Преди дни ни напусна изтъкнатият наш икономист и бивш управител на БНБ проф. Тодор Вълчев. Решихме по един по-нестандартен начин да го почетем.
Предложеният текст не е за проф. Вълчев, а негов авторски. Преди 12 години списание „Икономика“ публикува спомени и размишления на Тодор Вълчев за един друг знаков представител на академичните среди, икономиката, политиката – проф. Любен Беров.
Знае се добре, че един човек може да бъде опознат не само, ако четеш за него, но най-вече, когато той самият създава текстове.
В продължение на повече от половин век съдбата или случайността, от време на време, но с продължителни прекъсвания, ме срещаше и свързваше с Любен Беров. Не бяхме най-близки приятели, но бяхме на „ти“ и изпитвахме доверие един към друг. Бяхме почти връстници. Произхождахме от една и съща социална среда. Поради настъпилите през 40-те години социално-икономически промени не можеше и да се мисли да продължим дейността на семейните фирми, които и без друго скоро бяха национализирани или трябваше да бъдат закрити по закон.
И двамата получихме икономически образование в страната и при тогавашната обстановка избрахме науката като сфера за дейност, за кариера, а просто и като възможност да преживеем. Попаднахме при известния, влиятелен и за щастие с по-широки възгледи проф. Жак Натан. Любен Беров вече се бе ориентирал към стопанската история, на мен се падна политическата икономия.
В началото Белов срещна доста трудности от „кадрови“ характер. Някои колеги проявяваха изострена „класова бдителност“ и не харесваха присъствието му в катедрата. С присъщия му такт проф. Натан отклони нападките. Той вече бе оценил изключителната работоспособност, добросъвестност и прецизност на Беров, а също и обстоятелството, че той, може би по-добре от всеки друг, познаваше стопанските архиви от периода на капитализма в България. По това време проф. Натан работеше по въпросите на стопанската история на България през Възраждането и при капитализма и Беров активно го подпомагаше при събирането и систематизирането на фактическия материал. Основните публикации носеха, разбира се, и може да се каже с право, името на проф. Натан, но имаше и трудове в съавторство. Вероятно най-важното за Беров бе, че съвместната работа с Натан му отваряше вратите за самостоятелни проучвания и трайна научна кариера.
В присъщия си стил Беров избра да работи по проблеми, изискващи обработка на конкретен исторически цифров и статистически материал, които не му налагаха да прави големи социално-политически обобщения, още по-малко по въпросите на текущата политика. Една от темите бе за реалната работна заплата на промишления пролетариат в България при капитализма, друга – за печалбите на капиталистическите предприятия по онова време, трета – за темповете на индустриализация до 1944 година. Лесно, а и политически изгодно, бе тогава да се заклеймява капитала за експлоатацията на работната сила. По-сложно бе да се изчислява точно каква е била реалната работна заплата и как се е променяла във времето и по отрасли. Трябваше да се сравняват номинални заплати и цените на стоките в „кошницата“ на традиционното потребление на работническите семейства.
Изчислителната работа, която Беров извърши по тези и други теми в този все още начален период на научната му кариера, поглъщаше много време. Случи се така, че можах да му услужа. Бях наследил голяма немска изчислителна машина. Бе ужасно тежка и доста шумна, защото бе механична, а не електронна. Не знам каква беше марката, но помня, че моделът се казваше „Архимедес“. Дълги часове и дни, а понякога и седмица, Беров трябваше да престоява в дома ми в „борба с Архимед“, за да даде цифров израз на своите заключения. Не мисля, че по това време сме се сближили особено. Беров бе мълчалив и погълнат от работата си.
След това рядко се виждахме. Всеки си имаше проблеми – научни и други, а Беров по едно време и семейни. Помня, че по-късно той проучваше развитието на цените на основните стоки по време на средновековието на Балканите. Не всеки може да си представи какво означава да се сравняват подобни цени. Едни са в златни дукати, други в турски лири или сребърни австрийски талери, или пък в грошове. А и мерките за тегло и дължина са различни. Понякога паричните единици носят едни и същи наименования, но наред с пълноценните монети има и орязани, с намалено съдържание на благороден метал. Изчислителната техника вече бе друга – Беров не се нуждаеше повече от архимедеса, но изследването си оставаше все така сложно и трудоемко.
Многобройни и обемисти са изследванията на Беров по стопанската история на България и на Балканите. Той се утвърди като един от най-талантливите преподаватели във Висшия икономически институт „Карл Маркс“, днес УНСС. Студентите го обичаха. Професорската колегия го уважаваше.
В социалистическия период публикациите естествено трябваше да бъдат съобразени със схемите, периодизацията и терминологичните особености на марксисткото направление в историческата и икономическата наука. Беров обаче никога не се е престаравал да се представя за последователен марксист. Най-важна за него бе обективната историческа истина. Щом е необходимо тя да бъде облечена в определена терминология и подведена под схемите за формационното развитие на обществото, Беров се съобразяваше с тях, но не те представляваха сърцевината на съдържането.
Дълги години се срещахме само инцидентно. Четях книгите му, понякога само ги прелиствах. Никога не съм го рецензирал, нито той мен. Не съм участвал в избора му за доцент, професор или доктор – числяхме се към различни институции и катедри. И изведнъж се наложи да работим заедно. Беше в началото на 1993 година. Беров бе избран за министър-председател и състави третото по ред правителство на прехода. По това време течеше петгодишният ми мандат като управител на БНБ. По-близък контакт между правителството и централната банка, респективно между премиера и управителя на БНБ, бе наложителен и неизбежен.
Периодът бе особено труден за страната като цяло и, разбира се, за Беров като премиер. Правителството му бе съставено с мандата на ДПС, включваше доста министри от средите на СДС, но в парламента го крепяха гласовете на БСП. Опозицията многократно (мисля, че седем пъти) постави на гласуване вот на недоверие. В такава обстановка на политическа и икономическа несигурност не можеха да се провеждат радикални реформи. Тежеше проблемът за външния дълг. Инфлацията бе висока, а жизненото равнище на населението – ниско. Нямам представа как Беров преживяваше всичко това. С мен той не обсъждаше нито правителствените, нито личните си проблеми, но имам преки впечатления за отношението му към БНБ.
Единствен от всичките петима министър-председатели по време на мандата ми като управител на БНБ (1991-1995) само Любен Беров дойде лично няколко пъти в банката, пресичайки пеш площада между Министерския съвет и БНБ, за да присъства на някои заседания на Управителния съвет.
Не смяташе, че това уронва престижа му. Вярно е, че не е работа на премиера пряко да наблюдава какви решения взема централната банка. Можеше да използва съветниците си. Получаваше редовно обстойни доклади. Но Беров изглежда държеше да има лични впечатления как работи управителният съвет на централната банка в обстановка на валутна неустойчивост (по това време курсът на долара се повиши почти двойно, до около 40 лева за долар). Беров се задоволяваше да слуша разискванията. Не взимаше страна по неизбежните различия в позициите на членовете на управителния съвет. Не даваше съвети какво решене да вземем. По този начин той като премиер зачиташе независимостта на централната банка.
Предполагам, че това, което му беше необходимо и което извличаше за себе си, за правителството и за страната по време на присъствието си в БНБ, бо по-ясната представа какво би могъл да очаква от централната банка, на чиито решения не можеше да влияе и чието управително тяло не можеше да подменя.
През 1994 г. Беров подаде оставка, без дори да ми намекне за това. Нищо не го задължаваше да ме уведоми. Аз останах още година и нещо в банката, до края на мандата ми. Както и преди, изгубих контакт с него.
След време още веднъж се свързах с Беров. Потърсих го в дома му. Той вече не бе съвсем здрав. Във връзка с реституцията можеха да ми помогнат неговите познания по държавните архиви от преди 50 години, от времето на национализацията на частните индустриални и минни предприятия. Насочи ме, за което съм му задължен, независимо от незадоволителния краен резултат, дължащ се на несъвършеното реституционно законодателство и (противно на представите на мнозина) на крайно бюрократичните и мъчителни административни процедури по възстановяване на собствеността върху одържавени имоти.
От немного честите ми контакти с Беров у мен се формира дълбокото убеждение за неговата личност като изключително работлив, ерудиран, способен и честен човек, предан на страната и науката. В смутните времена, в които живееше, той направи всичко, което бе по силите му за своите студенти, за науката „Стопанска история“ и накрая – за управлението на държавата по време на прехода.
