Анализ на Владимир Дубровски[i]
Някои на Запад смятат, че Путин е обсебен от Украйна, защото той искрено вярва, че украинците и руснаците са „само два клона на един и същи народ“ и има малка група „нацисти-украинци“, които управляват тази „част от Русия“ към Запада. Ето защо той води своята война. Но той не нарича останалите европейски нации „същите хора“ и това може да означава, че е малко вероятно да отиде по на запад и да атакува страни от НАТО – особено като се има предвид, че те са много по-добре защитени. Затова аргументът гласи: „нека седнем отсам обградената Украйна и изчакаме, докато тази лудост свърши, след което да се върнем към обичайния си бизнес – особено защото имаме нужда от руски ресурси“.
Може би има някаква истина в тази линия на разсъждения. Путин изглежда е обсебен от това, което той и неговите идеолози наричат „украински проблем“. И той изглежда обсебен от него точно колкото Хитлер и хората около него бяха обсебени от „еврейския проблем“. Въпреки това, природата на тази мания е драматично различна. За Германия под нацисткото управление причината е расова: те се стремят да унищожат „неарийски народи“ (евреи, роми и др.) независимо от други фактори. Путин изглежда мрази украинците не заради тяхната етническа принадлежност, култура и език (които наистина са доста близки до руските, макар и все още различни), а преди всичко заради разликата в ценностите. Свободата и достойнството, които украинците ценят преди всичко, са именно онези европейски ценности, които са враждебни на руската система от правила, основана на силна патронална „вертикала на властта“ на господари и роби, с непорочен и от Бога даден Цар отгоре. Путин наистина се чувства застрашен от Украйна, макар и не във военен смисъл – това би било просто смешно, а по-скоро от предчувствието за разпространение на тези ценности и илюстриране на техните добродетели пред руския народ. Тук е точно точката, където културната и езиковата близост, наред със силните родствени връзки между два народа става критична, тъй като, както Путин се опасява – „същите хора“ могат лесно да „заразят“ неговите поданици с такива „замърсяващи“ ценности. Всъщност няма значение дали е основателно или не. В него обаче се крият причините и основните цели на войната на Кремъл срещу Украйна, неизменно оправдавана с някаква „заплаха от НАТО“.
Но, както вече научихме по трудния начин, третирането на Путин (а и „колективния Путин“ – по-широкия състав на руската политическа класа) като рационален играч е сериозна грешка. По-скоро той (те) се управляват от негодувание, смесено с присъща омраза към ценностите, които противоречат на техните собствени. От тази гледна точка основният враг за Путин и неговия вътрешен кръг е Западът, който „победи“ СССР в Студената война и наложи (както Кремъл го представя) своите „противоестествени“ ценности на украинския и руския народ. Руснаците, според него, са устояли най-вече на този натиск (с изключение на някои „предатели на нацията“) и някои „погрешни завои“ през 90-те години. Въпреки това „украинският клон на руския народ“ според Путин се очертава като „извратени хора“, които са се поддали на меката сила на Запада и са предали своето „общо минало“. Затова те били отхвърлили промосковския Янукович през 2014 г. и вместо към Москва са се обърнали към Европа. Тези „предатели“ се мразят дори повече от главния враг (Запада), но последният перверзно остава крайната цел.
И все пак това не е цялата история, защото в руската парадигма народът няма глас, хората в нея са считани за „обекти“, а не за субекти, за да бъдат напълно покорени и манипулирани от елитите. Следователно, както Путин го вижда, не украинският (= същият като руския) народ предаде „Руския мир“ (Руския свят), а някои злонамерени елити, повлияни или инсталирани от Запада, обърнаха стадото срещу „общото минало“. Оттук идва лудата идея за „освобождение“ от някакво митично „нацистко“ господство. Но от тази гледна точка става очевидно, че истинският враг, с който Путин се бори в Украйна, не са самите украинци, а Западът и основните западни ценности и свободи. За разлика от Хитлер, за който всеки „неарийски“ човек е бил враг, независимо от всичко друго, за Путин податливите на заблуда украинци са съюзници и само прозападните от тях са врагове – точно както и прозападните руснаци.
Този линия на разсъждение, за разлика от изхождащите предимно от Украйна тълкувания, обяснява повече факти и събития, включително най-важното от тях – Ултиматумът на Путин към НАТО, който той постави през декември 2021 г. Очевидно той вижда своя „историческа мисия“ в отмъщение за „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век“ в поражението на Запада чрез ядрен шантаж. Правейки това, той използва войната срещу Украйна като „игра на сигнали“ с цел да докаже достоверността на заплахите си – и то не за първи път. Такива „игри“ имат важна роля в руския modus operandi.
Това е така, защото, както обясни Хенри Хейл,[ii] цялата (до голяма степен неформална) „вертикала на властта“ се основава на самоизпълняващи се очаквания: членовете на йерархията запазват лоялност към върховния покровител, докато те вярват, че подчинението ще бъде възнаградено (а нелоялността – наказана) от преценката на патрона. Последното от своя страна се изпълнява от другите участници в йерархията, именно защото те вярват, че в противен случай покровителят неизбежно ще ги накаже за неподчинение.
Два важни извода, които следват от това са:
- Покровителят има власт, докато се смята за вечен, всевиждащ и всемогъщ. Ако дори само осъзнаят, че играта се има край, членовете на йерархията започват да дезертират. Стратегията им в края на играта е „вземи и бягай“, точно както при банкови кризи с тегленето на депозити, който първи дойде, първи взема парите си. По този начин се случва лавинообразно срутване „вертикална“, не в момента, в който всички ресурси са изчерпани, а много по-рано, когато критична маса от елити осъзнае, че играта скоро ще свърши.
- Имайки това предвид, покровителят трябва през цялото време достоверно да сигнализира за своята мощ и решимост да се грижи са своите подчинени. След като той спре или не успее да демонстрира това, йерархията се срива.
Добавете към това и обстоятелството, че руската/съветската култура се основава на мислене с нулева сума, което третира компромиса като признак на слабост.
И двете логически последици от разсъждението имат голямо значение за разбирането на конкретния случай с Украйна.
Нека започнем със сигналите.
Първо, атаката срещу Украйна е „игра на сигнали“, в контекста на конфронтацията на Русия със Запада, имаше за цел да демонстрира решителността на Русия, а оттам и достоверността на нейните заплахи. Но и това означава, че…
Второ, Путин не може да си позволи да загуби тази игра. Той ще отиде доколкото може по-нататък във войната, включително, вероятно, до всеобща мобилизация чрез наборна служба и дори използване на химически или евентуално ядрени оръжия, а няма да се ограничи с печално известните досега безразборни бомбардировки и обстрели на жилищни райони, с които до момента води войната. Той няма да се успокои с никакъв компромис освен капитулацията на Украйна. Зеленски, от друга страна, няма да се предаде, нито пък украинското общество ще му позволи да го направи. Всичко това превръща войната в задънена улица на антагонистични интереси и в дългосрочен план само едната страна ще оцелее.
На трето място, дори Путин най-накрая да победи Украйна, това няма да направи Запада по-отстъпчив при изпълнението ултиматуми и той вероятно ще удвои своите залози, вместо да търси компромис. Следователно следващата атака може да бъде срещу самия НАТО. Преди 24 февруари много анализатори и коментаторите (включително авторът) смятаха, че Путин блъфира и е вероятно да прибегне до някакъв „план Б“, ако Западът не се поддаде на неговите искания. Това мислене беше погрешно. Чрез атака срещу Украйна той вече изгори всичките си мостове и се превърна в световния злодей №1. Путин оттогава няма какво толкова да губи като разплащателна цена за агресивното му поведение. Но в същото време, спирането на войната в някакъв момент без категорична победа би сигнализирало за неговата слабост – и това е, което той не може си позволи и ще направи всичко, за да го избегне.
Обикновеният контрааргумент на последното твърдение е, че прякото споразумение с НАТО би означавало взаимно гарантирано унищожение (ВГУ, терминът на английски е „mutually assured destruction”) – това е факторът, който възпира лидерите от тотална ядрена война през целия период след Втората световна война. Тук обаче следва да се помни, че самото „взаимно осигурено“ се основава на достоверността на заплахите. Путин вероятно смята, че заплахата от Запада вече не е достоверна. Всъщност, заплахата от пълноценна ядрена атака в отговор на ограничена (да не говорим за широко използване на конвенционалните оръжия) едва ли е достоверна, защото след като унищожението е извършено, по-нататъшна ескалация ще донесе само повече разрушения на всички страни. Ето защо, за да бъде заплахата от ВГУ ефективна, е необходима постоянна демонстрация на решимост и дори агресия – също като в един вид „игра на сигнали“. Сега обаче има смесени сигнали, за които администрацията на Байдън показва важна подкрепа. Украйна също демонстрира известно нежелание да се изправи срещу враговете си с всички налични средства (по същия начин, както направи администрацията на Обама през 2014 г.). Найл Фъргюсън пише за това изрично, обяснявайки защо бе толкова незначителен международният отговор на анексирането на Крим и намесата в Донбас през 2014 г., съчетано по-късно с паническо изтегляне от Афганистан през 2021 г., което всъщност сигнализира за тежки липси на решителност.[iii] Изобщо не е изненада, че Путин вижда това стечение на обстоятелствата като уникален прозорец от възможности за осъществяване на своите експанзионистки планове.
Оттук неприятният извод е, че едва ли има друг начин да избегне дяволския избор между подчинението на ултиматума на Путин (със сигурност не е последният, който той ще се опита да издаде) и всеобщото ядрено противопоставяне, при което най-малкото Путин трябва да бъде премахнат. Дори това обаче може да изглежда недостатъчно, защото насреща не е самотен маниак с „червено копче“, а целият „колективен Путин“, доколкото може да си въобразим начина на работа на Кремъл, се изправя зад конфронтацията със Запада и войната в Украйна. Освен това, това не е война на един човек или дори на някои елити; очевидно мнозинство от руското население изглежда ги подкрепя в тази конфронтация. По този начин той вероятно ще бъде заменен от някой, не много по-малко (ако не дори повече) опасен човек („Путин 2.0“).
В същия дух вероятно няма да има компромисно мирно споразумение, което украинският народ може да приеме и да доведе до продължителен мир. Както бе споменато по-горе, всеки компромис в руската култура на игра с нулев резултат (при която печалбата на един е задължително загуба на друг – б.р.) се счита за неприемлива отстъпка, близка до поражение. В същото време, руснаците масово се чувстват обидени и унизени от санкциите и от начина, по който светът сега се отнася към тях. Те смятат агресивната война за нормално поведение на суперсила – „точно както САЩ направиха в Югославия и Ирак“, казват те. И им липсва (или просто отхвърлят) информацията за военни престъпления, които тяхната армия извършва в Украйна. Така че за тях, такова отношение е „несправедливо“. И следователно, в случай на компромисно мирно споразумение, тяхното усещане за несправедливост ще се повиши още повече.
Само срив на Русия, който ще прокара нейните жители през един вид истински катарзис, на какъвто германците и японците трябваше да се подложат след Втората световна война, може да реши проблема веднъж завинаги. Реалната алтернатива е ядрена война, която би донесла много повече зверства дори за руския народ.
Много експерти твърдяха, че санкциите ще окажат натиск върху руската икономика и ще допринесат за такива положителни вътрешни промени в резултат от този натиск. За съжаление, това е твърде оптимистично. Първото, което следва да се разбере, е, че и санкциите не са херметични и изолиращи, докато Китай, Индия и редица други страни, често разполагащи с необходимите технологии или природни ресурси, не само нямат желание да се присъединят към санкции, но имат апетет да се възползват от тях. Освен това руската икономика е достатъчно здрава и достатъчно голям, въпреки своите недостатъци и слабости. В много по-добра форма е от съветската през 80-те години, макар и много по-глобализирана. Дори частичното обръщане на тази глобализация няма да донесе глад и истинска мизерия.
Не на последно място, за идеологически индоктринирания руски народ, гордостта на тяхната империя, съживяването й може повече да компенсира някои некритични материални загуби, особено ако е лесно обяснено като заговор на „враговете“ срещу (нашето) величие“. Да не говорим, че повечето хора в Русия, свикнали да възприемат властта на властите като „от Бога“, мразят бунтовниците и обичат „силната ръка“; а малцинството, което съставлява гражданско общество от съзнателни хора, е наистина малко, разпръснато и до голяма степен принудено да живее в изгнание. (Друг е въпросът, че дори възгледите на тези хора може не винаги да са толкова различни от някои от нагласите, които се срещат в някои кръгове в Русия.) Иначе казано, режимът е достатъчно устойчив и може да издържа на тежки санкции в продължение на десетилетия, точно както правят Иран, Куба, Венецуела и Северна Корея. Може би те не успяват да разработят и произвеждат модерните оръжия, но все пак запазват ядрените ракети, които са достатъчно, за да изнудват Запада.
И все пак най-уязвимата част от руската политико-икономическа и институционална система е нейният гръбнак, гореописаната „вертикала на властта“ – единственият начин, по който Руската империя във всички от нейните прераждания (за разлика от демократичните), може да съществува и се запазва повече или по-малко ефективна и стабилна. По този начин най-мекият, най-безопасният, най-малко рисковият и най-ефективният начин за постигане на срив на режима отдалече е лавинообразно разрушаване на „вертикалата на властта“.
Анализът, направен по-горе, позволява да се види и начинът за постигане на тази цел, а той е „да се направи видим края на играта, нейният зъвършек“.
Руската политическа класа трябва да осъзнае, че този път са преминали червената линия и целият свят е абсолютно сериозен в ангажимента си да сложи край на стремежите за възстановяване на империята. Това може да стане например чрез подкопаване на икономическата му база на вертикала, пълно лишаване от достъп до съвременни технологии и в същото време натоварвайки непоносимо бремето на новата надпревара във въоръжаването, точно както беше със СССР през 1980-те години.
Те трябва да осъзнаят, че не само Путин е смъртен, но и цялата система, на която той служи е смъртна. И няма очаквана перспектива 50+ години занапред, както беше със Съветския съюз, когато той си сътрудничише с нацистка Германия в началото на Втората световна война, защото за разлика от тогава няма съюзници, които Русия да мобилизира.
Разбира се, все още има въпроси относно позицията на Китай във всичко това.
Това всъщност е един от аргументите срещу прекомерния натиск върху Русия: Западът не е толкова заинтересован да види укрепването на Китай на гърба на руските природни ресурси и достъпа до огромни територии. Въпреки това, реалистично погледнато, тези ресурси, така или иначе, ще станат достъпни за Китай в глобалната разделителна линията между демокрациите (водени от САЩ) и автокрациите (водени от Китай). Всички съперничества стават все по-остри, наред с други неща, от идеите на администрацията Байдън за Срещата на върха на демократичните страни, до групирането на Русия около Путин и формирането на твърдо ядро в лагера на автокрациите, защото ценностите са по-важни от всичко друго и за двете страни. Освен това тази конфронтация, въпреки че е жизнено важна за свободния свят, вероятно ще бъде доста мирен процес – в рязък контраст на военната агресия на Путин и ядреното изнудване.
Иначе казано, дори известно укрепване на Китай с ресурси от Русия (което все пак е и неизбежно) изглеждат по-малко опасни от настоящата руска агресия.
Вторият обичаен аргумент в полза на пасивността и срещу прекомерния натиск върху Русия е рискът от ядрена атака, метафората за „плъха, натикан в ъгъла“, за която самият Путин веднъж намекна, който плъх може да стане агресивен и опасен, защото няма какво да губи. Русия обаче вече се държи по този начин и демонстрира готовността си да използва ядрено оръжие.
Все пак, заповедта за изстрелване на ракета, ако е дадена, трябва да бъде изпълнена от човешки същества, които са членове на системната йерархия. Те са по-склонни да не се подчинят в случай на йерархия, която е във фаза „срив“, отколкото сега, когато е в пълната си сила. Същата логика важи и за аргумента, че Унищожаването на Империята на злото може да върви по „югославския“ път с ужасни конфликти и изригвания на насилие между нейните съставни части. Но в случай на разрушаване на йерархията членовете й ще бъдат заети със своите предчувствия за край на играта и едва ли ще могат да водят война. Заслужава да се отбележи, че в случая на Югославия това бе напълно функциониращата диктатура на Милошевич, която започна всички тези войни. Да не говорим за огромни религиозни и исторически разцепления в югославските републики, които до голяма степен липсват в Русия, с изключение на Северен Кавказ.
И накрая, винаги е имало аргумент, че точно както в случай на разпадането на СССР, ядрените оръжия могат да попаднат в ръцете на напълно безотговорни играчи, т.е. терористи. Всъщност, това е, което се появява като опасност и при Путин и неговото обкръжение. Всички други бивши съветски републики и преди всичко Украйна, предадоха ядрените си арсенали под международен надзор. Но сега виждаме единствено оставащият ядрен арсенал, държан в ръцете на идеологически задвижвани и опасни актьори, които могат да прибягнат до прилагането му срещу Запада. Всички се надяваме, че това няма да се случи. Но също така и знаем, че положението едва ли може да бъде по-лошо, особено като се има предвид, че процедурата за използване на тези оръжия е толкова сложна, че само в Холивудски филм може един терорист да започне ядрена война – но оперативната йерархия на Русия, стига да действа ефективно, може да направи този кошмар реален.
Разбира се, победата над Русия дори по такъв „мек“ начин крие големи рискове и води до високи разходи, в това число, но не само, на разходите за енергийни ресурси. Време е обаче да осъзнаем, че Русия вече участва във война със Запада, не само с Украйна, и рисковете и разходите се увеличават всеки ден. Тази война вероятно никога нямаше да достигне сегашното си ниво, ако Западът беше показал повече решителност преди осем години, когато войната бе току-що започнала. Успокояването тогава не даде резултат и сега Путин умножи залозите. Той ще го направи отново, ако му бъде позволено да спечели и този рунд. Сега задачата не е само да го спрем тук и сега, но също така да измисли интелигентна и надеждна стратегия за събаряне на цялата руска „вертикалка“, като създадем достоверни очаквания, че играта й е към своя завършек.
[i] Авторът е старши икономист в Института CASE – Ukraine, в Киев. Статията е публикувана в раздела „Теми“ на Центъра за международна политика в Лондон, на 20 април 2022 г. Преводът и редакцията са дело на доц. Красен Станчев.
[ii] Виж: 2 Henry E. Hale, Patronal Politics: Eurasian Regime Dynamics in Comparative Perspective, Cambridge University Press, November 2014, https://www.cambridge.org/core/books/patronal-politics/4C1B4D49A7F17739E75A5AB7B66E2115
[iii] Виж: Niall Ferguson, The Fates of Ukraine and Putin Turn on 7 Forces of History, Bloomberg, March 2022, https://www.bloomberg.com/opinion/articles/2022-03-09/niall-ferguson-ukraine-invasion-struggles-could-be-the-end-forputin
