Осигуряването на насъщни стоки с добре смазания механизъм на световната търговия беше една приятна утопия. Време е да се събудим за реалността…
Страховит вирус парализира живота в Европа и старите истории за Антониновата чума и Черната смърт отново събуждат интереса на публиката. Но българските икономисти от опитното поколение вероятно са по-добре запознати – заради живия интерес на Карл Маркс към тези събития – с една не по-малко смъртоносна епидемия, случила се по-близо до нас във времето: Големият глад в Ирландия в средата на XIX в.
Тогава заразата не поразява директно хората, а картофите, най-важната храна на ирландския народ. В резултат от провалени реколти – и вследствие от бруталната намеса на британската администрация, от гладна смърт умират поне 1 милион души, а още толкова ирландци емигрират в чужбина без пукнат грош в джоба.
Днес „отговорните лица“ ни уверяват, че складовете на България са пълни с храни и към този момент не се очертава дефицит на стоки от първа необходимост. Убедени сме, че е така. Но дали коронавирусът от началото на 2020 г. ще е последният черен лебед, който ще смути световните доставки? А, в крайна сметка, колко големи може да са едни складове, ако международният транспорт замръзне за месеци, а хората продължават да се хранят по три пъти на ден?
С присъщата на добрите времена надменност вярвахме, че със системата на свободната световна търговия сме изпратили окончателно в историята проблемите на продоволствието. Ако имаш пари – ще имаш и хранителни стоки: щом се налага, ще си внесеш картофи от Перу. Богатият свят измисли нещата наистина хитро, защото освен че печата парите, субсидира своите фермери и така държи ниски световните аграрни цени.
Нещата няма да останат такива завинаги. Кенет Рогоф, който предвиди колапса на американските инвестиционни банки през 2008 г., сега твърди, че задаващата се рецесия ще е от съвсем различен тип: на предлагането, а не на търсенето. Затова, вместо да се успокояваме, че складовете ни са големи като на египетски фараон, по-разумно е да се запитаме дали страната ни е в състояние сама да си произведе нужните храни.
Това е дискусия, която през годините неведнъж е повдигана в България, но все е изблъсквана встрани от силните на деня. Идеологията, на която светът служи с малки и локални прекъсвания още от XIX век, говори, че ако може да си внесем картофи от Китай или Италия на по-ниска (измерена, по Рикардо, в единици труд) сравнителна цена от тази, на която те се произвеждат в нашата страна, не бива да се колебаем нито миг.
А за да можем да внасяме картофите наистина евтино, трябва да осигурим ред условия за капитала, включително да се откажем категорично от опити за национално планиране на икономическата система.
Днес, в началото на Короната на рецесиите, може би се намираме в същата интелектуална точка, в която беше Джон Мейнард Кейнс през юни 1933 г., в разгара на Голямата депресия. Есето на Кейнс „Националната самодостатъчност“ е ярък пример за стопанска мисъл и талант на писател, но по някаква причина не се обсъжда често в икономическите среди. Кейнс го започва с думите:
„Бях възпитан, като повечето англичани, да уважавам свободната търговия не само като икономическа доктрина, в която един рационален и образован човек не може да се съмнява, но почти като част от моралния закон“.
По-нататък големият икономист прави самопризнание за миналите си нападки срещу привържениците на протекционизма, анализира изискванията на свободната търговия и ползите и границите на автаркията, и стига до следното заключение:
„Идеите, знанието, науката, туризмът, пътуването – това са неща, в чиято природа е да бъдат международни. Но нека стоките бъдат домашно производство всеки път, когато е възможно, стига да е разумно и удобно (…)“.
Кейнс не е точно революционер и препоръчва преходът към самодостатъчност да е бавен, освен това предупреждава за заплахата от икономически национализъм от типа на Мусолини, Хитлер и Сталин. Въпреки всичко, заключението му е ясно: националната самодостатъчност не е идеална ситуация, но в свят на нарастваща несигурност ще направи една страна „свободна, доколкото е възможно, от намесите на външния свят“.
Тоест, в сложни условия, свободната търговия ще осигури по-малко свобода на един народ, отколкото планирането на неговата разумна самодостатъчност.
Темата за свободната търговия или националното производство е много голяма – тя е една от костенурките, на която са стъпили слоновете на икономическата наука. Още по-голяма е тя за България, тъй като сме в челните редици на най-зависимите от международна търговия държави: по данни на Световната банка, на 15-то място в света (ако изключим офшорките), със 131% съотношение „международна търговия / БВП“.
Но нека се ограничим до първоначалния въпрос, сам по себе си огромен: можем ли да сме сигурни за насъщния си хляб, ако заради вируса, или по друга причина, международните доставки на храни към България трайно се нарушат?
По отношение на калориите – страшно няма: почвите на България раждат значително повече, отколкото се нуждае оредялото население. Но по отношение на храните не е така. Данните на БНБ за 2019 г. говорят за дефицит от 509 млн. евро в международната търговия с храни. Тоест, през миналата година е трябвало да внесем хранителни стоки за 1 млрд. лв., за да можем да осигурим изхранването на населението и туристите (в тази сметка са напитките и цигарите).
При суровините за производство на храни отчитаме голям търговски излишък от 1.5 млрд. евро, но какво от това? Ще е нужно значително време, години, преди фуражното зърно, което изнасяме, да може да се превърне в български котлети и картофи. Страната от много години поддържа 1 млрд. лв. търговски дефицит от внос на месни и млечни продукти. Хранителната ни сигурност при условия на затруднена или оскъпена международна търговия е изложена на очевиден риск.
За всички ще е добре, ако тези съображения в следващите месеци и години се сторят нерелевантни. Така или иначе, след десетилетия изчакване в прашния килер, темата за националната самодостатъчност, поне за продукти като медикаменти и храни, отмъстително се завръща.
