Евтиният труд и трайният ръст на производителността взаимно се изключват….
Ниската производителност на труда е сред основните пречки за присъединяването на България към „клуба на богатите страни“ – констатира ОИСР в доклад от началото на 2021 г. Структурни реформи с цел повишаване на производителността на труда е първата препоръка, която МВФ отправи по същото време във връзка с вътрешните рискове за страната. ЕБВР в края на 2019 г. пък изтъкна, че производителността на труда е „под потенциала си“, независимо че „икономическата активност и заетостта в България достигнаха рекордни нива“.
Списъкът на международните институции, обръщащи внимание на ниската производителност на труда в България е дълъг. Никой не оспорва, че е постигнат напредък: по данни на Евростат, през 2000 г. показателят „номинална производителност на труда на отработен час“ е едва 33.4% от средния за ЕС, а през 2019 г. вече е 48.2%. Но и това остава твърде ниско – с 60% по-малко от напредналите държави.
Ясно е, че са нужни специални мерки срещу ниската производителност на труда. Когато икономическата дискусия стига до този извод, обикновеният работник изтръпва: става дума за някакъв недостатък, свързан с труда и той се чувства лично обвинен. Може би в главата му изплуват отворената Фейсбук страница на служебния компютър или изпитата бира с колегите в обедната почивка. Всъщност, обвинението – ако трябва да има такова – е в противоположна посока: към работодателя и правителството.
Има различни дефиниции за производителност на труда, но всички следват проста логика: в числителя е икономическият резултат, в знаменателя – положеният труд. Много ясно е, че ако не разполага с добри машини и технологии, колкото и труд да положи работникът, усилията му ще са ялови. Дори най-опитен дървар, който по цял ден върти брадвата, ще бъде изпреварен от аматьор с моторна резачка, да не говорим за по-сложни машини.
Този принцип – че индивидуалните усилия на работника са по-маловажни от средствата за производство, с които той е снабден от работодателя – има многобройни вариации в различните индустрии. Да вземем туризма: вложеният труд е по-маловажен от ценовата политика на хотела или ресторанта и платежоспособността на гостите.
В по-общ план, горната закономерност насочва към извода, че икономика, която се специализира в създаването на евтини продукти, много трудно ще постигне висока производителност на труда. Възможно е все пак – но с прилагане на технологии, които минимизират търсенето на труд, което от своя страна води до покачване на структурната безработица.
От тази гледна точка, не само технологичното равнище – за което в капиталистическите условия на производство отговарят работодателите – но и самата отраслова структура на икономиката определя по-високата производителност на труда. Дали националната икономика изнася суровини като зърно, руди и дървесина, или ги преработва до продукти с по-висока добавена стойност? Поне 40% от износа на България е в сурова форма.
Дали мнозинството заети са работници и предприемачи, които създават истинска стойност с труда си – или са дребни гаражни търговци? По данни на НСИ за 2019 г., в България има над 142 хиляди предприятия в сферата на търговията, което е над 43% от всички български нефинансови фирми. Те формират под 23% от брутната добавена стойност на икономиката – и то при положение, че добавената стойност в търговията в общия случай не се формира с патенти или инструменти, а с проста надценка.
ЕБВР е разработила и специален индекс на икономическата сложност и заключението за България е, че „икономическата сложност е ниска“, като делът на високотехнологичните продукти в общия износ е само 5%. Но тук трябва да отбележим нещо много важно: критиките на международните институции са индикация, че съществува сериозен проблем, но не е задължително те да дават и най-добрия път за решаването му. Защото тези институции също имат запазени интереси, които защитават.
Така, докато управляващият директор на МВФ Кристалина Георгиева препоръчва България да акцентира върху образованието, за да навакса изоставането в производителността на труда, техническите документи на МВФ ни съветват да внимаваме на първо място за ръста на заплатите. Защо? Защото, освен другото, това щяло да подкопае „международната конкурентоспособност в дългосрочен план.“
Та нали по-горе видяхме, че евтината стратегия – ниски заплати в производството на евтини стоки и услуги – всъщност гарантира ниска производителност на труда.
Други спорни сигнали идват от ЕБВР: международната банка в своята диагностика за България отбелязва, че равнището на преките чуждестранни инвестиции у нас е по-високо от сходни страни в ЕС, интеграцията в глобалните вериги на стойността също е висока. Но и изтъква, че тази интеграция е замръзнала след 2012 г., а ПЧИ са по-ниски от пред-кризисните нива. Разбирай: да се обвържем още по-тясно със западните партньори.
В това предложение, разбира се, няма нищо странно, но ще доведе ли то до по-висока производителност на труда и жизнен стандарт? Да вземем следната далеч не хипотетична ситуация. Германско или австрийско предприятие изнася част от дейността си в България – независимо дали към бизнес партньор или дъщерно дружество. Материали, технология, работни процедури са фиксирани. Българското предприятие има задачата да произведе една част или един компонент по предварително уточнен начин – и нищо повече.
Да, технологиите са адекватни, работниците са добре платени и производителността на труда им е по-висока от средната за страната. Но ползата е половинчата: същинската добавена стойност се реализира при продажбата на крайния продукт, тоест отива за условната германска или австрийска компания. За да имаш скок в производителността на труда – като този, характеризиращ индустриалните революции и икономическите „чудеса“ след Втората световна война – трябва да продаваш краен продукт и да се възползваш от инструментите на маркетинга.
Световната банка дава друг странен ориентир: изчислила е, че до 3/4 от забавения ръст на производителността на труда в България след финансовата криза се дължи на „забавеното натрупване на капитал.“ Да, но последните новини говорят, че в банките са се натрупали толкова много спестявания, т.е. спящ капитал, че те вече спират да предлагат на клиентите срочни депозити. Предвид рекордно ниските лихви по кредити и все по-тесните ни връзки с еврозоната, достъпът до капитал в България не изглежда чак такъв проблем.
ОИСР допълват като причина за ниската производителност в България това, че не интегрираме циганите, които били 1/10 от населението. ЕБВР отчитат и негативните въздействия на бюрокрацията и високата (възприемана) корупция. Вероятно във всичките си коментари за ниската българска производителност изброените институции имат право – но те не успяват, или нямат за цел, да очертаят цялата картина. А тя може да се обобщи с четири думи: „Липсва Национална Индустриална Политика“.
За да има по-висока производителност на труда, България следва да отговори на няколко условия едновременно: 1) силни български компании, продаващи крайни продукти на световния и вътрешния пазар; 2) специфична данъчна и регулаторна политика, правеща неизгоден износа на суровини; 3) постоянен ангажимент на българските работодатели да повишават технологичното равнище на предприятията; 4) секторна политика с прехвърляне на заетост от дребната търговия към преработващата промишленост.
Петият елемент, разбира се, касае самите трудещи се. С това застаряващо население и покачването на пенсионните задължения и неумолимото набъбване на държавния дълг, българските работници действително трябва да са много производителни през XXI век.
В тази връзка, питал ли се е някой колко струва „производството“ на две качествени работни ръце? По данни на „Файненшъл Таймс“ за Китай, разходите за отглеждане на дете от средната класа достигат 7000 долара, а ако се отчетат извънучилищните курсове и семейните пътувания, сумата ставала двойна. В САЩ средните разходи за отглеждане на дете до 18 години са към 200 хиляди долара. 200 хиляди лева е консервативна оценка за „производствените разходи“ за един работник с адекватни знания и умения в България.
Поне 800–1000 лева на месец струва на родителите отглеждането на един бъдещ работник. Предвид равнището на средните заплати в страната, колко работещи семейства могат да си позволят да „произведат“ двама? А не говори ли икономическата логика, че „продуктът“, в който са вложени толкова семейни усилия, ще бъде насърчен да потърси работа на място, където възвръщаемостта на направените инвестиции ще е по-голяма?
В заключение, трябва да знаем защо се стремим към по-висока производителност на труда: за да се радваме на по-добре заплатен труд, или за да загубим работните си места?
В малка фабрика за пакетиране на чай край Марсилия опитен работник прекарал години в опити за повишаване на ефективността на машините и в крайна сметка успял, в резултат от това производителността на труда рязко нараснала. С нея и печалбите на собствениците. Те пък, като се видели с повече пари, решили да наемат мениджъри на средно ниво. Десет нови скъпи костюма плъзнали из предприятието в стремеж да оправдаят заплатите си – и в крайна сметка предложили на ръководството да закрият дейността във Франция и да я изместят в Полша, като уволнят над сто души.
Тази истинска история, случила се през 2010 г., завършва добре за работниците. Но тя дава ясно предупреждение, че борбата за повишаване на производителността на труда не трябва да е самоцел, а път за постигане на по-високо благосъстояние на хората.
