Един популярен икономически показател става неприложим в глобализирания свят
Ако в моята страна един хамбургер струва един лев и аз печеля 1000 лв. на месец, заплатата ми е точно толкова висока, както 2000 лв. в страна, в която хамбургерът струва 2 лева. Това, най-просто, е идеята, която стои зад паритета на покупателната сила – методика, която отчита различното равнище на цените в различни части на света, за да осигури съпоставка на реалната покупателна способност на населението.
На пръв поглед в този подход няма нещо проблемно, но при прилагането му възникват изкривявания. Как да сравним покупателната сила на страни, в които се яде ориз и такива, които предпочитат хляб? По същия начин, разходите за отопление на северните страни липсват в тропиците. Дори да успеем да сравним покупателната сила на доходите за две държави, балансът се променя, когато се намеси трета или пета.
Отдавна се води дискусия относно статистическата приложимост на методиката „ППС“ (паритет на покупателната сила, purchasing power parity). Тук ще се спрем върху някои от спорните й моменти с фокус върху България. В края ще обсъдим кой е по-добрият метод за сравнение на икономическото развитие на страните.
Светът е село
Древен китайски мъдрец препоръчва хората да не пътуват
в чужбина, защото когато започнат да сравняват „там“ с „тук“, ще изгубят
душевния си покой. Този съвет е в сила и за нашата страна. При използване на ППС,
българските доходи са 50% от средните за Европейския съюз. Но когато се озоват
в един типичен европейски град, българите бързо разбират, че реалната разлика е
по-скоро 1:5.
Какъв е смисълът от използването на ППС за общ пазар, в който стоките, капиталите и хората се движат свободно? Тази методика е разработена през 1970-те, когато светът все още се състои от национални държави. Различно стоят нещата през 2019 г., когато разстоянието между Брюксел и София е 4 часа с летищния контрол.
През 2018 г. по данни на НСИ са реализирани 6.7 млн. пътувания на българи в чужбина, 4 млн. от които са към страни от ЕС. В случая няма значение дали целта им е работа или екскурзия: българите пътуват все повече зад граница и съответно харчат доходите си при „западни“ цени. А има далеч по-пътуващи народи от българския. Нарастващата глобална динамика на населението обезсмисля модела на ППС.
Същото важи с обратен знак за хората от страни с високи доходи, които идват да живеят по-продължително в България. Според паритета на покупателната сила тук им е два пъти по-евтино, а като се добави разликата в номиналния размер на доходите, животът в България излиза съвсем без пари. По тази причина чужденците у нас купуват „на едро“ и движат нагоре общото равнище на цените в ущърб на местните хора. ППС служи като параван за тези негативни процеси.
В името на успеха
Въпреки тези, а и ред други приложни проблеми,
политиците се придържат към данните за паритета на покупателната сила: родните,
за да отчитат успехи и „икономически растеж“, а западноевропейските – за да маскират
въпроса за фрапиращите неравенства между страните.
Според използваната от Евростат методика на ППС, брутният вътрешен продукт на човек от населението в България през 2018 г. възлиза на 51.2% от средния за ЕС. Повечето хора най-вероятно са запознати именно с този процент и го приемат като мерило за разликата между българския и европейския „стандарт на живот“.
На практика, номиналният БВП на човек в България възлиза на едва 25.9% от средното за ЕС равнище. Ето как с умело използване на статистиката се заличава почти половината от пропастта, зееща между българската и европейската икономики. Най-близко до нас на дъното е Румъния, която има 33.7% от средния за ЕС брутен вътрешен продукт.
Друго подвеждащо политическо послание е, че откакто членуваме в ЕС, „стандартът на живот“ в България се е повишил от 39.9% до въпросните 51.2% от средното за съюза. Дори да оставим настрана спорния характер на ППС в едно общо икономическо пространство, показателят „БВП на човек от населението“ има малко общо със стандарта на живот.
Достатъчно говори това, че за времето, откакто България е членка на ЕС, населението на страната е намаляло с 630 хил. души. Почти 1 пункт от ежегодния ръст на БВП на човек от населението идва оттам, че населението на България се топи.
По този въпрос може да се кажат много неща, но да се ограничим с един пример: ползвайки методиката ППС, Световната банка успя да причисли Намибия – пустинна страна с фрапиращо неравенство и средна продължителност на живота едва 65 г., в групата на държавите със „средни към високи доходи“, където е и България. На своите заседания институциите, които отговарят за световното развитие, отчитат успехи, но какво в действителност стои зад класациите и рейтингите, които изготвят?
Градове и паланки
Друга линия на критика касае не само паритета на
покупателната способност, а изобщо социално-икономическите данни, обобщавани на
национално равнище. Знаете ли, че дори при използване на методиката ППС, в
България има региони, които изостават от средното за ЕС равнище по-силно,
отколкото преди встъпването ни в съюза?
Най-новите регионални данни на Евростат, които са от 2017 г., показват, че на човек от населението в област Перник се падат 27% от средния за съюза БВП. През 2008 г. този процент е бил 35%. В Силистра, Варна и Пазарджик между 2008 г. и 2017 г. няма разлика в брутния продукт на човек като дял от средното за ЕС равнище. В областите Видин, Ловеч, Благоевград, Хасково, Смолян, Кърджали, „догонването“ за целия период се ограничава до 1 процентен пункт.
Методиката ППС и агрегирането на данните на национално равнище прикриват, че поне в половин България равнището на БВП на човек от населението е под 17% от средното за ЕС. Да, на един жител на София се пада БВП, малко по-висок от средния за ЕС. Но това не означава, че и доходите там са по-високи от европейските.
Спасението е в журналистите
Въпросът за измерването на икономическия резултат и в
частност благосъстоянието е централен, тъй като това, което се измерва и публикува като мерило за успех, предопределя
насоката на националните политики.
Независимо от полаганите усилия, засега този въпрос е нерешен. Дори претеглен през кантара на покупателната способност, БВП дава изкривена картина на реалността. Още през 1970 г. френският философ Жан Бодрияр критикува системата на националните сметки, като я нарича „колективен блъф“. Според него БВП трупа отвратителните и положителните елементи от икономиката в една „тотална нелогичност“.
През изминалите десетилетия се появиха редица алтернативи на БВП. Най-известен е Индексът на човешкото развитие на ООН, който отчита фактори като продължителност на живота, образователна система, бедност и др. Според този индекс, България се нарежда на 50-то място в света, докато по доходи, измерени според ППС, страната ни е след 60-та позиция в глобалната класация. Съществуват и други показатели, които опитват да заместят БВП: Индекс „щастлива планета“, Глобален индекс на щастието, Индекс на действителния прогрес и т.н.
Днес много авторитети, включително Световният икономически форум в Давос, препоръчват да се отиде „отвъд БВП“. Но ключът за това е в ръцете на редовите икономически журналисти и анализатори. Те са тези, които трябва да престанат да коментират текущите изменения на БВП като събития от вселенско значение. Звучи иронично, но единствено експертите, заети с ежедневното разпространение на икономическа информация, са в състояние да върнат на хората прастарата истина, че качеството на живота се определя от много повече неща от покупателната сила.
