Напоследък се чуват поощрителни и успокояващи изявления от водещи политици у нас за относително високи темпове на икономически растеж у нас. Данните на Eurostat показват, че за 2010-2018 г. икономиката на ЕС (28 страни) нараства по съпоставими цени с 12,8%, икономиките на страните от Еврозоната (променящата се композиция) – с 10,5%, докато икономиката на България нараства с (цели?) 20%! Подобни преки сравнения са неправдоподобни, подвеждащи и манипулативни поне по три основни причини.
Първо, икономическото равнище на България е несравнимо по-ниско в сравнение с това на основните водещи икономики в ЕС, така че няколко крачки напред на българската икономика съответстват на една крачка на големите европейски икономики; второ, България е перманентен бенефициент на целеви финансови ресурси във вид на грантове от богатите страни от ЕС, чието значение не е редно да се подценява; трето, не могат да се съпоставят скорости на движение на участници, които се движат по различни по характер трасета – водещите европейски икономики си проправят път по непознати и труднопроходими терени, докато българската икономика се движи по добре познати и обработени пътища.
Значително по-правдоподобно е сравнението между динамики на съпоставими икономики. Такава група от икономики се формира от страни-членки на ЕС, които са бивши страни-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), действащ в рамките на бившия социалистически лагер до 1990 г. В тези страни се провеждаше съзнателна централизирана политика на икономическо сближаване и на преливане на икономически ефекти, така че до 1990 г. те се движеха икономически в блок. Включването им в ЕС разкри пред тях възможности за използване на собствения им интелектуален, властови и ресурсов потенциал.
На Фигура 1 може да се проследи прирастът на БВП на тези 9 страни за последните осем години (2010-2018 г.). По икономическа динамика България остава на незавидното най-ниско равнище, макар и наравно с Чехия. Равнището на БВП на човек от населението в Чехия обаче е примерно трикратно по-високо от това в България (Фигура 2). Особено чувствително е различието в икономическата динамика на двете сходни почти във всяко отношение балкански страни – България и Румъния: за изследвания период румънската икономика нараства с 35,2%, докато българската – (само!) с 20%!
България е най-бедната страна в ЕС и поддържа най-ниски темпове на икономически растеж сред съпоставимите страни от бившия СИВ през последните осем години. Това, което е необходимо за преодоляване на тази устойчива опашкарска позиция, граничеща с обреченост, е определянето на задържащите икономическото развитие фактори на национално равнище и проектиране на мерки за тяхното туширане.
Неписаната партийна икономическа идеология в България се стреми да предотврати катастрофи от прекомерни партийно-чиновнически кражби чрез въвеждане на ограничители. Подобен тип ограничители са паричният съвет, антидефицитният радикализъм, дирижирането на обществените поръчки, поддържането на удобна данъчна система. Ограничителите спъват икономическата динамика, но осигуряват безнаказани злоупотреби с влияние и власт, респ. ревностна и солидна партийна подкрепа.
Преобладаващата част от българското население демонстрира пълна политическа неграмотност. Младите хора напускат образователната система без адекватна представа за начина на управление на обществото. Хората в зряла възраст нямат систематична подготовка за разбиране на принципите на обществено-икономическо управление. Съществува масово чувство на неудовлетворение от макроикономическото управление, но няма понятие за същността на проблема и за рецептите за подобрение.
Отвращението от насила налаганите идеологически щампи в годините преди 90-те захвърли като ненужни от образователните програми всякакви обществено-икономически дисциплини. Самата мисъл да се преподава политикономия в неикономически ВУЗ у нас звучи кощунствено. Оттам нататък малката крачка към повсеместния погрешен публичен избор с всички произтичащи от това негативни последствия се прави почти автоматично. Идеята за контрол на т.нар. управленски елит, след като той вече е съумял да се настани на държавната софра с ножа и вилицата в ръка, звучи абстрактно. Нобеловият лауреат Норт подчертава, че неспособността на обществата да развиват ефективен контрол върху макроикономическото управление и функционирането на институциите е източник за стагнация и за икономическа недоразвитост в слаборазвитите общества.
Образованието е благосъстояние в най-общ смисъл. Ефектът от добро качество (и обем) на образованието се проявява и нараства тогава, когато то е масово, а не елитарно. Възвръщаемостта на инвестициите в човешки капитал се увеличава с нарастване на общото образователно равнище на населението. Лековерието е толкова по-силно, колкото е по-ниско образователното равнище. Реформи няма да бъдат приемани, ако обществеността не е добре информирана за тях и не разбира последствията от своето собствено (без)действие.
Интелигенцията е в най-голям дълг към обществото. Социално-икономическият напредък изисква изявени интелигентни личности, които да дават примери и да бъдат формално или неформално лидери на инертната маса от населението. Исторически интелигенцията винаги е била тази, която е водила хората към прогрес. Интелигенцията у нас е загрижена много повече за своето собствено благосъстояние, което я води до роболепие и до почти безконтролно и безкритично угаждане на управленския партиен елит.
Дистанцирането на интелигенцията от проблемите на обществено-икономическото ни развитие освобождава пространство за навлизане в управленската територия на дребни тарикати с огромни апетити.
Идеите движат социално-икономическия прогрес, натрупването и реализацията на идеите е източник за дългосрочен растеж. А идеите се генерират, лансират и претворяват в живота от интелигенцията.
