, възлиза на 9.4 млрд. лв. Добре е да се знае също, че към края на март, когато правителството енергично сееше страх сред населението, бюджетното салдо по КФП всъщност беше положително в размер на 1.275 млрд. лв.
Да не влизаме в подробности, България разполага и с други милиардни парични резерви за случаи на истинска нужда. Не е странно, че правителството не бърза да посяга към тези средства – още не, преди да станат ясни истинските мащаби на кризата и особено предвид факта, че ръцете му са вързани с нашия „безценен“, религиозен валутен борд.
Но снишаването в подобен критичен момент не вещае нищо добро в дългосрочен период. Не е ли абсурдно, че Правителството на България по-скоро е готово да даде пари на хора, които не работят, отколкото да се погрижи да осигури работа на хората?
