Сметката за безплатните държавни ВУЗ е малка, само 150 млн. лв., и мнозина се натискат да я платят. Но има и по-добри начини да се харчат пари за образование…
Предложението на правителството за премахване на таксите за следване в държавни висши училища очаквано привлече вниманието на широката общественост. Както е характерно за нашия народ напоследък, незабавно се оформиха два враждуващи лагера:
Единият твърди, че това е правилна и закъсняла мярка – най-малкото, което държавата-мащеха може да направи за българските деца. Другият се възмущава на този миришещ на социализъм лозунг и изтъква, че ако действително се е загрижила за образованието на народа, държавата разполага с други, по-прецизни инструменти за подкрепа.
Личното ми мнение относно всеобщото безплатно държавно висше образование в България е „против“, по четири основни причини. Първо, световният опит при предоставяне на безплатни обществени услуги. Второ, личният ми опит със студенти. Трето, теорията за икономическите стимули и моралния риск. Четвърто, структурните проблеми на икономиката и висшето образование в България.
Да започнем със световния опит. Странно е, че правителство, записало на визитката си Харвардско образование и експертни умения в икономическата сфера, въобще обсъжда подобна възможност. Практиката с помощите за развитие в света показва, че най-добри резултати има там, където населението заплаща малка част от пълната стойност на услугата, а правителството или международни донори покриват останалото.
Прекрасен пример за това дава Уилям Истърли – всепризнат капацитет по проблемите на икономическото развитие (макар и „черна овца“ в Световната банка). Маларията е бич за много африкански страни като Малави и Замбия. Един от ефективните начини за борба с маларията е хората да спят под мрежи, третирани с инсектициди – под тях заразените комари не могат да проникнат и болестта не се разпространява.
Въпросът е как тези анти-маларийни мрежи да достигнат до населението. В Замбия избират „безплатния“ подход: броят на жителите на страната вече гони 20 млн. души, значи ще произведем 20 млн. комарника и ще им ги подарим. Но анкетите показват, че 40% от хората, получили безплатни комарници не ги използват. Ако човек вземе нещо наготово, не го цени.
В Малави е приложен различен модел. Най-уязвимите – бедните бременни жени – могат да купят такива мрежи от местни центрове за пренатална помощ на субсидирана цена от 50 цента. „Алчни капиталисти печелят от живота и смъртта на народа?!“ Нищо подобно. 9 цента от субсидираната цена отиват при местната медицинска сестра. Така тя има интерес постоянно да държи мрежите на склад, а и активно да ги предлага на нуждаещите се. В резултат от това само за 5 години делът на бременните и децата до 5 години, които ползват анти-маларийни мрежи за легло се покачва от 8 до 55%.
По-богатите малавийци също имат възможност да си купят комарници, но вече на пазарна цена от 5 долара. Печалбите от тези продажби финансират субсидираните цени – и в крайна сметка хуманитарната програма се самоподдържа. Примерите за успех на подобни смесени системи изобилстват. Много са и примерите за провал на схеми за подпомагане, които „подаряват“ всевъзможни неща на бедни и богати, на болни и здрави, на учени и неуки.
Паралелът между горната история и предложението за безплатно държавно висше образование може да се задълбочи, но нека вървим напред. Скромният ми преподавателски опит в частен икономически ВУЗ ме убеди, че с „безплатно висше“ няма да постигнем по-високо качество на висшето образование в България.
За семейство от средната класа в България сегашната такса от около 1000 лв. на година прави висшето образование почти безплатно. Сравнявайки разполагаемите доходи, за младежи от състоятелни семейства образованието е фактически „безплатно“, дори семестриалната такса да е няколко пъти по-висока.
Работил съм със студенти, разполагащи с безспорни лични качества, но именно „безплатният“ характер на тяхното образование ги дърпа назад – те искат да минат по пътя на най-малкото съпротивление. И обратно, студенти, усещащи по джоба си цената на образованието, което получават, са много по-ангажирани и активни: те искат стойност в замяна на своите пари, или парите на родителите си.
Такива студенти ме причакват в коридора след лекция, за да им изясня някой по-заплетен казус; изпращат ми предварително черновите на курсовите си работи; четат препоръчителната литература. Резултатите не закъсняват: най-силни курсови работи обикновено изготвят студентите, които сами плащат за образованието си.
Студентите, които по силата на високите доходи на своите родители възприемат висшето образование като „безплатно“, се изявяват веднъж-дваж и после губят интерес. Те всячески се стремят да излъжат системата, например като пишат курсовите си проекти с изкуствен интелект. Точно по тази причина след 6 поучителни семестъра реших да изоставя преподавателската дейност – поне до момента, когато ще мога да работя само със студенти, които ще виждат във висшето образование не нещо безплатно, а нещо много скъпо.
Което ни води към третия кръг аргументи „против.“ Икономическата политика е въпрос на стимули в човешки системи със специфични институции, предопределящи характера на реакциите. Какъв стимул представлява „безплатното висше“ и какви реакции ще породи то? Мога да предложа няколко отговора:
- „Ще запиша каквато и да е специалност, пък после ще видим“.
- „Винаги съм искал да уча физика, но имам четворки по математика в училище. Нищо, ще се пробвам една-две години: безплатно е, какво мога да загубя?“
- „Като е безплатно, представи си с какво качество ще е. По-добре да ида в чужбина“.
- „Да вдигаме заплатите на академичния състав?! Откъде накъде, нали е безплатно висшето, няма откъде да се вземат пари“.
При „безплатно висше“ почти сигурно е, че по-малките държавни университети, особено извън София, ще тръгнат на лов за абитуриенти. Защото образованието ще е безплатно за студента, но ВУЗ ще продължат да прибират пари. При безплатния модел всеки потенциален студент е потенциален чек от правителството. Неизбежно е да се стигне до набиране на фиктивни студенти. А сегашната такса от 1000 лв. на година, ако не за друго, е достатъчна за възпиране на масови измами със записвания на студенти.
Именно защото икономическите стимули са от решаващо значение, държавата трябва внимателно да обмисля какво стимулира и на какво пречи със сигналите, които отправя към хората. Не е изключено някои много важни за държавата специалности, в които при това следването е тежко, таксите да бъдат премахнати; разумно е за такива важни и трудни специалности да се плащат и стипендии на полагащите усилия студенти. Но в България има и специалности, които са хипертрофирали – и не е редно да получават същите бонуси.
Да го кажем по-ясно: по ред специалности държавните ВУЗ бълват много повече кадри, отколкото националното стопанство може да поеме. Прожекторът е насочен към правото и икономическите специалности. Мои изчисления за учебната 2016/7 г. (които лесно мога да актуализирам) говорят, че в момента в България се обучават със 17 000 повече студенти по икономика, отколкото е типично за една средна европейска страна с нашия брой население. В България днес се обучават над 50 000 студенти по бизнес, администрация и право – повече, отколкото в икономически гигант като Швейцария.
За тези „икономисти без икономика“ и „прависти без право“ ли да направим висшето образование безплатно? Би било жалко. Но представете си какво ще се случи с българската икономика, ако всяка година от ВУЗ излизаха допълнителни 17 хиляди инженери, химици, програмисти и т.н.
Разбираемо е защо правителството поставя за обществено обсъждане такова предложение: мярката е сравнително евтина, от порядъка на 150 млн. лв., а позволява събиране на голям политически дивидент в областта не само на образователната, а и на социалната политика.
Но тази мярка няма да доведе до позитивни образователни резултати, дори – както бе аргументирано – има потенциала още повече да изпразни родните ВУЗ от съдържание. Лично за мен правилното решение на това правителство е сегашната система със символични такси за висше образование да се запази, а въпросните 150 млн. лв., които правителството явно може да отдели, да се инвестират в инфраструктура за подготовка на напреднали студенти и докторанти, и за подобряване на общото качество на преподаване.
За да помогнем на най-бедните български младежи да напреднат в живота – като кариера, доходи и знания – е най-добре да подобрим общото социално-икономическо ниво на нашата държава. За бедните таланти има и фондации; удачно е да се учредят и нарочни държавни стипендии. Но „безплатно за всички“ е чист популизъм.
