fbpx

Износ голям и суров

За последните 6 години делът на високотехнологичните продукти в българския износ не помръдва, докато делът на първичните ресурси е с 4 пункта нагоре*…

Българската икономика е сред най-откритите за чуждестранна търговия в света. Индексът на търговската отвореност (trade openness index), изчисляван по формулата „(износ + внос): БВП“ поставя страната на 25-то място в света за 2022 г.

Преди България в тази класация се нареждат десетина офшорни зони, няколко зависими от експорта на суровини слаборазвити страни, както и групата бивши социалистически икономики от Централна и Източна Европа, рязко либерализирани след 1989 г. Британия например е 89-та по търговска отвореност, а Китай – 120-ти.

В парично изражение, българският износ през 2022 г. за пръв път премина бариерата от 50 милиарда долара, с 21.5% номинален ръст на годишна база и почти 60% скок за пет години.

Колко изнася една страна без съмнение е от значение, но не по-малко, а може би дори по-голямо значение има какво всъщност изнася тя. Да изнесеш банани на стойност 1 милиард долара не означава същото по отношение на вътрешна заетост, инфраструктура, цена на труда и т.н. както да изнесеш компютри на същата стойност.

За „суровия“ износ на България се говори от години; отдавна експерти и дори политици сочат с пръст в тази посока. Да проверим какво казва най-новата официална статистика.

Базата данни на UNCTAD – структура към ООН, отговаряща за международната търговия и развитие, прилага класификация на експортните продукти в зависимост от това дали тези продукти са „Първични“, „Базирана на ресурси промишленост“, „Ниско-технологична промишленост“, „Промишленост на средно технологично ниво“, „Високотехнологична промишленост“ и „Некласифицирани продукти“.

През 2022 г. според UNCTAD 21.6% от износа на България са първични продукти (т.е. зърно, руда, дървесина и т.н.), а 24% са базирани на ресурси преработени продукти (основно метали). Така 45.6% от износа на страната в една рекордна за експорта година е „суров“.

От другата страна, високотехнологичният износ възлиза на едва 9.06% от общия износ, или 4.53 млрд. долара в стойностно изражение. При това критериите за „високотехнологичен“ на UNCTAD са леко занижени: тази група включва не само върхови технологии, а и продукция на електротехниката.

Износът със средно технологично ниво (т.е. автомобилна промишленост и различно преработване) е около 23.8% от общия износ за 2022 г. И сега да сложим на кантара: от едната страна са по-малко от 33% износ на средно и високо технологично ниво, от другата страна са над 45% суров износ. Ясно се вижда, че бананите са по-тежки от компютрите.

Да се задълбочим, като проверим как се променя делът на суровата и високотехнологичната продукция в българския износ през годините. Възможно е тези 9% високотехнологичен износ да са всъщност сериозно подобрение в експортната структура. Дали е така?

Точно обратното, както виждаме от графиката. През 2016 г. делът на суровия износ е 41.9% – с близо 4 пункта по-нисък като дял от общото спрямо процента през 2022 г. От другата страна на везните стои замръзнал дял на високо- и среднотехнологичния износ.

Оказва се, че българският експорт през годините става все по-малко технологичен, с все по-ниска добавена стойност. Той може да нараства като абсолютен обем, включително да нараства и експортът на високотехнологични продукти. Но в структурно отношение не се забелязва подобрение, а дори има регрес.

След като суровият износ чувствително нараства, а средно- и високотехнологичният е без изменение, значи нискотехнологичният износ трябва да е в упадък. Действително е така. За разглеждания 6-годишен период делът му от общия износ на страната се е свил с 5 пункта.

Текстил, облекла, обувки – подобни производства стават все по-неперспективни в България: от една страна заради ценовата конкуренция с експортни шампиони като Виетнам и Камбоджа, от друга – заради недостига на работна ръка. Трудовите ресурси се изпаряват от България, защото страната твърде дълго търсеше експортни предимства в ниска цена на труда.

Първото изискване да се реши един проблем е този проблем да бъде признат. България сякаш все още не е дозряла за това. В медиите експерти и политици продължават да акцентират върху ръста на експорта в парична стойност, докато въпросът за структурата на експорта най-често се споменава мимоходом.

Това е отчасти разбираемо – бизнесът не се храни със „структура“ или „добавена стойност“, а с пари (които стават повече в абсолютно изражение). Особено характерно е неглижирането на структурните проблеми на националната икономика от чуждестранните компании, които контролират значителна част от „българския“ експорт. И все пак, ако не реши структурните си проблеми, България никога няма да влезе в клуба на богатите, независимо къде се „присъединява“ – към еврозоната, Шенген, ОИСР или другаде.

Какво може да се направи?

„Изпичането“ на българския износ не е работа на едно правителство или парламент, а на дългосрочното сътрудничество на множество институции, водени от националния интерес. А надежда има: редица страни са успели да повишат общото си технологично ниво и така благосъстоянието си вследствие на целенасочени национални политики.

Използваната по-горе класификация на експортните продукти е известна като “Lall Classification”, на името на Санджая Лал (1940-2005), работил в Оксфорд икономист от индийски произход, допринесъл за изучаването на икономическото развитие и изграждането на технологичен капацитет в развиващите се страни. Приносът на Лал към икономиката на развитието е в три главни насоки, които имат особено значение за България.

Първо, Лал проучва трансферното ценообразуване при мултинационалните компании – с други думи, как голям чуждестранен инвеститор може да работи активно в твоята страна, но да не плаща данъци, тъй като манипулира цените, по които внася и изнася в рамките на своите вериги за доставки. Голяма част от „българския“ суров износ се осъществява именно по тази схема. За да има повече износ на преработена продукция и по-малко на суровини, България трябва да посегне към данъчния лост, и да го направи хитро.

Второ, Лал твърди, че страните (общините, браншовете, фирмите) трябва да изграждат технологичен капацитет, а не да „избират технологични победители“. Тоест, не да изсипват пари и облаги върху една прохождаща фирма или сектор, показващи обещаващи резултати, а упорито да работят върху „основата на пирамидата“, така че да има повече такива фирми.

Трето, Лал оспорва това, че преките чуждестранни инвестиции пряко допринасят за т.нар. технологичен трансфер. Мултинационалните компании имат свои интереси, различни от това да повдигат общото технологично ниво на една страна. За да забогатее, страната се нуждае от технологии – и за да има технологии, тя трябва да се погрижи за това. Невидимата ръка на пазара води дотам, че едни страни изнасят банани, а други изнасят компютри.

Към 2022 г. общата сума с натрупване на преките чуждестранни инвестиции в България е 64.36% от БВП, което е рязък спад от предишни нива, примерно 85% от БВП през 2015 г. Някой експерт би свирил тревога, но въпросът трябва да се постави по друг начин: дали искаме да сме в компанията на страни като Израел с ПЧИ от 46% от БВП, на Италия с ПЧИ от 22% от БВП, на Словения с ПЧИ от 34% от БВП, Австрия с 43% – или в компанията на страни като Монголия (191%), Камбоджа (154%), ДР Конго (258%) и т.н.

Разбира се, някой тарикат може да предпочете за България инвестиционния режим в Британските Вирджински острови, където ПЧИ възлизат на над 58 000% от БВП.

Има още една насока за технологично развитие, върху която акцентира норвежкият икономист Ерик Райнерт. Според него, страните трябва да избягват производства с ниско и средно технологично ниво, ако искат да забогатеят. Дори и в средното технологично ниво „плодовете от нивата са вече обрани“, т.е. технологиите не постигат чувствителен ръст на производителността на труда. Заплатите и печалбите са приемливи – но нищо повече.

Единствено при нови технологии на гребена на вълната на прогреса може да се постигне дву- и трицифрен ръст на производителността на труда, който, ако е в достатъчен мащаб, ще се прелее в просперитет за целия народ.

Така че медийните изяви на политици, „вкарващи“ чуждестранни инвестиции в автомобилостроене или други индустрии на средно технологично ниво всъщност говорят, че забогатяването на нацията ще се отложи. Много по-важно от рязането на ленти е да се създаде насърчаваща мисленето и действието среда в университетите.

България има какво да направи, за да повиши технологичното си ниво и да печели повече пари с интелигентен износ. Но има ли кой да го направи? Това надали ще е поредният политически „спасител на нацията“, а по-скоро умове и структури, които продължават да работят и след изборите.

*Анализът е публикуван първо в изданието Bodil




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"