Конфликтът между Армения и Азербайджан и ситуацията в Закавказието, от която зависим всички

Публикуваме текста с известни съкращения от сайта Blacksea Caspia

Навърши се една година от създаването през месец август 2019 година на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион (ЛПЧКР) във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ). Това беше година на интензивни занимания с проблемите на Закавказието или Южен Кавказ, както напоследък е модерно да се нарича територията, заемана от Азербайджан, Армения и Грузия, макар че съвсем не беше първата година на подобни изследвания в биографиите на членовете на Лабораторията.

Причините за този много сериозен научен интерес са много, но има една, с която вярвам ще се съгласи всеки здравомислещ човек – днес в Закавказието се решава въпросът за енергийната диверсификация на Южна и Югоизточна Европа. Азербайджан извърши инфраструктурен подвиг и успя да изгради Южния газов коридор – газопровод, който включва Южно-кавказкия газопровод, Транс-анадолския газопровод (TANAP) и Транс-адриатическия газопровод (TAP).

Отклонението от Южния газов коридор, известно като интерконекторна връзка Гърция – България (IGB)q е обявено от Европейския съюз за свръхприоритет и трябва да започне да доставя газ за България в края на тази година, когато газопроводът би трябвало да достигне „Индустриална зона Стара Загора“. 

Вече има заявен непосредствен интерес от страна на Румъния за удължаване на IGB и до нейната територия. Унгария също заяви сериозен интерес към начинанието.

Пак Унгария проявява много сериозен интерес към подготвяното продължение на Южния газов коридор – така наречения „Йонийски газопровод“ (IAP), който, тръгвайки от Албания, трябва да захрани Черна гора, Босна и Херцеговина и Хърватско.

Междувременно, Северна Македония постигна принципна договореност да получава природен газ по интерконектор от Гърция, тръгващ от Южния газов коридор.

Самият Южен газов коридор вече достигна италианското пристанище Бриндизи, като строежът продължи по дъното на Адриатическо море и през най-мрачните дни на „локдауна“ и изолацията.

Естествено, изграждането на такъв монументален линеен обект с такова стратегическо значение за Азербайджан, Грузия, Турция, Гърция, България, Албания и Италия не мина „току-така“. То беше свързано с много емоции, противопоставяния и откровени саботажи, но Южният газов коридор вече е факт, с който могат да се гордеят всички участници в него.

Още при пускането в експлоатация на Транс-анадолския газопровод (TANAP) беше заявен и интересът на Украйна към включване в евентуалното продължение на проекта, като тогавашният президент Порошенко присъства лично на откриването на TANAP.

Фактът, че в Южния газов коридор партнират Гърция и Турция трябва да ни навежда на много мисли за изключителната важност на това съоръжение, пред което на заден план отива не само историческата вражда между двете държави, но и съвсем актуалния им конфликт за газовите запаси в континенталния шелф на Източното Средиземноморие.

Естествено, има и един голям губещ в този „пасианс“. Това е добре известната ни компания „Газпром“ и нейният принципал – Руската федерация. Проблемът за Русия се задълбочава от факта, че Южният газов коридор може да се окаже магистралата, по която към Европа да потече и Туркменският газ. Туркменистан е държавата с четвъртите по големина запаси на газ в света. Достатъчно е изграждането на само 250-километров газопровод, свързващ туркменското пристанище Туркменбаши (бивш Красноводск) с азербайджанското газово поле „Шах Дениз ІІ“, непосредствено до Баку и към Южна и Югоизточна Европа могат да потекат огромни количества природен газ.

Естествено, тези проектни намерения никак не допадат на Русия и на Иран. На този етап те доста лицемерно се противопоставят на проекта на Транс-каспийския газопровод с „екологически“ аргументи – все пак газопроводът трябва да мине по дъното на Каспийско море. Всъщност Русия не иска по никакъв начин да допусне туркменския газ в Европа, а Иран просто иска трасето на газопровода да мине през неговата територия.

За последното пречат липсата на подходяща инфраструктура в Северен Иран, теренните неудобства (по южния бряг на каспийско море минава планинска верига с 6-хилядни върхове) и най-вече международните санкции. Но в играта на Иран властите в Техеран виждат евентуалното прокарване на подобен газопровод, точно като „коз“ при преговорите за ограничаване и вдигане на санкциите.

Русия и Иран са съюзници по много въпроси – от Сирия до Транс-каспийския газопровод, но по последния въпрос техният съюз е тактически и е в сила до някъде. Иран просто иска трасето на газопровода (заедно с транзитните такси, разбира се) за себе си, а не за международните води в Каспийско море, докато за Русия е от жизнено важно значение да не допусне огромните туркменски газови ресурси да тръгнат към Европа.

Цялата тази геополитическа и геоикономическа драма, заедно със съответните размишления за произтичащите от нея рискове и заплахи, беше анализирана и публикувана още през месец август 2019 година в публикациите: „Шах на руския цар на газовата шахматна дъска“ от 02 август 2019 година и „Шах на руския цар на газовата шахматна дъска – ІІ. Руският газов шахмат и Каспийският газопроводен гордиев възел“ от 21 август 2019 година.

Макар че засега те останаха на нивото на интернет публикации и все още не са излезли в надлежно преработен вид в рецензирано научно списание, те могат да бъдат препоръчани на всеки, който иска да си създаде базова представа за ситуацията в Закавказието, както и около енергийната диверсификация на Европа, поне що се отнася до компонента „внос на природен газ“. В публикациите са анализирани много неизвестни на широката публика факти, свързани с газовата политика в Закавказието и в Средна Азия.

Такива въпроси са изграждането на самия Южен газов коридор, както и изключително важния и много поучителен факт как Русия загуби изцяло контрола си върху търговията с природния газ, добиван в Туркменистан. Историята е по-занимателна от приключенски роман, но има преимуществото да е истинска и да казва много неща на хората, които се занимават или искат да се занимават с управление.

Тук са намесени и интересите на безкрайно жадната за природен газ китайска икономика – днес Китай изкупува пълния обем на природен газ, който Русия е изкупувала от Туркменистан до 2009 година, когато поради дребнаво сметкаджийство изгубва всякакви позиции на тамошния газов пазар.

Има и история за строителни рекорди – газопроводът от Туркменистан до Китай, минаващ през Узбекистан и Казахстан, е построен буквално за една година, като по ирония на съдбата „трудовият подвиг“ е осъществен от руска компания.

Има история и за визионерство и амбиции, граничещи с авантюризъм – започнатият от Туркменистан газопровод TAPI (Turkmenistan – Afghanistan – Pakistan – India). Този път, властите в Ашхабад се прицелват в „жадната“ за природен газ и непрекъснато растяща индийска икономика. Те лансират футуристичен проект за доставка на природен газ в Индия през враждебния към нея и непредсказуем Пакистан. Разбира се, проектът беше посрещнат със сериозни резерви и голям скептицизъм, но очевидно Бог помага на смелите.

Интересното е, че и този проект, противно на очакването, се приема с одобрение от страните, смятани за резервирани по подразбиране към него. Пакистан не възразява, още повече, че Китай заявява своя голям интерес да започне да строи разклонение към своя територия в мига, когато строежът достигне Пакистан. Дори и талибаните декларират готовността си да охраняват газопровода, стига да имат дял от транзитните такси, заплащани за преноса на природен газ през територията на Афганистан.

Въпреки огромните трудности, свързани със строежа, туркменистанският участък е пред завършване, а на територията на Афганистан с всички сили се извършва разминиране на трасето на газопровода. Нещо повече, привличат се нови инвеститори в начинанието и то отдавна не е само интересен проект.

И двете публикации предизвикаха огромни емоции, особено у хората, свикнали да се определят като „русофили“. В избухналите дебати бяха оспорени всички параметри на новостроящия се газопровод, които можеха да се оспорят, но междувременно „живият живот“ опроверга всички скептици. Южният газов коридор вече е готов и функциониращ. Природен газ се подава на територията на Гърция за индустриални нужди, а пробите на италианска територия приключват. Въпреки организираната съпротива на заинтересовани лобита, интерконекторите се множат – към България, към Северна Македония, а към Западните Балкани се насочва новият Йонийски газопровод (IAP).

Възникналите рискове и заплахи.

Наистина, на газовата шахматна дъска беше даден шах на „Газпром“ (и на принципала на компанията – Руската държава), което намери отражение в рязкото намаляване на цената на газа, който „Газпром“ доставя за България. Това от своя страна предизвика дискусията около „ретроактивното“ понижаване на цената на услугите на топлофикационните дружества у нас (тоест – намаляване на цените със задна дата) и типично българския хаос с връщането на парите на абонатите.

От тук нататък, никой не би трябвало да си прави илюзии, че извършената буквално под носа на досегашния газов монополист за Югоизточна Европа операция по диверсифициране на пазара ще остане несанкционирана. Последното е неминуемо, независимо, че държавното ръководство на Азербайджан, в лицето на президента Илхам Алиев, проведе изключително старателна, многопластова операция по успокояване на руската страна. Азербайджанската страна използва всички свои козове, за да смекчи ефекта от намесата си на газовия пазар в Югоизточна (а и в Южна) Европа, но очакването, че нещо ще се случи остана да витае във въздуха. Впоследствие, очакването стана факт, но на малко по-късен етап.

Анализът на ситуацията сочи няколко неща. На първо място, има различни невралгични точки, където биха могли да бъдат провокирани регионални конфликти, безредици и други екстремални събития, които да заплашат функционирането на Южния газов коридор или дори да го спрат.

Като уязвими участъци биха могли да бъдат посочени следните места:

• Участъкът на Южно-кавказкия газопровод на територията на Азербайджан в местата, намиращи се най-близо до международно признатата граница с Армения, в това число и в Товузкия район.
• Участъкът на Южно-кавказкия газопровод на територията на Грузия, преминаващ през територията на автономната република Аджария.
• Участъкът на Транс-анадолския газопровод (TANAP), минаващ през турска територия с по-компактно кюрдско население.
• Територията на Западна Тракия в Гърция, където има значителен дял на мюсюлманско население.
• Територията на Албания, където има достатъчно исторически примери за възможности за бърза дестабилизация на ситуацията.

Целта на този текст не е да анализира в детайли всички рискови райони и участъци, но би могло да се каже, че територията на Турция през последните години е относително по-малко рискова. Ролята на войнстващите фактори като Кюрдската работническа партия (ПКК) и нейните партизански отряди значително намаля след пленяването на лидера на ПКК – Абдулах Йоджалан от турските власти. Освен това, политиката на Ердоган да узакони кюрдския език (забранен в миналото от „напредничавите“ и „проевропейски“ кемалисти) и да допусне де-факто кюрдска партия в Парламента, също допринесе за значително спадане на напрежението в Източния Анадол. Това води до понижаване на нивото на риска за TANAP, респективно за Южния газов коридор на Турска територия.

Относително нисък е рискът и на територията на Гърция, макар че съществуват възможности за провокиране на напрежение сред мюсюлманското население (състоящо се предимно от турци и от помаци) в Гюмюрджинско (Комотинско) и в западна Тракия като цяло. Съществуват такива прецеденти в миналото, но вероятността за подобен сценарий е ниска. За разлика от Източния Анадол, където все пак съществува пряка заплаха, макар и минимизирана с времето – партизаните на ПКК, в Западна Тракия такъв фактор няма.

Разбира се, подобен „фактор“ може да бъде „внесен“ под формата на диверсии, „замаскирани“ като „терористични“ акции под „чужд флаг“. Не е невъзможно да бъдат извършени някакви подривни акции под „чужд флаг“, като последните бъдат представени за действия на ислямски екстремисти, принадлежащи било към Ал Кайда, било към Ислямска държава, било към мрежата на салафистите. Вероятността за това си остава малка, но в този случай на страната на диверсантите би бил факторът „изненада“.

Хората с малко по-дълга историческа памет си спомнят размириците в Албания, споходили я в различни исторически периоди. Най-запомнящи се бяха метежите, свързани с конфликта между „севера“ и „юга“ между клановете на гегите и на тоските, представяни от двете основни политически партии тогава – Демократическата (на Сали Бериша, свързана с гегите) и Социалистическата (на Фатос Нано, свързана с тоските).

По време на тези събития в ръцете на населението попадна голямо количество оръжие, но интересното е, че не се стигна до кръвопролитие – противостоящите страни предпочитаха да стрелят във въздуха и да вдигат шум в много по-голяма степен, отколкото да проливат кръв.

Тук може би е и ключовият момент – изобщо не е невъзможно да бъдат провокирани безредици и конфронтация в Албания, по един или друг повод от заинтересувани страни. Проблемът на подривните елементи е там, че междувременно Албания беше приета за член на НАТО. Последното несъмнено е силно стабилизиращ фактор за ситуацията там.

Освен това, невъзможно е в Албания да бъдат предизвикани конфликти на религиозна основа. Такива никога не е имало между албанците от времето на Скендербег насам. Албанската азбука е съставена от комисия, в която влизат и мюсюлмани, и християни. По времето на Енвер Ходжа, религията беше изобщо забранена в Албания (безпрецедентен случай в световната история).

Конфликтите в Албания могат да се предизвикват единствено на кланова основа, но не бива да се забравя, че досегашните безспорни прецеденти не доведоха нито до кръвопролития, нито до особени разрушения и поражения върху държавно или частно имущество.

Освен това, няма съмнение, че в днешната ситуация, правителството и силите за сигурност в Албания биха действали несравнимо по-категорично срещу заплахи за физическата цялост на газопровода, отколкото при умиротворяването на някакъв кланов конфликт.

Със завършването на подводния участък на Транс-адриатическия газопровод (TAP) до Бриндизи в Италия и при ясната перспектива да се строи Йонийския газопровод (IAP), Албания вече реално се превръща в „газов хъб“. (Същото впрочем се отнася и за Турция Гърция, на чиято територия преминават по няколко газопровода и са изградени и терминали за втечнен природен газ – LNG). Не може да се очаква, че властите в Албания (както и в Гърция), няма да вземат цялата гама от възможни мерки, за ад държат ситуацията под контрол, въпреки съществуващите латентни рискове.

По този начин, нещата се връщат към участъка на Южния газов коридор, известен като Южно кавказки газопровод, преминаващ през територията на основния инициатор и акционер в начинанието – република Азербайджан и през автономната република Аджария в съседна Грузия.

Ако започнем с Аджария, там се наблюдават противоречиви тенденции. По време на управлението на Михаил Саакашвили от Аджария беше отстранен нейният про-московски лидер, превърнал автономната република в своеобразно феодално владение. Руснаците, в лицето на тогавашния министър на външните работи на Руската федерация – Игор Иванов, си прибраха протежето (това дори стана с лично доставен от министъра самолет).

Едновременно с това, аджарската автономия не беше ликвидирана, а в региона – особено в пристанищния град Батуми, се изсипаха значителни по обем чуждестранни инвестиции. Руската база в Батуми беше закрита, като по-голямата част от военното оборудване беше прехвърлено в руската 102 база в Гюмри (бивш Ленинакан) в Армения.

Въпреки това отстъпление, Русия осъществява стратегия на постоянно поддържане на напрежение в Аджария. Различни пропагандни канали – от жълти до научни издания, възпроизвеждат удивително сродни, сходни даже на практика съвпадащи тези.
Стремежът е да се създава конфронтация по две направления. Първото е конфронтация между християните и мюсюлманите както на територията на цяла Грузия, така и специално в Аджария.

Второто е между местното население в Аджария (без значение дали става дума за християни или мюсюлмани) и пришълците от Турция, които идват както като инвеститори и бизнесмени, така и много често като хора, които просто търсят работа там.

И за двата сюжета има разработени стандартни тези, които се повтарят, както беше посочено по-горе в издания с най-различен статус – от откровено помийни, до сериозни научни издания, в това число и в областта на военната история*.

И Грузия като цяло, и Аджария в частност са невралгичен участък по трасето на Южния газов коридор. Разделението в обществото по различни оси (привърженици и противници на Саакашвили, про-европейци и про-евразийци, русофили и русофоби) благоприятства перманентната политическа нестабилност, която се поддържа в Грузия години на ред. Отделен е въпросът, че освен с възможности за политическа дестабилизация, заинтересуваната страна разполага и с целия необходим военен потенциал и отлични плацдарми за интервенция, в лицето на сепаратистките „републики“ Абхазия и Южна Осетия**.

В този смисъл, Грузия трябва да бъде разглеждана като слабо звено по трасето на Южния газов коридор, но там има и някои пречки за осъществяване на пряка интервенция, която да доведе до прекъсване на работата на газопровода за определен период от време.

На първо място, това е демонстрираната от редица държави от НАТО съпричастност към каузата на грузинците по време на войната през 2008 година. Малко известен факт е, че американски транспортни самолети успяха за едно денонощие да прехвърлят по въздуха грузинската десантна бригада, която по това време беше дислоцирана в Ирак. Десантната бригада заслони пътя към Тбилиси и това изигра определено значение за охлаждането на желанието на руското командване да опита да влезе в столицата на Грузия, каквато то несъмнено имаше.

Малко известен факт е и че американски военно-транспортни самолети кацнаха на различни военни и граждански летища в Грузия и по този начин предотвратиха тяхната бомбардировка и изваждане от строя.

Вторият фактор е протичащите в момента подготовка и дебати по включването на Грузия в НАТО. Колкото и далечно да изглежда включването на Грузия в Организацията на Североатлантическия пакт за някои наблюдатели, една диверсия на територията на Грузия срещу стратегическа и критична инфраструктура като Южния газов коридор, би могла значително да ускори процеса на приемането на Тбилиси в НАТО, премахвайки всякакви съмнения относно реалните заплахите срещу тази държава от Закавказието.

Всъщност, най-рисков си остава участъкът, който е на Азербайджанска територия. Там са възможни сценарии и с активирането на Нагорно Карабахския конфликт (такъв протича в момента), и дори с провокирането на конфликт между Иран и Азербайджан.

Въпреки заявленията си в полза на териториалната цялост на Азербайджан, Иран е прононсиран съюзник на Армения и единствената й надеждна сухопътна връзка с външния свят. За помощта, оказана от Иран на Армения по време на военните действия с Азербайджан от 1988 до 1994 година, може да се напише много солиден научен труд.

От своя страна, Армения развали отличните си отношения със САЩ, именно защото доставяше оръжие за Иран, което попадна и у шиитските милиции в Ирак. (Виж: (S) писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, 12 август 2019 г.).

Така че, прогнозата можеше да бъде еднозначна: въпреки съществуването на различни варианти за подривни действия по трасето на Южния газов коридор, най-вероятно място за подобни действия си остава територията на държавата – инициатор на изграждането на газопровода и основен акционер в него – Азербайджанската Република. 

Прогноза, която не беше трудно да се сбъдне.

Горните съображения бяха изложени още преди една година в публикацията: „Шах на руския цар на газовата шахматна дъска – ІІ. Руският газов шахмат и Каспийският газопроводен гордиев възел“ от 21 август 2019 година.

За голямо съжаление те се оказаха точни. Тук бихме могли да направим само следните уточнения. Идването на власт на Никол Пашинян в Армения се оказа лоша новина за мирния процес в Армения. Въпреки първоначалното очакване и впечатления, че ще има пълна приемственост в арменската политика по отношение на мирните преговори (която се свеждаше до деклариране на формално желание за постигане на споразумение и протакане на преговорния процес с всички възможни средства), оказа се, че на Пашинян по вътрешно политически причини му се налага да се разграничи от действията на предшествалите го двама президенти от „Карабахския клан“ – Роберт Кочарян и Серж Саргсян.

Този процес на разграничаване беше официално анонсиран по време на така наречените „Мюнхенски дебати“ с президента на Азербайджан – Илхам Алиев, на Конференцията по сигурността в Мюнхен през месец февруари 2020 година. По време на пренията с Илхам Алиев, Никол Пашинян на практика отхвърли формулираните от страните съпредседателки на така наречената „Минска група“ на ОССЕ – Русия, Франция и САЩ – „Мадридски принципи“ за рамката на мирното решаване на Нагорно Карабахския конфликт.

Това се оказа огромна грешка от арменска страна, защото мирните преговори се бяха проточили цели 26 години от Бишкекското примирие през 1994 година до наши дни. През всичките тези години азербайджанската страна, в лицето най-вече на президента и външния си министър, постоянно повтаряше, че Азербайджан е силно привързан към идеята за мирно решаване на конфликта, но ако няма решение остава военният вариант.

Арменската страна, донякъде самовнушила си, че няма военно решение на конфликта, защото тя вече е победила във войната, неглижира тези постоянни предупреждения. За само-хипнозата на властите в Ереван спомогнаха в определена степен и ритуалните повтаряния от страна на всички Велики сили – Русия, САЩ, Европейския съюз, триото на страните съпредседателки на „Минската група“ на ОССЕ (тоест три страни от Съвета за сигурност на ООН накуп – Русия, Франция и САЩ), че „няма военно решение на Нагорно Карабахския конфликт“. Арменците бяха убедени от една страна, че винаги могат да бият Азербайджан на бойното поле, а от друга страна наистина вярваха, че до възобновяване на конфликта няма да се стигне, защото великите сили и най-вече Русия няма да позволят това.

Засега обаче, тези сметки излизат грешни в корена си. На първо място, Армения подцени неимоверно много желанието на Азербайджан за реванш. В Ереван буквално проспаха протичащия пред очите им процес на превъоръжаване на азербайджанската армия, промяната в командния и състав, създаването на изключително боеспособна бойна сила, способна да води война от най-ново поколение.

Арменците наблюдаваха флегматично как Азербайджан харчи огромни средства от бюджета си за въоръжение. Известно е, че военният бюджет на Азербайджан е по-голям от държавния бюджет на Армения. В Ереван се успокояваха с периодичните подаръци на въоръжение от страна на Русия, но не разчетоха посоката в която се развива азербайджанската армия.

Справедливостта изисква да се признае, че страните от Минската група и по-специално трите съпредседателки, формулираха съвсем адекватно и максимално балансирано предложение за „рамкови“ принципи на мирния процес – така наречените „Мадридски принципи“, които са съобразени с международното право и в максимална степен отчитат интересите на страните в конфликта, особено тези на арменците в Нагорни Карабах.

Проблемът е в това, че преговорите се проточиха прекалено дълго, а опитът на Никол Пашинян да изпрати сигнал на Москва, че тя може да разчита на него по най-важните геополитически въпроси в Закавказието – контрола върху трасетата на газопроводите и нефтопроводите се оказа много лошо пресметнат. Вместо да спечели благоволението на Путин, Пашинян даде на Азербайджан не просто повод, а много сериозна причина да поднови бойните действия. В момента всички страдат, защото войната не е удоволствие за никого.

Съществува реалната възможност, ключовият момент в „Мадридските принципи“ – връщането на Азербайджан на седемте района около Нагорни Карабах да стане със силата на оръжието. Тогава ще възникне резонният въпрос: толкова ли не можеше това да стане с преговори, а трябваше да се водят пълномащабни бойни действия? Отговорът ще даде може би някой ден Никол Пашинян, защото можем да обвиняваме предшествениците му в безкрайното забавяне на преговорите, но за детонирането на новия въоръжен конфликт, заслугата си е лично негова.

Така или иначе, историята на противопоставянето на Азербайджан срещу Армения в преговори, продължили повече от 26 години е изключително поучителна. Тя показва, че са възможни ситуации, при които и най-великите Велики сили не могат да наложат волята си над малки но суверенни държави. Това би могло почти да предизвика възхищение, ако резултатът не беше пълномащабна война, в рамките на която се твърди, че се водят „бойни действия от пето поколение“.

В заключение, още един път Ви връщаме към журналния вариант на книгата „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати“.

Книгата е разделена на четири части, публикувани с илюстрации в сайта blacksea-caspia.eu, списван от Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион (ЛПЧКР). (Първа част; Втора част; Трета част; Четвърта част)

Книгата се публикува в момента и в Бюлетина на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион – ЛПЧКР. В скоро време „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати“ ще излезе в разширен вид и като хартиено издание.

*(Аджария. Турецкая оккупация которую никто не заметил. Часть 1, 20 января 2019, https://topwar.ru/152757-adzharija-tureckaja-okkupacija-kotoruju-nikto-… , като „научна публикация” и публикацията в „жълт” сайт, която не се различава съществено – Ким, Виталий, Турки собрались забрать у Грузии целый регион, Экспресс газета, 6 июня 2019, 08:00, https://www.eg.ru/politics/739672-turki-sobralis-zabrat-u-gruzii-celyy-… ; Руската телевизия работи в абсолютно същото направление: Олисашвили, Георгий, Грузинская Аджария превращается в турецкий регион, Первый канал, Новости, 30 июня 2019, 22:16, https://www.1tv.ru/news/2019-06-30/367799-gruzinskaya_adzhariya_prevras… ).
**(За начина на действие на 58-ма общовойскова армия от ВС на РФ по време на войната с Грузия, може да се прочете в интервюто на бившия й командуващ, генерал Анатолий Хрульов: Война 08.08.08: Впервые о ее тайнах в интервью Владиславу Щурыгину генерал Хрулев, 27 апреля 2012, 18:30, https://regnum.ru/news/polit/1525951.html).

Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"