Зависимостта на Кремъл от алтернативна реалност прави мира психологически смъртоносен за руския лидер Путин, изтъква Джон Кристер Тьонесен* в анализ за изданието CEPA Europe…
Войната винаги е била рационален инструмент на държавната политика. Държавите са използвали военна сила, за да придобиват територии, да укрепват границите си, да защитават стратегическите си интереси, да разширяват влиянието си или да променят баланса на силите. Тя е служила и като механизъм за вътрешна стабилизация, насочвайки общественото недоволство към общ външен враг.
Това, което отличава поведението на Владимир Путин, е, че пълномащабното нахлуване в Украйна през 2022 г. не беше предшествано от вътрешна криза от типа, който исторически е провокирал т.нар. отклоняващи войни. Освен това Русия продължава да ескалира конфликта, въпреки че стратегическите ползи от това стават все по-незначителни.
Водещи военни изследователски институти, включително Институтът за изследване на войната (ISW) и Кралският институт за обединени отбранителни изследвания (RUSI), посочват, че много от руските далекобойни ракетни удари срещу украински градове са донесли само ограничени военни резултати въпреки значителната им цена.
Тогава какъв е смисълът от непрестанния конфликт за руското ръководство?
За Кремъл военната ескалация вече не е просто инструмент на външната политика, а се е превърнала в структурна и психологическа необходимост.
Трудовете на германския философ Хана Арент предлагат важна връзка между политическите и психологическите обяснения. В книгата си „За насилието“ („On Violence“) от 1970 г., вдъхновена от личния ѝ опит с нацисткия режим, тя пише, че насилието не бива да се бърка с истинската политическа власт.
Докато властта се основава на легитимност и обществена подкрепа, насилието става все по-необходимо, когато легитимността отслабва. Следователно нарастващата принуда не е непременно признак за силата на един режим, а може да е сигнал за ерозия на политическите условия, върху които се крепи истинският авторитет.
От тази гледна точка анализът на авторитарната личност, направен от социалния психолог Ерих Фром, помага да се разбере защо Путин намира насилието за толкова привлекателно средство. В книгите „Бягство от свободата“ и „Анатомия на човешката деструктивност“ Фром твърди, че злокачествената агресия не произтича от истинска сила, а представлява компенсаторна реакция на усещането за уязвимост. Когато авторитарните лидери усещат, че авторитетът им отслабва, те се стремят да подчинят онова, което ги заплашва, използвайки принудата като средство за възстановяване на вътрешното си психологическо равновесие.
Характерна особеност на управлението на Путин е, че няколко от основните епизоди на военна ескалация са последвали периоди на възприемана уязвимост. От Чечения и Грузия до Крим и пълномащабното нахлуване в Украйна външната конфронтация служи като начин за компенсиране на усещането за загуба на контрол, превръщайки вътрешната или геополитическата несигурност в демонстрации на сила.
Но само агресията не е достатъчна, за да поддържа подобна система. Ако конфликтът функционира като психологическа защита срещу несигурността, тогава самата реалност се превръща в заплаха. Военните неуспехи, икономическият упадък и човешката цена на войната заплашват да разкрият разминаването между представата на режима за самия себе си и действителния свят. Стълбовете дим от горящите рафинерии, поразени от украински дронове през последните седмици в Санкт Петербург и Москва, онагледяват именно това противоречие.
За да се предпази, режимът изгражда алтернативна реалност. А с концентрирането на все повече персонализирана власт в Кремъл възприеманите уязвимости на лидера започват да се третират като заплахи за самата държава. Личните страхове, обиди и амбиции постепенно се институционализират, размивайки границите между индивидуалната психология и държавното управление.
Това сливане между лидера и държавата ясно личи в реториката на Путин. В своите речи той неизменно представя Русия като обсадена жертва, изправена пред екзистенциални заплахи, наложени от враждебни външни сили. Личният светоглед на лидера се е превърнал в държавна идеология.
Кремъл е изградил строго контролирана информационна среда, за да се предпази от психологическите и моралните последици на собственото си насилие. След като светогледът на лидера бъде вграден в държавните институции, той трябва да бъде защитаван от всякакви факти, които му противоречат.
Арент твърди, че целта на авторитарната пропаганда не е само да убеди хората в определена неистина, а да подкопае доверието им в самата възможност за съществуването на обективна истина.
Събитията след клането в Буча край Киев през 2022 г. представляват ярка илюстрация на тази стратегия. Вместо да предложи единна контраверсия, Кремъл едновременно разпространи десетки взаимно противоречащи си обяснения: че убийствата никога не са се случвали; че жертвите са били актьори; че Украйна е инсценирала зверствата; че западните разузнавателни служби са фалшифицирали цифровите доказателства. Създавайки дезориентираща информационна среда, режимът поражда апатия сред вътрешната аудитория и изнася несигурността по света, подкопавайки доверието в институциите и фрагментирайки обществения дебат. Така както собствените граждани, така и външната публика стават все по-податливи на руската пропаганда.
От гледна точка на Фром тази идеологическа крепост функционира като психологическа защита срещу дестабилизиращата реалност. Да се възприема разказът на режима просто като съзнателна лъжа означава да се пропусне същността на явлението. С течение на времето разграничението между стратегическата манипулация и искреното убеждение започва да се размива.
Тази политическа измама се опира и на систематичното преобръщане на значението на езика. Показателни примери са представянето на агресията като отбрана, на принудата като необходимост, а на окупацията като освобождение. Тази идеологическа инверсия определя и публичната роля на Путин. Той е издигнат от политически лидер до символичен защитник на „Руския свят“ (Руский Мир) – фигура, призвана да предпази страната от екзистенциално унищожение.
След десетилетия, прекарани в изграждането на тази алтернативна реалност, Кремъл вече е станал неин заложник. Отстъпление от Украйна би изисквало разрушаването на наративите, върху които се крепи неговата власт. Ето защо предизвикателството пред западните политици е много по-дълбоко от постигането на дипломатическо споразумение. Те са изправени срещу политическа система, която е станала структурно зависима от конфликта, психологически обвързана с агресията и езиково изолирана от реалността.
На този етап ескалацията вече не е просто стратегически избор. Тя се е превърнала в част от политическата структура на режима и е дълбоко вградена в психологическите защитни механизми на управляващия елит. Подобни системи не се страхуват единствено от военно поражение; те се страхуват от завръщането на самата реалност.
За Путин мирът е дълбоко опасен не защото застрашава националната сигурност на Русия, а защото поставя под въпрос крехките психологически и институционални основи, върху които се крепи неговият режим.
*Тьонесен е преподавател в Университета в Берген, Норвегия, където работи върху клиничните и изследователските аспекти на тежката личностова патология. Работата му се фокусира върху това как тези психологически динамики се институционализират в рамките на авторитарните държавни структури. Той също така е допринесъл за норвежкия дебат за сигурността чрез статии и коментари в големи национални вестници.
