Ако има политическо желание, преодоляването на дефицитите в НОИ не е проблем
Разходите за обезщетения поради общо заболяване, които бизнесът и Националният осигурителен институт са принудени да правят, са огромни и главоломно нарастват. Това впечатление оставя разразилата се през последния месец дискусия кой следва да плаща първите три дни от болничните на работниците. Само че там, където има много емоции, обикновено има малко икономика. Нека проверим какво наистина се случва с болничните в България.
Според статистическите отчети на НОИ през 2013 г. са изплатени обезщетения за общо заболяване на стойност 314 млн. лв. Тази сума, разбира се, не е малка, но относително погледнато не е и чак толкова внушителна. Пет години по-късно, обезщетенията за общо заболяване, които НОИ изплати през 2018 г., достигат 456 млн. лв. Налице е ръст от 45%: значи ли това, че българският работник по природа е неблагонадежден и с цел превенция следва да бъде изобщо лишен от правото на обезщетение по болест?
Всъщност нещата изобщо не стоят така и в сравнителен план няма увеличение на разходите на НОИ за болнични. Обяснението за „страшния“ ръст е просто: между 2013 и 2018 г. броят на заетите в страната се е увеличил от 2.88 на 3.055 млн. души. Освен това, осигурителният доход за разглеждания период се е покачил от 648 на 890 лв. месечно.
Тоест, ако отчетем 6% ръст на броя на заетите и 37% увеличение на осигурителния доход, тези 314 млн. лв., които НОИ е плащал за болнични през 2013 г., през 2018 г. би следвало да бъдат вече 455 млн. лв. Колкото са и в действителност! Разходите на НОИ за болнични са нараснали единствено заради факта, че сега работят повече хора и доходите им са по-високи. Или искаме бедност и безработица в България?
Тази малка сметка има за цел да покаже колко уязвима е обществеността за всякакви внушения във връзка с пенсионната система. Малцина могат да боравят с обърканата статистика на осигурителния институт. Дори още по-малко са експертите, безпристрастно загрижени за обществения интерес в осигуряването. Затова в публичния дебат трайно се е настанило чудовището „дефицит в пенсионната система“. Понякога го наричат „бездънна яма“, понякога – „черна дупка“.
Действително: през 2020 г. се предвижда трансфер на средства от държавния бюджет към общественото осигуряване в размер над 4.1 млрд. лв. Огромен дефицит за поредна година: не е ли крайно време НОИ да обяви фалит?
Всъщност дефицитът в НОИ е предизвикан изкуствено и има достатъчно механизми за преодоляването му. Тази теза не е особено популярна, затова нека се спрем по-подробно на нея. От статистиката на Евростат се вижда, че осигурителната тежест в България през 2018 г. възлиза на 8.7% от БВП, а в Европейския съюз за осигуровки се отделят средно 12.2%.
С други думи, осигурителната тежест в България е по-ниска от средната за ЕС с 3.5 процентни пункта. Ако осигурителната тежест у нас беше по европейски стандарт, при БВП от 108 млрд. лв. и при равни други условия, в НОИ щяха да постъпят с 3.8 млрд. лв. повече. Ето ти запълнена „бездънната яма“ в пенсионната система.
Разбира се, нещата са по-сложни: ако вдигнем рязко осигурителната тежест, без съмнение икономиката ще се свие. Но и за това има решение: данъците върху продукти (ДДС и акцизи) в България са 13.9% от БВП, при средно 11.3% за ЕС. Няма друга страна в съюза, която разчита толкова силно на косвени данъци, за да напълни бюджета си: от тях идват 46.4% от всички приходи на Министерството на финансите, при средно 28% за ЕС.
В България има значително пространство за понижаване на косвените данъци – например с диференциран ДДС – и за повишаване на социалните осигуровки. Защо не се придвижим към европейските стандарти в данъчното облагане? Европейският модел е на „равностранния триъгълник“, като данъците върху доходите, потреблението и социалните осигуровки са с приблизително равна тежест. Българският триъгълник е силно разкривен, както се вижда от графиката с данни на Евростат за 2018 г.
Отделно от това, помним как българското правителство в края на 2018 г. разпредели 1.7 млрд. лв. само на едно свое заседание. Едва ли си заслужава да пълним хазната с високи акцизи и ДДС, за да може премиерът да прави царствени жестове с едната ръка, а с другата да размахва заканително пръст към НОИ.
Защо българските правителства залагат на тъпия триъгълник, а не на европейския модел? Жан-Батист Колбер, финансовият министър на Краля Слънце, е оставил крилатата мисъл, че „изкуството на данъчното облагане се състои в това да оскубеш гъската така, че да получиш най-голямо количество пера с най-малко съскане“. Невидимите косвени данъци са най-хитрият начин за оскубване на данъчната гъска.
Освен това, ниската осигурителна тежест намалява цената на труда, което на теория следва да привлича инвеститори. Но икономиката е сложна система и добрите публични услуги често са по-важни за инвеститорите от евтиния труд.
По повдигнатия проблем може да се кажат много неща, по-важно е, че има и други механизми за запълване на дефицита в държавната осигурителна система. През 2018 г. в универсални пенсионни фондове постъпиха бруто 1.28 млрд. лв. Тези средства са отклонени от НОИ с аргумента, че някога на работещите евентуално ще се плаща втора пенсия, а на българския капиталов пазар следва да се помогне да се развие.
Правоверни десни икономисти, сред тях и финансовият министър, отдавна коментират под сурдинка дефектите на втория пенсионен стълб. Доброволното осигуряване – т.нар. трети пенсионен стълб, е разумна перспектива за заможни хора (освен при срив на фондовия пазар), но УПФ са друго нещо. Осигуровките за пенсии трябва да отиват за пенсии. Който иска да помага на фондовата борса, да търси други начини.
Само мимоходом да отбележим, че значителни средства, които също биха могли да подкрепят пенсионната система, днес се изпаряват чрез износ на електричество и неадекватно облагане на добива на полезни изкопаеми. По-добре да помислим върху старата истина, че страна, разделена срещу себе си, е обречена на провал. Става дума за разбягващите се интереси между работодатели, работници – и нация.
По-горе бяха цитирани отрезвяващи данни за обезщетенията за общо заболяване, платени от НОИ. Но бизнесът твърди, че ръстът е най-голям именно при болничните със срок до три дни, които по закон са за сметка на работодателя. За какви пари става дума? Около 200 млн. лв., по преценка на експерти от НОИ. През 2018 г. приходите от корпоративен данък са 2.4 млрд. лв., тоест за бизнеса е останала близо 22 млрд. лв. чиста печалба. Работодателите демонстративно излизат от заседания и се кълнат, че дружно ще фалират, заради сума, равна на 1% от нетните им печалби.
България е страна със сложно стопанско наследство, но още по-сериозни проблеми се задават в бъдеще. През 2050 г. – само след едно поколение, хората в работоспособна възраст (25-70 г.) ще са с 1.1 млн. души по-малко, отколкото днес, а тези над 70 г. ще са с 250 хил. повече. В битката си за по-ниски разходи за труд, работодателите удобно забравят, че най-често болнични ползват именно майките.
Детето е вдигнало температура, а няма кой да го гледа вкъщи, защото баба също трябва да работи: пенсията е ниска, а пенсионната възраст висока. Какво го интересува българския работодател това? Но защо тогава и потенциалният емигрант да се интересува от факта, че България обезлюдява? Европа е голяма и възможности дебнат отвсякъде: българите са работливи и в почти всички европейски страни ще се хранят от труда си по-добре, отколкото в родината.
В края на XIX век Германия стоеше пред сходно демографско предизвикателство и го реши, като правителство и работодатели си стиснаха ръцете и създадоха първата – и най-добрата пенсионно-осигурителна система в света. Работодателят гарантира приемливи доходи и социални придобивки на работниците си, те се отплащат с усърдие и лоялност. Затова икономиката на Германия е могъща, а обществото стабилно и спокойно. Никога България няма да постигне благоденствие, ако работодателите не осъзнаят и израснат морално за своята национална, над-икономическа роля.
