Дарон Аджемоглу стана обект на необичайно остра статия в списание The Economist, което подтикна негови колеги икономисти да се притекат на помощ*. Списанието постави под съмнение данните и методите, залегнали в основата на изследванията му върху институциите; изказа мнение, че Аджемоглу представя сложни исторически събития чрез прекалено опростени наративи и че в неговите ръце понятието „институции“ е достатъчно разтегливо, за да обясни всичко; освен това определи позицията му относно изкуствения интелект (ИИ) като „песимистична до степен на загуба на достоверност“. Аджемоглу нарече статията „поръчкова атака“ и отвърна на критиките, като изтъкна, наред с другото, че заключенията се основават на мнението на икономисти, чиито имена списанието не е разкрило.
Повечето от онези, които се застъпиха за него, поставиха под въпрос самата идея, че едно списание може да оспорва научния принос на един от най-изтъкнатите социални учени на своето поколение – и носител на Нобелова награда. Това е любопитен, но и стар аргумент в защита. Професионалните гилдии винаги са поддържали тезата, че занаятът може да бъде оценяван единствено от хора, които са част от него.
Сред включилите се в дебата е Луиджи Зингалес от Чикагския университет. В публикация в социалната мрежа X, Зингалес – който самият е „критикувал важни части от работата на Дарон“ – представи спора като следствие от разногласия относно ИИ или, по-точно, като своеобразно показно наказание, наложено от The Economist на виден критик на изкуствения интелект:
„Всички са чували за лудитите, но малцина познават сър Томас Мейтланд – човека, който ги е победил. Вместо да използва груба сила, за да се разправи с всички тях, Мейтланд просто набелязва онези, които смята за водачи, нарежда арестуването им въз основа на често неубедителни доказателства и ги екзекутира. Удряш един, за да поучиш стотици. Изглежда, че британското списание The Economist е възприело именно тази стратегия спрямо новата версия на лудитите: критиците на изкуствения интелект.“
Това твърдение позволява две тълкувания: че критиците на ИИ са новите лудити или просто че се третират като такива. По-слабото тълкуване превръща публикацията в оплакване от тона на статията, което би било пропиляване на една сполучлива аналогия. Затова ще тълкувам думите на Зингалес в по-силния им смисъл – с което всъщност му отстъпвам повече, отколкото той самият изисква. Но да се отнасяме сериозно към даден етикет, означава да си зададем въпроса какво е обозначавал той някога.
И така, кои са били лудитите?
Движението получава името си от Нед Луд – личност, която никога не е съществувала, – но въпреки това протестиращите подписват писмата и прокламациите си срещу механизацията като Нед Луд, крал Луд или генерал Луд. То възниква в Нотингамшър през март 1811 г., достига своя връх през 1812 г. и затихва до 1816 г. Това е най-изявеният, но нито единственият, нито първият случай на разрушаване на машини.
Съпротивата срещу въвеждането на машини в производството не е нещо ново. Тя е най-силна в традиционните занаяти, като обработката на вълна и производството на трикотаж – сектори с дълга история в Англия, способни да изразяват политически искания. Механизацията в Англия в края на XVIII и началото на XIX век не се изразява единствено във въвеждането на нови машини; тя представлява и пробив в онази специфична технология, известна като „организация“. Хората реагират не само на инструментите, позволяващи на капиталистите да съкратят работния процес и да пестят от разходи за труд, но и на зараждането на фабричната система. Тази система води до централизация на множество независими работилници и до изоставяне на домашното производство. Технологичният напредък прави излишна онази домашна организация на производството, която според мнозина въплъщава мъдростта на поколенията, укрепва семейните връзки и създава здрави отношения между майстори и чираци.
Памучната индустрия е била сравнително нова и без значима предистория отпреди индустриалната епоха в Англия: Аркрайт патентова своята предачна машина, задвижвана с водна енергия, през 1769 г. и открива фабриката в Кромфорд през 1771 г. За разлика от нея, вълнената и копринената индустрия имат такава история, а работниците в тях са свикнали с колективното договаряне. Семейство Уеб отбелязват, че лудизмът „очевидно е възникнал сред плетачите на станове“ – група, отдавна организирана в местни сдружения с елементи на федеративна структура. Онова, което липсва на тези мъже, е законен канал за протест: законите срещу сдружаването от 1799 и 1800 г. – приети с цел ограничаване на риска от бунтове по време на войната с Франция – не въвеждат самото деяние като престъпление (сдружаването вече е било наказуемо според общото право като заговор), но правят съдебното преследване бързо и евтино. Става дума за занаяти с традиции в колективната организация, но без законен начин за предявяване на искания.
Ерик Хобсбаум дава влиятелна дефиниция на лудизма като „колективно договаряне чрез бунт“ – форма на преговори с работодатели, които съкращават разходите си чрез въвеждане на машини. Друг историк марксист, Е. П. Томпсън, разглежда лудитите като част от по-широко движение на работническата класа с радикално политическо съзнание. Според Томпсън те се противопоставят на превръщането на поминъка им във фабрично производство точно толкова, колкото и на самите машини. В книгата си „Просвещението и икономиката“ (The Enlightened Economy) Джоел Мокир предупреждава, че „лудитските бунтове са били нещо по-сложно от обикновен отговор на механизацията“: оплакванията варират според района, движенията са некоординирани, а в Ланкашър атаките са насочени не толкова срещу новите технологии като такива, колкото срещу всичко, което е било най-достъпно в рамките на една нестандартна игра на преговори между работодатели и работници.
Движението е потушено чрез съчетание от правни и военни мерки. Вярно е, че Мейтланд предпочита разузнавателната дейност пред пряката конфронтация. В Йоркшир войските му не откриват огън срещу протестиращите. Операцията обаче в никакъв случай не се отличава с хирургическа прецизност. До май 1812 г. на север са изпратени около четиринадесет хиляди войници, като хиляда от тях са разположени само в Хъдърсфийлд – сила, по-голяма от армията на Уелингтън в Португалия през 1808 г. и неколкократно по-голяма от всичко, използвано дотогава срещу вътрешни вълнения; тази сила действа с подкрепата на платени информатори и чрез системно използване на практиката за осигуряване на свидетелски показания срещу съучастници в замяна на имунитет. През март 1812 г. Парламентът обявява чупенето на станове за престъпление, наказуемо със смърт; Байрон се обявява против законопроекта в Камарата на лордовете още през февруари същата година, а през 1816 г. пише своята „Песен за лудитите“ („Долу всички крале освен крал Луд!“). От шейсет и четиримата мъже, изправени пред съдебната комисия в Йорк, седемнайсет са екзекутирани чрез обесване – трима на 8 януари 1813 г. за убийството на фабриканта Уилям Хорсфол, а още четиринайсет на 16-и – докато други са заточени в Австралия. Обвиненията включват убийство, безредици, грабеж и взломна кражба, наред с разрушаването на машини.
В крайна сметка, не всички в работническото движение са се противопоставяли на иновациите. В своята „История на британския социализъм“ Макс Биър ни припомня, че радикалът Уилям Кобет „скоро призовава лудитите да престанат да унищожават машини и вместо това да се присъединят към движението за парламентарна реформа“. Няколко години по-късно Томас Ходжскин, защитавайки труда срещу претенциите на капитала, не се насочва срещу машините, а подчертава, че човешкият труд въплъщава знанието за начина им на работа и е необходим за задействането им. Ходжскин пише за списанието Mechanics’ Magazine и редактира The Chemist – и двете издания са част от опит за издигане на труда чрез образование и за повишаване на стойността и значимостта на човешкия капитал (концепция, която той е бил много близо до това да формулира).
Зингалес и Аджемоглу са изключително изявени учени, а не физически работници. Техните позиции със сигурност допринасят за един интересен дебат. Зингалес например подкрепи съдебния иск на Илон Мъск срещу OpenAI, позовавайки се на въпроси на корпоративното управление и липсата на прозрачност при корпорациите от типа „обществена полза“ (public benefit corporations), а в подкаста си често поставя под съмнение шума около изкуствения интелект, разглеждайки го като подхранван от нереалистични очаквания. Лудитите обаче са действали в ситуация, в която всички други канали за изразяване са били затворени: липса на право на глас, липса на достъп до пресата, забрана за законно сдружаване, а след март 1812 г. – и заплаха от смъртно наказание. Едно остро изказване в списание не може да се сравни с репресиите, налагани от сър Томас Мейтланд. Ако целта на аналогията е да покаже, че критиците на изкуствения интелект биват заглушавани, то широката гласност на техните оплаквания опровергава това твърдение. Критиците на изкуствения интелект не страдат от липса на аудитория, като най-скорошният пример дойде от самата сфера на разработката. Джейкъб Коксън, който е провеждал изследвания за предварително обучение на модели (pretraining research) в OpenAI и Anthropic, подаде оставка на 9 септември с публикация, в която заяви, че тези лаборатории залагат на карта живота ни. Само за ден тя събра над сто милиона гледания. Може би сравнението все пак е уместно – но в съвсем различен смисъл.
Нека разгледаме тезата, че лудитите са се изправили срещу нещо по-мащабно и различно от самите машини. Те са станали свидетели на срива на домашния начин на производство и преминаването му към фабричната система – крах на организация, която е изглеждала като въплъщение на мъдростта на поколенията и е поддържала връзката между майстори и чираци. А сега се запитайте коя професия днес е най-силно изложена именно на такъв тип реорганизация. Склонен съм да се съглася със Зингалес, че все още е трудно да се предвиди доколко трансформиращо ще бъде въздействието на изкуствения интелект (ИИ) върху икономиките ни. Напълно очевидно е обаче, че той ще преобрази университетската ни система – или може би просто ще я разруши, тъй като образованието едва ли е от най-адаптивните сфери на дейност. Дали хората, чийто поминък е свързан с преподаване и научни изследвания, са обречени да се превърнат в новите лудити?
Засега изглежда, че повечето от тях не усещат приближаващата буря. Проучване на Федералния резерв в Бостън установи, че колкото по-високо образован е един служител, толкова повече очаква ИИ да повиши производителността; при това хората с докторска степен се оказаха най-малко обезпокоени за собствените си перспективи – макар че проучването е проведено в края на 2024 г. и човек се пита какви ли биха били резултатите след още две години работа с модели като Claude и Gemini. Хората извън академичните среди са по-скептични: анкета от 2026 г. сред гласоподаватели от работническата класа показа, че мнозина очакват ИИ да навреди на учителите и работещите в сферата на образованието. Възможно е именно образованието да бъде професионалната сфера, която ще загуби най-много.
А то наистина представлява професионална гилдия в стария смисъл на думата. Акредитация, пожизнени договори за преподаватели (tenure), партньорски проверки (peer review), контрол върху квалификационните изисквания за достъп до професията – университетът е една от последните големи гилдии на Запад, както и последната голяма форма на занаятчийско производство: конфедерация от малки работилници, всяка ръководена от майстор и неговите чираци, обединени от традициите и мъдростта на вековете.
Гилдиите имат характерни реакции, една от които видяхме в началото на този текст: убеждението, че един специалист може да бъде оценяван единствено от свои колеги в същата област. Този рефлекс не е бил абсурден през 1812 г., не е такъв и днес. Проблемът е, че той никога никого не е спасил. Занаятчиите, които настояваха, че само майсторът на станове за трикотаж може да оценява работата с тях, не грешаха по отношение на самото плетене. Те спореха за грешното нещо, защото въпросът не беше кой разбира от занаята, а кой ще организира работата. Гилдиите рядко губят спора за компетентността. Те губят битката за своята значимост и актуалност, като отстъпват пред онзи, който реорганизира самия работен процес.
Ако пишеше днес, Ходжскин вероятно би казал на представителите на професията същото, което е казал и на разрушителите на машини по своето време: знанието как работи даденото нещо е у вас и вашата задача е да направите това знание по-ценно, а не да разбиете самото нещо – или, в съвременния вариант, да не настоявате някой друг да го разбие вместо вас. Дали професията ще се вслуша в думите му, е отделен въпрос. Дали изкуственият интелект ще създаде нещо, което ще накара съвременните университети – включително тези от „Бръшляновата лига“ – да изглеждат като занаятчийски работилници? И ще видим ли университетски преподаватели да шестват с протестни искания към центровете за данни?
*Текстът на Алберто Мингарди е за изданието EconLib
