Българската наука получава с 1.6 млрд. лв. по-малко на година от средното за ЕС…
Да се снишим – това повелява българската традиция, когато настъпят тежки времена. Но икономическото знание ни съветва точно обратното. Кризата е не просто най-доброто, а единственото възможно време, когато може да се постигне по-сериозен напредък.
Логиката е проста: когато времената са добри, „големите момчета“ разперват рамене. Някои от по-малките се приспособяват, като вършат различни услуги на големите играчи. Всеки си знае мястото и не може да мърда много-много встрани. Икономическата система генерира добър резултат, но разпределението му е ясно регламентирано. Ако се появи подривна (disruptive) иновация, индустрията бързо я неутрализира: чрез подбиване на цени, изкупувания, лобиране и т.н. Статуквото се пази и няма място за нововъведения.
Настъпи ли криза, ситуацията рязко се променя. Загрижени за непосредственото си оцеляване, компаниите не са толкова зорки, а и ресурсите им намаляват. Потребителите, от своя страна, започват да търсят нови неща, отговарящи на нуждите на времето. Така се отваря шанс за нови фирми, продукти, технологии. Постоянните стопански кризи са механизъм на творческо разрушение, който събаря старото и отваря път за новото.
Предприемачите, които имат мисия, са наясно с тези стопански закони и щом се разрази криза, удвояват усилията на компаниите си за научноизследователска и развойна дейност (НИРД). При криза, бизнесмените с нисък хоризонт се свиват, а тези с по-широк поглед започват да инвестират в бъдещето.
Горната логика е в сила и за държавата, като най-голям стопански субект: настанат ли лоши времена, време е за инвестиции в НИРД – стига в държавното управление да има някой, който мисли в перспектива.
По принцип е така, а как стоят нещата конкретно в България? По данни на НСИ, през 2019 г. страната е похарчила 1 милиард лева за наука. Звучи внушително, още повече, че на годишна база ръстът е 20%, а за последните десет години средствата са скочили тройно.
Но тези български инвестиции, които в никакъв случай не са за подценяване, бледнеят при европейско сравнение. През 2000 г. страните в ЕС взеха решение да се целят в разходи за НИРД в размер на 3% от БВП. България през 2019 г. постигна 0.84%.
В интерес на истината, броени страни членки се справят с това изискване. Швеция, Австрия и Германия отделят малко над 3% от БВП за наука, а Дания, Белгия и Финландия са малко под този праг. Средният процент за ЕС е 2.2%. Но и страни като Словения, Чехия и Естония също са значително пред нас по разходи за НИРД. Изпреварва ни и Унгария, с 1.5% от БВП за наука и изследвания.
Ако България отделяше за наука толкова, колкото е средното за ЕС, при размера на БВП от 2019 г., по това перо следваше да отидат 2.635 млрд. лв. С други думи, българската наука получава с 1.6 млрд. лв. по-малко на година от средното европейско равнище.
Нещата са доста по-сложни, разбира се, като следва да се отчетат три ключови момента. Първо: макар че някаква връзка безспорно има, по-високите разходи за НИРД не водят директно до по-добри научни резултати. Ярък пример за това е т.нар. Национален циклотронен център при Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН.
За пръв път идеята беше подхвърлена в медиите през 2010 г. от самия премиер Борисов. Националният циклотрон трябваше да произвежда изотопи за диагностика и лечение на онкоболни, като спести средствата, които плащаме за внос с чартърни полети от Турция и Унгария (доскоро 8 млн. лв. годишно, сега сигурно повече). Освен това, циклотронът към БАН би могъл да служи за научни експерименти и обучение на млади ядрени физици.
Управляващите и послушните институтски директори дадоха много интервюта по темата през годините. С всяка следваща година, планираните разходи за циклотрона набъбваха и стигнаха до 23 млн. лв. Накрая, през 2016 г. циклотронът беше закупен и доставен в института. Там дълго стоя в транспортната си опаковка. Може би вече е изкаран от сандъците, но към март 2021 г. циклотронът все още не работи.
Въпросните 23 млн. лв. безспорно са разкрасили статистиката за НИРД, но има ли смисъл от тях? Може би не толкова фрапантни, но със същия научен ефект са разходите за „НИРД“ под формата на реновиране на сгради, в които се помещават „технопаркове“.
Втори ключов момент: разходите за наука не са задължение само на бюджета. Даже напротив: през 2019 г., държавните разходи за НИРД у нас са само 25% от общите разходи, а преобладаващият дял идва от бизнеса. Това е търсен ефект, който съответства на европейските тенденции – но приватизацията на разходите за наука в България стигна твърде далеч. Едва 26 млн. лв. е стойността на придобитите с държавни средства дълготрайни активи с научна цел през 2019 г.
Да погледнем на нещата и така: спрямо 2009 г., държавните разходи за наука в България са нараснали с по-малко от 25%. Междувременно националният БВП се е покачил с 62% (и двата процента са изчислени по текущи цени). България може и да става по-богата през годините, но ученият, който работи за държавата, не забелязва това.
Сякаш още живеем във времето на дядо Славейков, комуто местните чорбаджии определили учителска заплата, равна на тази на биволаря. Когато даскалът се оплакал, те го сложили на мястото: „Биволарят по цял ден търчи по полето, в дъжд и пек, а ваша милост на топло си стоите в стаята при децата.“ Радвайте се, че и толкова ви даваме.
Третият детайл е, че разходите на бизнеса за НИРД са разтегливо понятие, особено предвид големия дял на чуждестранна собственост в българската икономика. Разходите за патенти и технологии, които поделението насочва към компанията майка, също се осчетоводяват като НИРД – но не за да се създава ново знание, а за да се плащат ренти.
Така или иначе, всяка политика, насочена към насърчаване на НИРД, се нуждае от дълги години, преди да даде плод. Това я прави любима „дъвка“ за управляващите: те с готовност признават нуждата от иновации, защото това е принципен въпрос и не е нужно да се демонстрира някакъв конкретен резултат.
Но има и държави, които гледат на иновациите сериозно. Южна Корея – единствената страна на планетата, преминала от Третия свят в „клуба на богатите“, отделя за НИРД внушителните 4.5% от своя висок БВП. Важният момент в случая не е толкова брутната сума, колкото изграждането на иновационна инфраструктура.
За да придвижат икономиката напред, иновациите се нуждаят от истинска екосистема, в която отделните участници си сътрудничат, преследвайки не само своя, но и системния интерес. Защото, дори държавата да даде пари за лаборатории, кой ще работи в тях, ако университетите не подготвят кадри? А дори лабораториите и ВУЗ да имат човешкия капацитет, как ще знаят върху какво да насочат усилията си, ако не работят съвместно с бизнеса? А ако бизнесът се ограничи до кратко- и средносрочните си нужди от НИРД, как цялата национална икономика ще може да се конкурира?
Необходима е именно иновационна екосистема, а не просто „повече разходи за НИРД.“ И нека държавата не се крие зад лозунга „Аз съм лош стопанин“: лоши стопани ли бяха САЩ, когато в началото на 2020 г. инвестираха 1 милиард долара в малката компания Moderna за разработване на ваксина срещу COVID? А когато инвестираха с широка ръка в интернет, Apple или Tesla? Едиповият комплекс към „държавното“ е сред големите грехове, които тежат на съвестта на цяло поколение български икономисти.
Политиците с лекота говорят за иновации – а това е и модерно. Така например, в националния План за възстановяване и устойчивост думата е използвана над 100 пъти. Но какво конкретно планират управляващите в тази сфера? В края на това лято ще си имаме Държавна агенция за научни изследвания и иновации. В началото на 2022 г. ще ни огрее междуведомствена работна група. Есента на 2023 г. да очакваме иновационен борд…
Най-голямата иновация, която ще направи чиновникът по душа, е машина за биене на печати. Други са методите, други са и хората. България може много повече.
