Анализът на Петър Ганев е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Фридрих Мерц събра през седмицата в Берлин лидерите на Нидерландия, Финландия, Австрия, Дания и Швеция в опит да сложи под контрол следващия бюджет на Европейския съюз. Шестте държави настояват предложението на Европейската комисия за близо 2 трилиона евро (периода 2028-2034 г.) да бъде орязано с няколкостотин милиарда. Германия говори за съкращение от порядъка на 400 млрд. евро. В същото време те настояват повече средства да бъдат насочени към отбрана, конкурентоспособност и миграция и отхвърлят превръщането на общия европейски дълг в нормален бюджетен инструмент.
Почти паралелно Антониo Коща тръгна на обиколка из европейските столици. Председателят на Европейския съвет вече проведе срещи в Словакия, Естония, Латвия, Литва и Чехия в опит да намери път към единодушие за бюджета на ЕС. На масата са както приоритетите на Европа, така и големият въпрос кой и как ще плати сметката. България също ще е част от тура на Антонио Коща, който ще бъде в София на 3 септември.
Това не е просто поредният епизод на спора между „пестеливия Север“ и държавите, които получават повече от европейския бюджет. Отключването на собствени данъчни правомощия и решителното пробиване на историческите лимити на бюджета на ЕС не са само фискални въпроси. Залогът е какъв Европейски съюз ще имаме през следващото десетилетие – съюз с единен пазар, ограничен общ бюджет и ясно разпределение на отговорностите или съюз, който постепенно придобива все повече от характеристиките на самостоятелен фискален субект. Именно затова България не може да гледа на тези преговори единствено през въпроса колко пари ще получи.
Каква е българската позиция?
Досега позицията на България за следващата многогодишна финансова рамка трудно може да се нарече предмет на широк обществен дебат. Знаем, че България се присъедини към групата „Приятели на кохезията“. Общата позиция на тези страни защитава достатъчно голям европейски бюджет и запазването на силно финансиране за традиционните политики с фокус върху кохезията. Българската позиция в Съвета също е в тази посока, подкрепена и от изказванията на вицепремиера Пеканов през последните дни.
Това е разбираемо, но не е достатъчно. България безспорно е сред държавите, които имат много какво да спечелят от кохезионната политика. Значителна част от публичните инвестиции в регионите – инфраструктура, градска среда, водни проекти, човешки капитал – през годините разчитат на европейско финансиране. От това обаче не следва автоматично, че българският национален интерес е възможно най-голям бюджет на ЕС. България трябва да даде отговор и на въпроса как ще се финансира рекордния бюджет на ЕС? Точно тук липсва същинският разговор.
Трилемата на Коща или кой ще плати сметката?
Екипът на Коща описва темата с европейския бюджет като трилема между три големи теми – амбицията за рекорден бюджет, размерът на националните вноски и предложените нови собствени приходи. Последното всъщност е в основата на неговия тур, тоест готовността на държавите членки да дадат данъчни правомощия на ЕС. И това е особено важно, тъй като по тази тема българската позиция остава неясна.
Да искаме повече пари за кохезия е лесната част от разговора. Лесна от гледна точка на позиция и аргументи, не задължително като възможност да надделеем в спора за приоритетите и харчовете. Къде обаче стоим по въпроса с данъчните правомощия и собствените ресурси? Предложенията включват нови приходи от големите компании, споделяне на приходи от облагането на тютюневите изделия, най-различни климатични механизми и други източници.
Това е същинският избор: повече европейски разходи вървят с повече европейски фискални правомощия. А ако към тях се добави и отворената дискусия за нов общ дълг, вече говорим за потенциално много по-сериозна промяна в начина, по който функционира ЕС.
Видяхме този модел с Плана за възстановяване. Получихме средства за инвестиции срещу реформи и ангажименти, но заедно с тях получихме и общ европейски дълг, който ще се изплаща десетилетия. Тук въпросът е трябва ли извънредният модел от пандемията постепенно да се превърне в обичаен начин за финансиране на европейските политики. Именно срещу това се обявява групата около Мерц.
България има интерес, който е по-сложен от максимизирането на кохезионните средства. Страната е нетен получател от европейския бюджет, но едновременно с това ниските данъци и (все още) ниският публичен дълг са сред малкото ни устойчиви конкурентни предимства. Затова си струва да поставим въпроса дали в структурно отношение позицията на Мерц не е по-близо до българския интерес, отколкото изглежда на пръв поглед?
Това не означава България да се откаже от кохезията. Означава да не подписва празен чек за по-голям европейски бюджет само защото очаква повече средства за регионите за следващите няколко години.
